Бони и Мередит внезапно се озоваха до нея, образувайки преграда между Елена и увеличаващата се любопитна и развълнувана тълпа.

— Елена, какво става? Говорят, че някаква варварка, момиче от човешката раса, ще бъде бичувана… — поде Мередит.

— И вие веднага сте се досетили, че съм аз — довърши Елена. — Е, истина е. Не виждам как ще се измъкна от това.

— Но какво си направила? — попита Бони трескаво.

— Държи се като идиотка. Позволява на някакво братство от млади вампири да си мислят, че е нещо като магия — обясни Деймън. Лицето му оставаше мрачно.

— Това е малко нечестно, не смяташ ли? — попита Мередит. — Елена ни разказа за първия път. Излиза, че те сами са решили, че е било театър.

— В такъв случай ние трябваше да ги осветлим, че не е било така. А сега трябва да се придържаме към тази версия — заключи Деймън с равнодушен тон. После добави, сякаш с огромно усилие: — О, добре, може би все пак ще успеем да постигнем това, заради което сме дошли.

— Така разбрахме за цялата история — някакъв идиот тичаше надолу по стълбите и крещеше за амулет с два зелени камъка.

— Само това можахме да измислим — обясни уморено Елена. — Струва си да го направим двамата с Деймън, само и само да намерим другата половина на ключа.

— Не е нужно да го правиш — не отстъпваше Мередит. — Можем просто да си тръгнем.

Бони се втренчи изумено в нея.

— Без лисичия ключ?

Елена поклати глава.

— Вече обсъдихме всичко и единодушно решихме да го направим по този начин. — Огледа се наоколо. — И така, къде са момчетата, които толкова много искаха зрелището?

— Търсят из полето, което е било бална зала — отвърна Бони. — Или са се въоръжили с лопати — голяма част от тях — от бараките на градинарите към имението Блудуед. Ох! Защо ме ощипа, Мередит?

— О, Боже, ти това щипане ли го наричаш? Според мен беше…

Но Елена вече се отдалечаваше, нетърпелива като Деймън час по-скоро да приключат с това. Поне с половината. Само се надявам той да се сети да се преоблече в коженото яке и черните джинси, помисли си тя. С тази бяла вратовръзка — кръвта…

Няма да позволя да има капчица кръв.

Мисълта беше толкова внезапна, че Елена не разбра откъде се появи. Но в най-съкровените кътчета на душата си тя си помисли: той беше достатъчно наказан. Той трепереше в носилката. Непрекъснато мислеше за доброто на друг. Достатъчно. Стефан не би искал той да бъде повече нараняван.

Тя се огледа и видя една от малките безформени луни на Тъмното измерение да се движи над нея. Този път отдаването й беше яркочервено, като перце, блестящо под враждебната пурпурна светлина. Но тя му се отдаваше невъзвратимо, телом и духом. Вричането й избликваше от свещения извор на вечната кръв, която бе нейната женственост. И тогава разбра какво трябва да направи.

— Бони, Мередит, вижте: ние сме триумвират. Трябва да се опитаме да споделим всичко това с Деймън.

Нито една от приятелките й не изглеждаше ентусиазирана.

Елена, чиято гордост бе напълно прекършена от мига, в който за пръв път видя Стефан в килията му, коленичи пред тях върху твърдото мраморно стъпало.

— Умолявам ви…

— Елена! Престани! — ахна Мередит.

— Моля те, стани! О, Елена… — Бони беше готова да се разплаче.

И така, именно дребничката, жалостива Бони промени всичко.

— Ще се опитам да науча Мередит как. Но както и да е, поне ще го споделим между нас трите.

Прегръдка. Целувка. Шепот в ягодовата коса.

— Зная какво виждаш в мрака. Ти си най-смелата личност, която познавам.

И след това Елена остави смаяната Бони и с уверена крачка се запъти да събира зрители за собственото си бичуване.

