Светът сякаш се завъртя около нея. Дори и да вярваше на Мат, това ново откритие я изплаши. Тази нова версия можеше да сработи — особено, при положение че никой не можеше да открие Мат, за да му се вземе кръвна проба.

Нали самият Мат бе признал, че му се губело част от времето през онази нощ… за което нямал никакъв спомен.

Но това още не означаваше, че Каролайн казва истината! Защо ще започне с една лъжа, а после ще я промени, когато разбере, че фактите не й изнасят?

Очите на Каролайн имаха същия цвят като очите на котките. А котките си играят с мишките само за да се забавляват. Само за да ги гледат как ще побягнат.

Мат беше побягнал…

Бони поклати глава. Внезапно почувства, че повече не може да стои в тази къща. Тя някак си се бе загнездила в мозъка й, карайки я да приеме всички невъзможни ъгли на изкривените стени. Дори вече свикна с отвратителната миризма и противната червена светлина. Но сега, когато Каролайн държеше просмукалата с кръв превръзка и й обясняваше, че това е кръвта на Мат…

— Отивам си у дома — обяви Бони внезапно. — Мат не го е направил. А аз… аз повече няма да се върна тук!

Съпроводена от кискането на Каролайн, тя се извъртя, като се постара да не гледа към „уютното гнездо“, което Каролайн си бе свила под бюрото. Имаше празни бутилки и полупразни чинии с храна, както и смачкани дрехи. Всичко можеше да се крие под тях — дори и някой малах.

Но докато Бони отстъпваше към вратата, стаята сякаш се движеше заедно с нея, дори ускори завъртането й, така че момичето се завъртя два пъти около себе си, преди да успее да се спре.

— Почакай, Бони, почакай, Каролайн — извика Мередит почти обезумяло. Каролайн сгъна тялото си като акробат и пак се скри под бюрото. — Каролайн, ами Тайлър Смолуд? Не ти ли пука, че той е истинският баща на твоите… твоите деца? Колко пъти се срещахте, преди той да се сдуши с Клаус? И къде е сега Тайлър?

— Мъррртъв е. Само толкова зная. Ти и твоите пррриятели го убихте. — Отново заръмжа, но този път поне не чак толкова злобно. По-скоро напомняше на тържествуващо котешко мъркане. — Изобщо не ми липсва, така че надявам се завинаги да си остане мъртъв — довърши Каролайн с приглушено кискане. — Той никога нямаше да се ожени за мен.

Бони трябваше да се махне оттук. Затърси пипнешком дръжката на вратата. Намери я, но очите й се заслепиха. Толкова дълго бе стояла в този червеникав полумрак, че светлината в коридора й подейства като яркото слънце на пустинята.

— Угаси лампата! — извика Каролайн изпод бюрото. Но докато Мередит се пресягаше, за да изключи лампата, Бони чу изненадващо силна експлозия и зърна как една сянка с червеникави ивици потъна в мрака.

И още нещо.

Преди вратата да се затръшне, светлината от коридора нахлу в стаята на Каролайн като мощен фар. Каролайн вече късаше нещо със зъби. Нещо като месо, но не приличаше на печено.

Бони побягна и едва не се блъсна в госпожа Форбс.

Майката на Каролайн още ги чакаше в дъното на коридора. Явно не бе помръднала оттам, след като Бони и Мередит влязоха в стаята на Каролайн. Не изглеждаше като жена, подслушвала зад вратата. Само стоеше сковано, безмълвно загледана в нищото.

— Трябва да ви изпратя — заговори тя с притихналия си безцветен глас. Не вдигна глава, за да погледне в очите Бони и Мередит. — За да не се загубите. На мен често ми се случва.

Преминаха по правия коридор до стълбището и слязоха долу, където им оставаха само четири крачки до външната врата. По пътя Мередит не каза нищо, а Бони не можеше. Щом излязоха навън, Мередит се обърна и погледна приятелката си.

— Е, какво ще кажеш? От какво е по-силно обсебена? От малаха или от върколака? Можеш ли да разбереш какво става по аурата й?

Бони чу собствения си смях, но й заприлича повече на плач.

— Мередит, нейната аура въобще не е човешка… така че не мога да я преценя. А майка й изглежда изобщо няма аура. Те са просто — тази къща е просто…

— Няма значение, Бони. Повече не бива да се връщаш там.

