— Искам да спрем за малко — предупреди го Елена, когато Деймън зае мястото си зад волана и подкара колата. — Трябва да си сменя дрехите, да си измия лицето и така нататък.
Насочиха се на запад в съответствие с това, което Елена бе открила през нощта в интернет. Показанието в малкото прозорче на мобилния й телефон съвпадаше с отчетеното от навигационната система на таблото на приуса. Според двата източника Седона в Аризона се намираше на запад по черния път от мястото, където Деймън бе паркирал за нощуване в Арканзас, почти точно върху паралела, показван на картата с хоризонтална черта. Но той скоро зави на юг и пое по пустия заобиколен път, защото се опитваше да заблуди евентуалните преследвачи. Елена едва издържа, докато стигнат до подходящо място за почивка. Втурна се към дамската тоалетна и без никакво притеснение остана там половин час, докато се измие старателно със студената вода и се избърше с хартиените кърпички. Среса косата си, преоблече се в чисти джинси и бял потник, с дантела отпред като на корсет. Не се знаеше дали през следващите дни няма отново да има извънтелесно преживяване, докато е унесена в сън, и така да види Стефан. Не искаше да мисли за заминаването на Мат, който я остави сама с Деймън — вампир, който никой не можеше да опитоми. Именно с него трябваше да пътува през най-безлюдните местности в Съединените щати, към място, намиращо се извън света в буквалния смисъл на думата.
Когато най-после се появи от тоалетната, Елена завари Деймън със студена и безизразна физиономия. Все пак забеляза, че погледът му набързо се стрелна към нея.
По дяволите, ядоса се тя, оставих дневника си в колата!
Беше абсолютно сигурна, че е прочел дневника й. Поне беше благодарна, задето не бе написала за извънтелесното си преживяване и срещата със Стефан.
Елена вярваше, че Деймън искрено желае да освободи брат си — ако не го вярваше, въобще нямаше да се качи в тази кола, — но предусещаше, че ще е по-добре той да не узнае, че тя преди него е стигнала до затворническата килия на Стефан. На Деймън му беше приятно да ръководи всичко, както предпочиташе и тя. Допадаше му да упражнява възможностите си за внушение върху всеки полицай по пътя, който се опитваше да ги спре заради превишена скорост.
Но днес беше особено избухлив дори и според обичайното за него. Елена от собствен опит знаеше, че ако пожелае, Деймън може да бъде превъзходен компаньон, неуморно разказвайки мръсни вицове и скандални случки, докато не принуди даже най-сдържаните темерути или най-заклетите моралисти спонтанно да прихнат от смях.
Обаче днес нито отговаряше на въпросите на Елена, още по-малко пък се смееше на шегите й. Тя се опита само веднъж да докосне леко ръката му, а той подскочи като ужилен и моментално се извърна, сякаш ноктите й можеха да съсипят черното му кожено яке.
Чудесно се наредихме, няма що, помисли си унило девойката. Облегна глава на прозореца на колата и се загледа в монотонния пейзаж. Мислите й блуждаеха хаотично.
Къде ли бе Мат сега? Пред тях или зад тях по пътя? Дали бе отпочинал през миналата нощ? Или сега пътуваше някъде в Тексас? Дали се хранеше достатъчно? Елена примигна насълзена, като си припомни как той си тръгна, без въобще да погледне назад.
Елена беше родена за мениджър. Можеше да се справи с почти всяка ситуация, стига само хората около нея да са нормални, здравомислещи. Нейната специалност бе да се справя с момчетата. Винаги се бе разбирала с тях, още от прогимназията. Но сега, приблизително две и половина седмици след завръщането й от отвъдния свят, от онзи призрачен духовен свят, за който тя нямаше спомен, не й се искаше да направлява никого.
Тъкмо това толкова й харесваше в Стефан. След като веднъж преодоля вродените му инстинкти да се въздържа от всичко, което му допадаше, повече не бе необходимо да го ръководи. Той бе оставен да действа по свой избор, като се изключат някои фини намеци, че се е превърнала в експерт относно вампирите. Само че експерт не по уменията за залавяне и убиване на вампири, а по това, как да ги обичаш всеотдайно. Елена беше наясно кога е оправдано да ухапе или да позволи да бъде ухапана, кога да спре и как да опазва човешкото в себе си.