Елена беше завързана за кола на мъченията, като някоя героиня от второразреден филм, на която предстои скоро да я освободят. Разкопаването на ливадата още продължаваше, но все така мудно. Вампирите, заради които се бе озовала в тази ситуация, донесоха пръчка от ясен и позволиха на Деймън да я провери. Самият Деймън никак не бързаше и осигуряваше достатъчно забавления на зяпачите. Чакаше да чуе трополенето на колелата на каретата, което би било знак, че се е върнала. Действаше привидно уверено, но вътрешно се чувстваше натежал като олово.

Никога не съм бил садист, помисли си той. Винаги съм се старал да доставям удоволствие — освен в битките. Но аз трябваше да съм в онази затворническа килия. Нима Елена не го разбира? Сега е моят ред да бъда бичуван.

Беше се преоблякъл в „магическите одеяния“, като се забави толкова дълго, колкото можеше, без да събуди подозрения, че се опитва да отложи представлението. И сега бе заобиколен от шестстотин или осемстотин създания, които чакаха, за да видят как кръвта на Елена ще потече, как гърбът й ще се покрие с рани, а след това като с магическа пръчка ще заздравее.

Добре. Готов съм за шоуто.

Деймън се завърна в тялото си и в настоящето.

Елена преглътна. „Да споделя болката“, бе казала тя — без да има понятие как да го направи. Но ето я сега тук, като жертва, привързана към стълба, втренчила поглед в къщата на Блудуед и очакваща ударите.

Деймън държеше встъпителна реч пред тълпата, дрънкаше безсмислици, но се справяше много добре. Елена не откъсваше поглед от един конкретен прозорец на къщата. Изведнъж осъзна, че Деймън е млъкнал. Усети докосване на пръчката по гърба си, последвано от телепатичен шепот.

Готова ли си?

Да, мигновено отвърна тя, макар да знаеше, че не е. Сетне мъртвешката тишина бе прорязана от свистене във въздуха.

Умът на Бони блуждаеше. Съзнанието на Мередит течеше като поток. Ударът беше лек, но Елена усети как кръвта й бликна.

Долови смущението на Деймън. Това, което трябваше да бъде като срязване със сабя, беше само плесница. Болезнена, но поносима.

И отново. Триумвиратът си поделяше болката още преди съзнанието на Деймън да я регистрира.

Поддържай триумвирата в действие. Трети удар.

Остават още два. Погледът на Елена се плъзна по къщата. До третия етаж, където Блудуед би трябвало да беснее заради това, в което се бе превърнал приемът й.

Оставаше още един. До нея достигна гласът на един от гостите. „Онази библиотека. Тя има повече кълба, отколкото повечето обществени библиотеки и — гласът му за миг се снижи — разправят, че там имала всякакви сфери. Забранени. Сещаш се какви.“

Елена не знаеше, дори не можеше да си представи какво би било забранено тук.

В библиотеката си Блудуед — една самотна фигура — се движеше в ярко осветена огромна сфера, за да намери ново кълбо. Навярно в различните стаи се лееше различна музика. Отвън Елена нищо не чуваше.

Последният удар. Триумвиратът успя да се справи, разпределяйки агонизиращата болка между четирима души. Поне роклята ми вече е достатъчно червена, помисли си Елена.

След това всичко свърши. Бони и Мередит се препираха с една от жените вампири, която искаше да помогне да измият кръвта от гърба на Елена, за да стане чист и гладък, окъпан в златистото сияние на слънцето.

По-добре да ги държим настрани, изпрати Елена замаяно послание към Деймън; някои може да обичат да си гризат ноктите или да си ближат пръстите. Не можем да им позволим да вкусят кръвта ми и да усетят жизнената й сила; не и след като положихме толкова усилия да скрием моята аура.

Въпреки че от всички страни се разнасяха ръкопляскания и въодушевени възгласи, никой от присъстващите не се сети да развърже китките на Елена. Тя остана облегната на стълба, вперила поглед в библиотеката.

И тогава светът замръзна.

Всичко около нея беше музика и движение. Тя оставаше неподвижна точка във въртящата се вселена. Но трябваше да се раздвижи, и то бързо. Дръпна силно въжетата, които разкъсаха плътта й.

— Мередит! Развържи ме! Разрежи бързо тези въжета!

Мередит незабавно се подчини.