— Все едно е… — Бони не знаеше как да обясни изкривените стени или стъпалата, които слизаха надолу, вместо да се изкачват нагоре.

— Струва ми се — изрече тя накрая, — че не е зле да направиш още едно проучване. За такива неща като — обладаване, типично за Америка.

— Искаш да кажеш обладаване от демони? — попита я Мередит и я изгледа остро.

— Да, мисля, че така трябва да се каже. Но не зная откъде да започна списъка с нещата, които не са наред с нея.

— Хрумна ми нещо — изрече Мередит тихо. — Като например — забеляза ли, че тя нито веднъж не ни показа ръцете си? Намирам го за много странно.

— Зная защо е така — прошепна Бони, докато се опитваше да потисне истеричния смях, който напираше в гърдите й. — Това е, защото ноктите й вече не са човешки.

— Какви ги говориш?

— Нали стисна китките ми с двете си ръце. Тогава ги усетих.

— Бони, това е пълна безсмислица.

Бони събра сили, за да продължи.

— Сега Каролайн има животински нокти, Мередит. Наистина животински. Като на вълк.

— Или може би като на лисица — прошепна й Мередит.

Елена пусна в действие целия си чар, за да успокои Мат. Окуражи го да си поръча втора и трета белгийска вафла. Непрестанно му се усмихваше през масата. Но явно не се справяше много задоволително. Мат беше като на тръни, сякаш нещо го пришпорваше, но в същото време не сваляше очи от нея.

Той още си представя как Деймън се спуска от небето, за да измъчва някое младо момиче — каза си Елена унило.

Деймън не беше с тях, когато излязоха от кафенето. Елена забеляза как Мат смръщи вежди.

— Защо да не откараме ягуара до някоя автокъща за коли втора употреба? — попита Елена. — Щом се налага да се откажем от ягуара, бих искала да ме посъветваш каква кола да вземем в замяна.

— Да, съветвам те да се спреш на някоя бричка, която всеки миг ще се разпадне — отвърна Мат с крива усмивка, която показваше, че му е ясно, че тя го манипулира, но той всъщност нямаше нищо против.

Единствената автокъща в града не изглеждаше особено обещаваща. Но дори тя не беше толкова потискаща, колкото собственикът, когото откриха да спи в малка канцелария с отдавна немити прозорци. Мат почука леко на зацапания прозорец, но чак след още няколко почуквания мъжът отвътре подскочи от стола си и гневно им махна да си вървят.

Мат обаче пак почука на прозореца, защото главата на мъжа вътре отново заклюма. Този път онзи се надигна от стола си, съвсем бавно, изгледа ги с горчиво примирение и се дотътри до вратата.

— Какво искате? — попита сърдито.

— Да направим размяна — заговори Мат със силния си глас, изпреварвайки Елена, която възнамерявайки да бъде по-мила.

— Вие, двама тийнейджъри, имате кола за размяна? — заговори ниският мъж с мрачно недоверие. — Държа това място от двайсет години…

— Само погледнете — Мат отстъпи крачка назад, за да му покаже как ягуарът блестеше на утринното слънце като гигантска роза, само че на колела. — Ягуар, съвсем нов, модел Икс Зет Ар. Вдига сто километра в час само за три секунди и седем десети! Има двигател петстотин и петдесет конски сили, модел Ей Джей-Ви 8, от гамата Джи Ай Ен, трето поколение. Ягуарът ни е шестскоростен, с автоматична предавка Зет Еф! Има и екстри: Адейптив Дайнамикс и Актив Диференчиъл за усилване на теглителната мощност! Няма друга кола като Ягуар Икс Зет Ар! — приключи тирадата Мат, приближил се плътно до ниския мъж, чиято уста оставаше леко отворена, докато очите му проблясваха, гледайки ту към Мат, ту към ягуара.

— Ти… искаш да замениш тази кола за някоя друга от това място? — попита той, за да се увери, че не сънува. — Да не си мислиш, че съм пълен с пари за… почакай малко! — прекъсна насред възклицанието. Очите му престанаха да се стрелкат и замряха като на изпечен покерджия. Повдигна рамене, но не и глава, с което заприлича на хищник.

— Не я искам — отсече и се накани да се върне в канцеларията си.