Елена се засмя. Разбира се, всички тази нощ се държаха различно с нея. И то само заради роклята й. Сейдж промърмори нещо, че е латентно хетеросексуален, след което се закле, че изображението върху огърлицата и ветрилото й било на птицата феникс. Един демон от дясната й страна, който се държеше много учтиво, почтително изказа мнението си, че тя му приличала на богинята Ищар, която очевидно го бе изпратила в Тъмното измерение преди няколко хилядолетия, за да изкушава хората да мързелуват. Елена мислено си отбеляза да не забрави да попита Мередит дали това все пак може да означава, че ги изкушава да ядат ленивци, за които тя знаеше само, че са някакъв вид диви животни, които не обичаха много да се движат или нещо подобно.

След това Елена си припомни как лейди Улма нарече роклята й — рокля на богиня, нали? Със сигурност беше дреха, която можеш да носиш само ако си много млада и фигурата ти е почти съвършена, защото иначе нямаше начин да се побереш в корсета или да го стегнеш около себе си, за да прибереш отпуснатото си тяло. Единственото, което бе останало под роклята й беше стегнатото младо тяло и оскъдното й дантелено бельо с телесен цвят. О, да, да не забравяме и няколкото капки жасминов парфюм.

Значи това е да се чувстваш като богиня, повтори си тя, когато благодари на демона (който веднага стана, за да й се поклони). Гостите заемаха местата си за първото изпълнение на Сребърния славей. Елена бе длъжна да признае, че копнееше да види лейди Фазина, а освен това беше прекалено рано за визита до тоалетната — тя вече бе забелязала, че пред всички врати дежурят мъже от охраната.

На подиума в средата на голямата окръжност от столове бяха поставени две арфи. И тогава внезапно всички станаха на крака и започнаха да ръкопляскат, макар че Елена нямаше да може да види нищо, ако лейди Фазина не бе избрала да мине именно по пътеката, покрай която бяха местата на Елена и Деймън. Тя се спря точно когато стигна до Сейдж, за да приеме шумните приветствия на публиката, и Елена успя много добре да я огледа.

Беше хубава, приятна млада жена, която за искрена изненада на Елена изглеждаше като двадесетгодишна. На ръст беше дребна, почти колкото Бони. Това миниатюрно създание очевидно възприемаше много сериозно прякора си: беше облечена в рокля от сребърна мрежа. Косата й също бе боядисана в сиво металик, вдигната високо отпред и много къса отзад. Шлейфът й беше прикрепен само с два прости клипса на раменете й, като се стелеше хоризонтално зад нея. Докато тя стигна до подиума в центъра на залата, шлейфът непрекъснато потрепваше и създаваше впечатление по-скоро за лунен лъч или облак, отколкото за тъкан, го повдигна, за да заобиколи високата арфа, оставена открита, след което наметалото й леко и грациозно свлече на пода, описвайки полукръг около нея.

И тогава оживя магията на гласа на Сребърния славей. Засвири на арфата, която изглеждаше още по-висока в сравнение с дребната й фигура. Умееше вълшебно да изтръгва нежни тонове от струните с помръдване на пръстите си, да ги заставя да стенат като вятър или да звучи музика, тъй приятна, сякаш се спускаше на вълни от небесата. Елена се просълзи от първата песен, въпреки че бе изпята на някакъв чужд език. Беше толкова проникновено сладко, че напомни на Елена за Стефан, за времето, когато бяха заедно и си общуваха само чрез нежни думи и докосвания…

Но най-впечатляващият инструмент на лейди Фазина бе гласът й. Когато пожелаеше, слабото й тяло се оказваше способно да изтръгва удивително силен глас. И докато пееше една след друга трогателните си песни, Елена усети как кожата й настръхва, а краката й треперят. Не можеше да се отърси от усещането, че всеки миг може да падне на колене, докато прекрасните мелодии изпълваха сърцето й.

Някой я докосна отзад и тя рязко се сепна, толкова внезапно бе изтръгната от света на фантастичната музика, лееща се около нея. Но се оказа, че е Мередит, която, макар да обичаше много музиката, се доближи до Елена с доста практично предложение за тяхната група.

