— Може ли да разменя розата за една целувка? — попита я. — Наистина я наричат „Черна магия“ и аз я спечелих честно. Името й беше… Името й беше…

Деймън млъкна и за миг по лицето му се изписа смущение. После се усмихна, но с усмивката си на воин, онази бляскава усмивка, която умееше да показва и скрива толкова бързо, че бе възможно въобще да не я забележиш. Елена се притесни. Деймън, естествено, още не бе запомнил правилно името на Мат, но досега тя не помнеше случай той да забрави името на някое момиче, ако действително бе решил да го запомни. Особено след като преди броени минути може да се е хранил от това момиче.

Отново ли се намесваше Шиничи? — усъмни се Елена. Дали китсунето продължаваше да заграбва спомените на Деймън или поне най-сладките? Както бе досега. И най-вълнуващите, независимо дали са свързани с нещо лошо или добро? В този миг Елена не се съмняваше, че и Деймън си мислеше за същото. Черните му очи я изпиваха с изгарящ поглед. Беше бесен. Но в цялата му ярост се долавяше и някаква уязвимост.

Без да се замисля, Елена отпусна ръце върху ръцете на Деймън. Забрави за розата, въпреки че той продължаваше да очертава с нея извивките под брадичката й. Опита се да заговори уверено и спокойно.

— Деймън, какво ще правим?

Мат се появи тъкмо в този миг. По-скоро се втурна към тях. Появи се след продължително лавиране сред лабиринта от струпаните нагъсто автомобили, като се блъсна в един бял джип със спукана гума и се провикна отдалеч:

— Хей, знаете ли, че този приус…

И замря.

Елена знаеше на каква сцена бе станал свидетел: Деймън я гали с розата, докато тя, все едно че го прегръщаше. Пусна ръката на Деймън, но не можа да се отдръпне от него заради колата зад нея.

— Мат — понечи да заговори тя, но гласът й пресекна. Искаше й се да каже: Не е това, което изглежда. Въобще не се прегръщахме. Но беше точно така, както изглеждаше. Тя бе загрижена за Деймън, опитваше се да му помогне, да стигне до заключената му душа…

След стъписването й тази мисъл отново я прониза с неочаквана пронизваща сила, както лъч от слънчева светлина поразява като копие незащитеното тяло на всеки вампир.

Тя бе загрижена за Деймън.

И наистина беше така. Обикновено й беше трудно да остава с него, тъй като двамата толкова си приличаха. Твърдоглави, като всеки от тях искаше да постигне своето, страстни, нетърпеливи…

Двамата с Деймън си приличаха.

Разтърсиха я още сътресения. Цялото й тяло омекна. Отново се облегна на колата зад себе си, нищо че прахта полепваше по дрехите й.

Обичам Стефан, припомни си тя почти истерично. Той е единственият, когото обичам. Но за да стигна до него, ми е необходим Деймън. Деймън, който заради мен е готов на всичко.

През цялото това време тя гледаше Мат с налети със сълзи очи. Сълзи, които отказваха да рукнат. Примигна, но те не покапаха от клепачите й.

— Мат — прошепна девойката.

Той не промълви нищо. И не бе нужно. Всичко бе изписано върху лицето му: удивлението, което постепенно се превърна в нещо, което Елена никога досега не бе виждала в Мат. Или поне не когато гледаше нея.

Беше някакво отчуждение, което напълно я срази, преряза всички връзки помежду им.

— Мат, не е… — опита да се оправдае, но се отрони само едва доловим шепот.

И тогава, за нейно удивление, заговори Деймън:

— Нали ме познаваш? Едва ли можеш да обвиняваш едно момиче, че се опитва да се защити. — Елена сведе очи към треперещите си ръце. Деймън продължи: — Знаеш също, че вината е само моя. Елена никога не би…

Едва сега Елена го осъзна: Деймън използваше внушението си върху Мат.

— Не! Изненада Деймън, като отново го улови за ръцете, но този път само за да го разтърси здраво. — Не го прави! Не и с Мат!

Черните му очи се извърнаха към нея, но погледът му сега съвсем не беше като на пламенен ухажор. Деймън бе прекъснат насред опита си да използва Силата. Ако го бе сторил някой друг, от него щеше да остане само мазно петно на земята.

