Въпреки обхваналия я ужас, Елена достига до момент на откровение. След като се озова сред противния, влажен здрач, тя бе забравила да изключи пълната мощ на сетивата си. Несъмнено виждаше много по-добре от Мередит нечовешкото лице на лодкаря. Можеше също да чува неща, като например звуци от отдавна умрели миньори, дълбаещи скалите над главите им, както и устремените полети на огромни прилепи или хлебарки, или някакви подобни отвратителни създания вътре в каменните стени, заобикалящи ги от всички страни.

Но сега Елена изведнъж усети топли сълзи да се стичат по ледените й страни. Осъзна, че сериозно беше подценявала психичните сили на Бони през челото време, откакто знаеше, че е медиум. Ако сетивата на Бони винаги са били отворени за ужасите, каквито сега изпитваше и Елена — то не бе чудно, че приятелката й живее в такъв страх. Елена си обеща, занапред ще е много по-толерантна, ако се случи Бони да се подплаши или разкрещи. Всъщност Бони дори заслужаваше уважение, задето бе опазила разсъдъка си. Но Елена не посмя да стори нищо повече, освен да погледне приятелката си, която лежеше в безсъзнание. Само се закле мислено, че оттук нататък Бони ще има верен закрилник в лицето на Елена Гилбърт.

Това обещание и стоплящото чувство от него останаха да горят като свещ в съзнанието на Елена. Свещ, която тя си представяше, че държи Стефан, докато светлината от пламъка трепка в зелените му очи и хвърля призрачни отблясъци върху лицето му. Само това бе достатъчно, за да не загуби разсъдъка си до края на пътуването.

Лодката акостира в някаква пуста местност. Трите момичета бяха изтощени от продължителния ужас и от силното напрежение.

Досега не бяха се замисляли достатъчно върху думите „Тъмно измерение“, нито си представяха различните форми на мрака, които ги очакваха.

— Пристигнахме в нашия нов дом — обяви Деймън мрачно. Докато го наблюдаваше, като се стараеше да не се озърта наоколо, по скованите му рамене и врат Елена разбра, че никак не се радва да е тук. Тя си мислеше, че за него това ще е като някакъв рай, свят, в който хората са роби, където ги измъчваха за забавление, чието единствено правило е слугуване на егото на господарите им. Сега обаче осъзна, че е сгрешила.

За Деймън това по-скоро бе свят на същества със Сили колкото неговите или дори още по-мощни. Той трябваше да се изправи смело сред тях като някакъв уличен хлапак — но с това изключение, че не можеше да си позволи никакви грешки. Трябваше да открият как да живеят, но не само това, а да живеят в лукс и да се смесят с изисканото общество, ако искаха да имат шанс да спасят Стефан.

Стефан — не, тя не можеше да си позволи точно сега да мисли за него.

Ако се поддаде на този подтик, ще загуби контрол, ще настоява за абсурдни неща — като незабавно да се втурнат към затвора на Стефан, дори и само да го види, като капризно малко момиче, влюбено до уши в по-голямо момче, което просто иска да се добере до „къщата на момчето“ за да му покаже колко го боготвори. И тогава какво ще стане с плановете им за бягство от затвора? Нали в план А изрично се подчертаваше: да не се допускат никакви грешки. Елена щеше да се придържа към това, докато не измисли по-добро решение.

Така Деймън и „робините“ му проникнаха в Тъмното измерение през Демонската порта. Наложи се да свестят най-дребничката от тях, като плиснат вода в лицето й, за да се окопити, да се изправи и отново да поеме на път.

Докато пристъпваше забързано зад Деймън, Елена се стараеше да не поглежда нито наляво, нито надясно, защото можеше да види прекалено много от това, което за Мередит и Бони изглеждаше само като мрачна безбрежна пустош.

От двете страни се изреждаха някакви складове и платформи, където очевидно довеждаха пристигащите роби за продажба или за прехвърляне по-късно към други пазари за роби. Елена дочу детски плач в мрака и ако самата тя сега не беше толкова изплашена, сигурно би се втурнала да утешава разплаканите деца.