— Исках само да ти кажа: защо да не започнем сега, докато всички останали я слушат? — прошепна тя. — Дори и мъжете от охраната напуснаха постовете си. Съгласна ли си да действаме по двойки?

Елена кимна.

— Ще огледаме къщата. Дори можем да намерим нещо. Докато всички останали още са тук, заслушани в песните и, за около час. Сейдж, може би ще успееш да поддържаш някаква телепатична връзка между двете групи.

— Това ще бъде чест за мен, madame.

Петимата забързаха към двореца на Сребърния славей.

Минаха покрай просълзените пазачи от охраната. Но много бързо установиха, че докато почти всички слушаха пеенето на лейди Фазина, във всяка от стаите в двореца, отворени за публиката, един иконом с черно облекло и бели ръкавици ги очакваше, готов да им даде нужната информация и в същото време да бди над притежанията на господарката си.

Първата стая, която им вдъхна надежда, беше Залата с арфите на лейди Фазина — помещение, пълно само с арфи. Имаше няколко, които явно бяха много стари, но по-скоро приличащи на лъкове, защото бяха само с по една струна. Несъмнено на тях са свирили още пещерните хора. Но се виждаха и високи, позлатени оркестрови арфи, като онази, на която сега лейди Фазина си акомпанираше и чиято музика изпълваше целия дворец. Магия, мислено си повтори Елена. Явно тук с нея заместваха модерните технологии.

— Всяка арфа има уникален ключ за настройка на тоновете на струните — прошепна Мередит, докато оглеждаше залата. От всяка страна бяха подредени арфи в редици, чийто край се губеше в далечината. — Един от тези ключове може да се окаже нашият.

— Но как ще разберем кой е? — попита Бони, докато си вееше с ветрилото от паунови пера. — Каква е разликата между ключа за арфата и лисичия ключ?

— Не зная. А и никога не съм чувала да се крие ключ в арфа. Нали ще потропва всеки път в резонаторната кутия, когато арфата леко се помръдне — призна Мередит.

Елена прехапа устни. Въпросът беше прост, но съвсем разумен. Тя се притесни много, докато обмисляте как да открият малката половина от ключа в това място. Особено като се имаше предвид, че следата, с която разполагаха — че е в инструмента на Сребърния славей, — внезапно започна да й се струва абсурдна.

— Не ми се вярва — изкиска се Бони, — под инструмент да се има предвид гласът й и че ако бръкнем в гърлото й…

Елена се обърна и погледна към Мередит, която в момента бе вдигнала очи към небето — или към това, което се намираше над това отвратително измерение.

— Зная — заговори Мередит. — Повече никакъв алкохол за лекомислените създания. Макар да предполагам, че е възможно те да подаряват малки сребърни свирки или инструменти за спомен — така се прави на всяко голямо парти, нали знаеш — дават ти по нещо като подарък.

— Но как — попита Деймън с грижливо подбран безизразен тон — биха могли да дадат ключа като подарък за спомен на едно празненство, което ще се състои поне след няколко седмици? И как са смятали да си го върнат? Със същия успех Мисао би могла да каже на Елена: „Хвърлихме ключа.“

— Ами — заговори Мередит, — не съм сигурна, че те са смятали да си вземат обратно ключовете. Може би Мисао е искала да каже: „Трябва да претърсиш всичко събрано тук по време на тази галавечеря — или на някое друго празненство, организирано от Фазина“. Според мен тя получава покани да свири и на приемите, давани от други личности.

Елена мразеше споровете, макар че самата тя беше шампион по участие в тях. Но нали тази вечер играеше ролята на богиня, за която няма нищо невъзможно. Само ако можеше да си спомни…

И тогава все едно ослепителна светкавица порази мозъка й.

Само за миг — наистина за един миг — тя се върна в онази сцена от миналото, когато се бореше с Мисао. Мисао беше в своята истинска външност — като лисица, която яростно хапе и дере, — когато се озъби в отговор на въпроса на Елена за това, къде са скрити двете половини на ключа: „Ще успееш само ако проумееш отговорите ми. Ако ти кажа, че едната половина е скрита в сребърен славей, ще ти дойде ли нещо на ум?“