— Аз те спасявам — произнесе студено той. — Нима отказваш?

Елена усети как краката й се подкосиха. Може би само веднъж, и то само заради Мат…

Нещо мощно се надигна в нея. Това бе всичко, което можеше да стори, за да не изгуби докрай аурата си.

— Никога не прави това с мен — рече Елена. Гласът й бе тих, но леден. — Никога не смей да ме манипулираш! И не закачай Мат!

В бездънните черни глъбини в очите на Деймън проблесна нещо като искра на одобрение. Но тутакси изчезна, преди Елена да се увери, че не бе само призрачно видение. Защото, когато заговори пак, Деймън не звучеше толкова хладно.

— Добре — обърна се той към Мат. — Какъв ще е сега планът? Ти избери.

Мат заговори глухо, без да поглежда нито Елена, нито Деймън. Макар и зачервен, беше мъртвешки спокоен.

— Исках да ви кажа, че този приус съвсем не е лош. А търговецът на автомобили разполага с още един, който също е в добро състояние, така че можем да имаме две еднакви коли.

— Така ще потеглим с двете коли една след друга и ще можем да се разделим, ако някой ни проследи! Няма да знаят след коя да потеглят. — При нормални обстоятелства Елена би прегърнала Мат от възторг. Но сега Мат бе забил поглед в обувките си, което май беше по-добре, защото Деймън бе стиснал клепачи и леко поклащаше глава, сякаш не можеше да повярва на нещо толкова идиотско.

Така трябва, помисли си Елена. Моята аура — или тази на Деймън — е това, към което те се стремят. Никога няма да успеем да ги подмамим с двете еднакви коли, освен ако и аурите ни не са еднакви.

От което следваше, че тя трябваше да продължи нататък в колата на Мат. Само че Деймън никога не би се примирил с това. А пък тя се нуждаеше от Деймън да я отведе при нейния любим, при единствения, който наистина й бе необходим: Стефан.

— Ще взема по-старата кола — предложи Мат, но говореше само на Деймън, без да обръща внимание на Елена. — И без това съм свикнал да се оправям с таратайки. Вече спазарих сделката с търговеца. Можем да тръгваме — додаде, все още говорейки само на Деймън: — Трябва само да ми кажеш накъде в действителност ще пътуваме. След това може да се разделим.

Деймън задълго остана смълчан. Накрая обяви рязко:

— Засега ще се насочим към Седона в щата Аризона.

— На онова място, което е пълно с побъркани по Ню Ейдж? Да не се шегуваш?

— Казах вече, че ще започнем търсенето от Седона. Там е истинска пустош. Наоколо няма нищо, освен скали. Много лесно можеш да се загубиш сред тях. — За миг ослепителната усмивка на Деймън отново проблесна, но мигом угасна. — После, след като се отклоним от магистрала 89А, ще стигнем до курорта Джунипър Ризърт.

— Ясно — кимна Мат. Лицето му не изразяваше нищо или поне Елена не забеляза никакви емоции, но аурата му вреше и кипеше в червено.

— Виж, Мат — заговори Елена, — наистина ще трябва да се събираме заедно всяка вечер, така че, ако само ни следваш… — Млъкна и пое остро дъх.

Мат вече се бе извърнал с гръб към нея. И не се обърна, докато тя му говореше. Просто продължи да се отдалечава, без дума да отрони.

Без въобще да погледне назад.

Елена се събуди от нетърпеливото почукване на Деймън по прозореца на приуса. Сега бе напълно облечена, притиснала дневника до гърдите си. Беше на следващия ден, след като Мат ги изостави.

— Цяла нощ ли си спала така? — полюбопитства Деймън, като огледа Елена от главата до петите, докато тя все още сънено търкаше очи. Както обикновено, той беше безупречно облечен и естествено, целият в черно. Явно нито горещините, нито дъждовете не можеха да му повлияят.

— Вече приключих със закуската — съобщи й лаконично, като се настани на седалката зад волана. — А на теб ти донесох това.

Това се оказа картонена чаша с димящо кафе, което Елена прие с благодарност, сякаш беше пълна с вино „Черна магия“, както и кафява кесия, чийто аромат й подсказа, че е пълна с понички. Е, не беше точно най-здравословната закуска, но Елена умираше за кофеин и захар.