Някой се опитваше да я накара да пие от чаша. Обонянието й бе толкова изострено, че тя вече знаеше какво има в чашата — вино „Черна магия“. Но не го искаше! Не! Изплю първите капки от виното. Не можеха да я принудят да пие.

— Mon enfant21, за твое добро е. Хайде, сега пий. — Елена отвърна глава. Усети как я връхлитат мрак и буря. Да. Сега беше по-добре. Защо не я оставят сама?

В най-дълбоките кътчета на телепатичната връзка едно малко момче беше с нея в мрака. Спомняше си това хлапе, но не и името му. Протегна ръце и то се сгуши в нея. Сякаш веригите му бяха по-леки… откога? От преди. Само това успя да си спомни.

Добре ли си? — прошепна на детето. Някъде надолу, дълбоко в сърцевината на тяхното общуване, нечий шепот проехтя като вик.

Не плачи. Никакви сълзи, помоли я момчето, но думите му й напомниха за нещо, което беше непоносимо нея. Затова тя притисна пръсти до устните му, за да го накара да замълчи.

Някъде Отвън прогърмя един прекалено силен глас.

— Е, дете мое, ти реши още веднъж да станеш вампир.

Това ли се случва сега? — прошепна тя на детето.

Отново ли умирам? За да стана вампир?

Не зная! — извика детето. Нищо не зная. Той е гладен. Страхувам се.

Сейдж няма да те нарани, обеща му тя. Той вече е вампир и твой приятел.

Не, не от Сейдж…

Тогава от кого се страхуваш?

Ако ти умреш отново, аз ще бъда целият окован във вериги. Детето й показа сърцераздирателна картина, на която то цялото бе стегнато в тежки вериги, а устата му бе затъкната. Ръцете и краката му бяха отвсякъде приковани към скалата. Нещо повече, веригите бяха така впити в меката му плът, че я срязваха и разкървавяха.

Кой би сторил подобно нещо? — извика Елена. Ще го накарам да съжалява, че се е родил. Кажи ми кой го е сторил!

Лицето на детето беше тъжно и смутено. Аз ще го сторя, мрачно изрече то. Той ще го стори. По дяволите, Деймън ще го стори. Защото ние ще те убием.

Но ако вината не е негова…

Длъжни сме. Трябва да го направим. Но може би, ако аз умра, както лекарят каза… В последното изречение определено имаше полъх на надежда.

Това убеди Елена. Постепенно стигна до извода: ако Деймън не може да разсъждава ясно, тогава вероятно и тя не мисли разумно. Може би… може би трябваше да направи това, което Сейдж искаше.

И доктор Мегар. Тя едва успя да различи гласа му, долитащ като през гъста мъгла:

— За Бога, през цялата нощ си на крак. Дай шанс на някой друг.

Да… през цялата нощ. Елена не искаше отново да се събужда, а волята й бе достатъчно силна.

— Може би трябва да се сменим? — предложи някои, момиче, младо момиче. Слаб глас, но също издаващ силна воля. Бони.

— Елена… Аз съм, Мередит. Усещаш ли, като държа ръката ти? — Последва пауза, след което Мередит заговори много по-силно: — Хей, тя ми стисна ръката! Видя ли? Сейдж, кажи на Деймън по-скоро да дойде тук.

Унася се…

— … ще пийнеш ли още малко, Елена? Зная, зная, че ти писна от всичко това. Но заради мен ще пийнеш ли още съвсем малко?

Унася се…

— Très bon, mon enfant!22 А сега какво ще кажеш за малко мляко? Деймън вярва, че ще останеш човек, ако изпиеш малко мляко.

Две мисли се оформиха в съзнанието на Елена. Едната беше, че ако изпие още малко, от каквото и да е, ще се пръсне. А другата беше, че няма да дава глупави обещания.

Опита се да заговори, но от устните й се изтръгна само шепот.

— Кажи на Деймън — няма да се съвзема, докато не освободи малкото момче.

— Кой? Какво малко момче?

— Елена, скъпа, всичките малки момчета в това имение са свободни.

— Защо не я оставиш тя да му го каже? — обади се Мередит.

