Деймън с видима досада поклати глава.

— Как какво? Ще ви завържа ръцете.

— Защо?

Елена бе поразена. Никога не бе виждана Мередит толкова ядосана. Самата тя дума не можа да отрони. Мередит пристъпи и впери гневен поглед в очите Деймън само от десетина сантиметра.

Сега очите й изглеждаха сиви! — възкликна удивено някаква изолирана част от ума на Елена. Тъмно, много тъмно, но съвсем ясносиви. През цялото време мислех, че са кафяви, а не е било така.

Междувременно Деймън изобщо не изглеждаше разтревожен от възмущението на Мередит. Дори един тиранозавър рекс би се изплашил повече от изражението на Мередит, помисли си Елена.

— И очакваш да се мотаем наоколо с вързани ръце? Докато ти правиш какво?

— Ами ще се държа като ваш господар — обясни й Деймън, ненадейно живнал, като ги озари с невероятната си ослепителна усмивка, макар и само за миг. — Вие трите ще сте мои робини.

Последва дълго, дълго мълчание.

Елена махна с ръка, сякаш искаше да помете всички евентуални възражения.

— Няма да го направим — заяви тя съвсем просто. — Няма и толкоз. Все трябва да има някакъв друг начин.

— Искаш ли да спасиш Стефан? Искаш ли, или не? — неочаквано я попита Деймън. Черните му очи, втренчени в Елена, излъчваха изгаряща топлина.

— Разбира се, че искам! — викна Елена, усетила как бузите й пламват. — Само че не като робиня, която ще влачиш на въже след себе си!

— Само по този начин хора могат да влязат в Тъмното измерение — заяви Деймън решително. — Вързани или оковани, като собственост на някой вампир, китсуне или демон.

— Не беше го споменавал досега. — Мередит поклати глава сломено.

— Казах ви, че няма да ви хареса!

Дори докато отговаряше на Мередит, очите на Деймън не се откъснаха от лицето на Елена. Под привидната си студенина като че ли я молеше да го разбере, замисли се тя. В доброто старо време, припомни си Елена, той само би се облегнал нехайно на най-близката стена, и повдигайки вежди, би казал: „Чудесно, и без това никак не ми се ходи там. Кой иска да отиде на пикник?“

Но сега Деймън искаше да влязат вътре, осъзна Елена. Отчаяно го искаше. Но просто не знаеше как да ги убеди. Единственият начин, който му бе познат се свеждаше до…

— Деймън, първо трябва да ни обещаеш нещо — заговори Елена, гледайки го право в очите. — И трябва да го направиш, преди да сме решили дали да продължим, или не.

Видя как в очите му се изписа облекчение, макар за другите две момичета лицето му може би да изглеждаше съвсем студено и безучастно. Елена беше убедена, че Деймън е доволен, защото тя не потвърди, че предишното й решение е окончателно.

— Какво искаш да обещая? — попита я той.

— Трябва да се закълнеш, да ни дадеш честната си дума, че независимо какво ще решим сега или след като навлезем в Тъмното измерение, няма да се опитваш да ни влияеш. Няма да ни приспиваш чрез методите ти за контролиране на съзнанието, нито да ни принуждаваш да правим това, което желаеш. И няма да използваш никакви вампирски номера за влияние върху съзнанията ни.

Деймън не би бил Деймън, ако не оспори всяко чуждо предложение.

— Ами ако вие сами поискате от мен да го сторя? Защото там, вътре, има някои неща, които ще е по-добре да преживеете спящи…

— Е, тогава ще те уведомим, че сме променили мнението си, и те освобождаваме от обещанието ти. Ето, виждаш ли колко е просто. Няма други основания спор. От теб се иска просто да се закълнеш.

— Добре — склони Деймън, все още приковал поглед в очите й. — Заклевам се, че няма да прибягвам до никаква Сила, за да въздействам върху умовете ви, освен ако вие изрично не ме помолите. Давам ви честната си дума.

— Много добре. — Най-после Елена отклони поглед и го удостои с почти незабележима усмивка и кимване. Деймън също й кимна едва доловимо.

Тя се обърна и се озова пред прикования в нея изпитателен поглед на кафявите очи на Бони.