Но като се изключат тези незначителни намеци, тя въобще не желаеше да ръководи Стефан. Искаше просто да бъде с него. Всичко останало щеше все някак да се уреди от само себе си.
Не можеше да живее без Стефан, повтаряше си тя. Но също както да живее разделена от Мередит и Бони бе равностойно да бъде лишена от двете си ръце, така и животът без Стефан за нея бе, като да живее без сърцето си. Той бе партньорът й в Големия танц на живота; еднакъв с нея и нейна противоположност; нейният любим, нейният любовник в най-чистия смисъл на думата. За нея той беше другата половина от Свещените загадки на живота.
След като го видя миналата нощ, макар и само на сън — с което не искаше да се примири, — той й липсваше толкова силно, че отсъствието му се бе превърнало в пулсираща, раздираща болка. Толкова огромна бе болката й, че нямаше да може да издържи, ако мислеше само за нея. Ако го стореше, сигурно щеше да полудее, ще започне да настоява пред Деймън да кара по-бързо, а тя може и да беше с ужасно наранена душа, но не беше самоубийца.
За обяд спряха в някакво градче, чието име никой от тях не запомни. Елена нямаше апетит, а Деймън предпочете да лети като гарван през цялото време на престоя им в градчето, което поради някаква неясна причина много я раздразни. Щом отново поеха на път напрежението в колата нарасна толкова много, че нямаше как да се избегне познатото клише: въздухът е толкова гъст, че с нож да го режеш, помисли си Елена.
Тогава тя осъзна на какво точно се дължи тази напрегнатост.
Гордостта бе единственото, което крепеше Деймън.
Знаеше, че Елена е разбрала. Беше престанала да го докосва и дори да разговаря с него, което беше добре.
Не биваше да се чувства така. Вампирите искаха момичета заради нежните им белоснежни шии. Вроденият естетически усет на Деймън го караше да търси момичета донори, които като цяло да отговарят на високите му изисквания. Но сега дори човешката аура на Елена подсказваше за скритата в кръвта й уникална жизнена сила. Заради това реакцията на Деймън беше толкова спонтанна. През всичките петстотин години никога не бе мислил за момиче по този начин. Вампирите не бяха способни на това.
Но сега Деймън бе способен. Колкото повече се сближаваше с Елена, толкова по-силно го омагьосваше аурата й и толкова повече отслабваше самоконтролът му.
Благодарение на малките демони на ада гордостта бе по-силна от желанието. През целия си живот Деймън никога и никого не бе молил за нищо. Плащаше си за кръвта, която взимаше от хората, по единствения възможен за него начин — чрез наслади и илюзии, фантазии и сънища. Но Елена не се нуждаеше от фантазии, не искаше сънища.
Не искаше него.
Искаше Стефан. Гордостта на Деймън никога не му позволила да моли Елена за това, което той желаеше. Тя също не би му позволила да го получи без нейно съгласие… или поне така се надяваше.
Само преди няколко дни той беше като куха черупка, тялото му беше послушна марионетка, чиито конци дърпаха близнаците китсуне. Те го бяха накарали да нарани Елена така жестоко, че сега при този спомен душата му се свиваше от срам. Деймън беше престанал да съществува като свободна личност — тялото му се бе превърнало в играчка на Шиничи. И макар че му бе трудно да го повярва, обсебването му бе толкова цялостно, че кухата черупка, която бе останала от него, се подчиняваше безпрекословно на всяка заповед на Шиничи — измъчваше Елена и дори би могъл да я убие.
Нямаше смисъл да се съмнява в това или да си повтаря, че не може да е истина. Защото беше истина. Защото се бе случило. Шиничи беше много по-силен в контролирането на нечие съзнание. Освен това двете китсунета не бяха обсебени от страстта на вампирите към красивите момичета, особено към шията на някоя млада красавица. А на всичкото отгоре се оказа садист. Обичаше болката или по-скоро да причинява болка на хората около себе си.