— Елена, Деймън е тук, на дивана — обясни й доктор Мегар. — И двамата бяхте много зле, но ти ще се оправиш. Елена, можем да преместим масата за прегледи, за да можеш да говориш с него. Ето, готово.

Елена се опита да отвори очи, но всичко около нея беше болезнено ярко. Пое дъх и отново опита. Все още беше твърде ярко, а тя вече не знаеше как да отслаби зрението си. Заговори със затворени очи на тези, чието присъствие усещаше около себе си: Не мога отново да го изоставя. Особено когато смяташ пак да го оковеш във вериги и да му затъкнеш устата.

Елена, започна Деймън с треперещ глас, аз никога не съм имал добър живот. Но преди не съм имал роби. Кълна се в това. Питай, когото искаш. И не бих сторил това на едно дете.

Направил си го. И аз зная името му. Зная също, че детето е изпълнено с нежност, обич, доброта и страх.

Последва ниското буботене на гласа на Сейдж:

— … кара я да се вълнува…

Сетне Деймън промърмори малко по-високо:

— Зная, че тя не е на себе си, но настоявам да науча името на това малко момче, на което съм причинил всичко това. Защо това да я кара да се вълнува?

Последва още мърморене:

— Но не мога ли просто да я попитам? Мога поне да изчистя името си от тези обвинения. — После по-високо: — Елена? Можеш ли да ми кажеш кое е детето, което се предполага, че измъчвам по този жесток начин?

Толкова беше уморена. Но отговори гласно, макар и само шепнешком:

— Името му е Деймън, разбира се.

И умореният шепот на Мередит:

— О, Господи. Тя иска да умре заради една метафора.

Мат наблюдаваше как госпожа Флауърс оглежда внимателно полицейската значка на шерифа Рич Мосбърг. Подържа я за кратко в едната си ръка и я погали с пръстите на другата.

Бе взел значката от Ребека, племенницата на шериф Мосбърг. Чисто съвпадение бе, че Мат едва не се сблъска с нея по-рано през този ден. Тогава забеляза, че вместо рокля тя бе облякла мъжка риза. Ризата му беше позната — всъщност беше тениска.

Тогава той видя полицейската значка, закрепена върху нея. Много критики можеха да се изговорят за шериф Мосбърг, но човек трудно би могъл да очаква да изгуби значката си. Тогава Мат забрави за правилата на галантното поведение и сграбчи малката метална значка, преди Ребека да успее да го спре. Прилоша му, стомахът му се сви на топка и оттогава се чувстваше все по-зле. А сега изражението на госпожа Флауърс никак не го успокояваше.

— Не е била в пряк допир с кожата му — рече тя тихо, — затова образите са замъглени. Но, скъпи мой Мат — вдигна премрежените си очи към него, — много се страхувам. — Потръпна, както стоеше на стола си край кухненската маса, където стояха недокоснати две чаши с топло мляко.

Мат се изкашля и поднесе горещото мляко към устните си.

— Значи смятате, че трябва да излезем и да огледаме наоколо.

— Задължително е — потвърди госпожа Флауърс и тъжно поклати глава. Меките й, побелели къдрици се люшнаха. — Скъпата ми майка е много настойчива, й аз го усещам. Този предмет излъчва нещо много смущаващо.

Мат изпита лек пристъп на гордост, който за миг разсея вината му, че беше отнел този „предмет“ — Но после си призна, че отмъкването на значки от ризите на дванадесетгодишни момичета едва ли е повод за гордост.

От кухнята долетя гласът на госпожа Флауърс:

— По-добре си облечи няколко ризи и пуловери, както и едно от тези. — Тя влезе през кухненската врата, понесла няколко дълги палта, очевидно взети от дрешника пред вратата, заедно с няколко чифта градинарски ръкавици.

Мат скочи, за да й помогне за купчината палта, но се задави заради силната миризма на нафталина и… още нещо, силно миризливо.

— Защо се чувствам като на Коледа? — заговори той, като не спираше да кашля на всяка дума.

— О, ще се придържаме към рецептата на леля Морин за предпазване чрез ръкавици — отговори госпожа Флауърс. — А някои от тези палта са още от времето на майка ми.