— Елена — прошепна й Бони, като я дръпна за ръката. — Ела за малко насам, може ли? — Елена не се възпротиви, защото Бони, макар и толкова дребна, бе силна като уелско пони. Елена тръгна с нея, като изгледа през рамо Деймън с безпомощно изражение.

— Какво има? — зашепна тя, когато Бони най-после спря да я тегли навън. Мередит също се присъедини към тях, решила, че става дума за сестрински работи. — Е, казвай де! — подкани я Елена.

— Елена! — избухна Бони, която явно повече не можеше да се сдържа. — Начинът, по който се държите двамата с Деймън, е по-различен от преди. Досега не си била… Искам да те питам направо: какво наистина се е случило помежду ви, докато бяхте сами?

— Едва ли точно сега е моментът да обсъждаме това — изсъска Елена. — Изправени сме пред голям проблем, в случай че още не си забелязала.

— Но ако…

Мередит продължи недовършената фраза, като отметна над очите си кичур от черната си коса.

— Ако е нещо, което няма да се хареса на Стефан? Като: „Какво се случи помежду ви с Деймън, когато сте били сами в мотела през онази нощ?“, цитира тя думите на Бони.

Устата на Бони провисна.

— Ама какъв мотел? В коя нощ? Какво е станало? — едва не се разкрещя тя, та се наложи Мередит да я успокоява и да я накара да замълчи.

Елена изгледа първо едната, после и другата от приятелките си — двете си приятелки, които бяха дошли да умрат с нея, ако се наложеше. Дъхът й секна. Толкова беше несправедливо, но…

— Не може ли по-късно да говорим за това? — предложи тя, като се опита да им подскаже с помръдване на очите и веждите си: „Деймън може да ни чуе!“

Бони повтори едва чуто:

— Какъв мотел? Коя нощ? Какво…

Елена се отказа да ги убеждава.

— Нищо не се е случило — увери ги тя категорично — Мередит просто цитира думите ти, Бони. Ти спомена за миналата нощ в съня си. И може би по някое време ще ни обясниш за какво си говорила, защото аз не зная.

Приключи, като погледна към Мередит, която само повдигна едната от безупречните си вежди.

— Имаш право — съгласи се Мередит, макар че никак не изглеждаше убедена. — Не е зле и в английския език да се използват думи като „сай“. Така поне разговорите ще станат много по-стегнати.

Бони въздъхна.

— Е, тогава сама ще разбера. Може да не вярвате, че ще мога, но ще се справя.

— Добре, добре, но междувременно някой ще каже ли нещо конкретно за въжетата на Деймън?

— Като например къде да си ги завре? — промърмори под нос Мередит.

Бони взе едно от въжетата и прокара по него малката си деликатна ръка.

— Не мисля, че е било купено в момент на ярост — отрони тя. Кафявите й очи се зареяха нанякъде и тя заговори с онзи странен и загадъчен тон, както ставаше, щом изпаднеше в транс. — Виждам момче и момиче зад щанд в магазин за домашни стоки. Момичето се смее, а момчето казва: „Готов съм да се обзаложа, че догодина ще отидеш да учиш за архитект.“

Момичето със замъглени очи казва „Да“, и…

— Днес не желая да слушам повече шпионските откровения на един медиум — изникна безшумно зад тях Деймън. От уплахата Бони рязко подскочи и едва не изпусна въжето. — Изслушайте ме — продължи той с по-суров тон. — Само на сто метра нататък е последното място за прекосяване на границата. Или ще ви завържа с тези въжета и ще се държите като робини, или няма да влезете там и няма да помогнете на Стефан. Това е положението.

Момичетата се спогледаха безмълвно. Елена не се съмняваше, че собственото й изражение ясно подсказваше, че тя не настоява Бони и Мередит да я придружат, но че самата тя ще тръгне с Деймън, дори и ако за целта й се наложи да пълзи на четири крака зад него.

Мередит погледна Елена право в очите, после бавно притвори клепачи и кимна с въздишка. Бони вече клатеше глава примирено.

Сред мъртвешка тишина Бони и Мередит се оставиха на Елена да им завърже китките. После Елена протегна ръцете си пред Деймън, за да завърже и нейните. Той остави достатъчно дължина от въжето да провисва между трите момичета, за да заприличат напълно на група оковани затворници.