Не мога да го направя, защото самата аз съм робиня, напомни си тя. Изтръпна от шока, пронизал я чак до върха на пръстите й. Вече не съм истинско човешко същество, а само нечия собственост.

Отново се улови, че е втренчила поглед в тила на Деймън, докато се питаше удивено как, за Бога, се бе огласила с налудничавото му предложение. Вече бе започнала да проумява какво означаваше да е робиня. Дори откри в себе си интуитивно разбиране за това, което искрено я изненада — и то в никакъв случай Не Беше Нещо Добро.

Означаваше още, че тя може да бъде… ами, можеха да й сторят каквото им хрумне и никой нямаше право да се бърка, защото само собственикът й имаше думата. А собственикът й (как, за Бога, я бе придумал да се съгласи с всичко това?) беше тъкмо Деймън.

Той би могъл да ги продаде и трите — Елена, Мередит и Бони — и тутакси да изчезне с печалбата от това мрачно място.

Групата се разбърза, докато прекосяваше зоната с доковете. През цялото време момичетата се стараеха да гледат само къде стъпват, за да не се препънат.

Заизкачваха се по някакъв хълм. Под тях се показа град, разположен сред долина, кръгла като кратер.

По краищата си кратерът беше наблъскан с коптори, населявани от окаяни бедняци. Групата вече приближаваше покрайнините на града. Но тези бараки бяха оградени с телена мрежа, вероятно за да остават изолирани, макар че от тях можеше да се наблюдава градът от височината на птичи полет. Ако групата още се намираше в пещерата, през която проникнаха в Тъмното измерение, то това със сигурност означаваше, че това би трябвало да е най-грамадната подземна кухина. Но те вече не бяха под земята.

— Това се случи при плаването с ферибота — заговори Деймън. — Ние направихме — ами, да го наречем — завой в пространството. — Опита се да го обясни на момичетата, а Елена се опита да го осмисли. — Навлизаш през Демонската порта и като излезеш от другия й край, вече не се намираш в земното измерение, а в друго. — На Елена й бе достатъчно само да погледне към небето, за да се увери в правотата на казаното от него. Тук съзвездията бяха съвсем различни — не се виждаха нито Голямата мечка, нито Малката мечка, нито Полярната звезда.

Слънцето също бе друго: много по-голямо, но по мъждиво от земното. Ала най-странното бе, че никога не се скриваше зад хоризонта. Във всеки момент от денонощието се виждаше половината от него, независимо дали бе ден, или нощ — понятия, които според Мередит тук губеха нормалното си, земното си значение.

Стигнаха до една врата от телена мрежа, отвъд която най-после щяха да бъдат извън зоната за продажба на роби. Но там бяха спрени от създание, за което Елена по-късно научи, че е пазител.

Тепърва й предстоеше да узнае също, че пазителите са нещо като управители на цялото Тъмно измерение, макар че самите те били дошли от едно далечно място и почти били окупирали този малък отрязък от Ада, като се опитали да наложат строг ред на краля на бедния народ и на всемогъщите феодали, поделящи влиянието си върху града.

Конкретно този пазител беше жена, висока, с коса със същия цвят като тази на Елена — чисто злато — подстригана на черта, спускаща се до раменете й. За изненада на всички, жената не обърна внимание на Деймън, а веднага заговори Елена, може би, защото беше най-отпред в редицата от „робини“.

— Защо си тук?

Елена остана доволна, много доволна, че Деймън навреме я бе обучил как да контролира аурата си. Съсредоточи се върху това, докато мозъкът й обмисляше трескаво, със свръхзвукова скорост, докато се чудеше какъв ли ще е верният отговор на този въпрос. Отговор, след който ще ги оставят на мира. Отговор, който няма да ги изпрати обратно у дома.

Първата мисъл, която й хрумна, бе: „Деймън не ни обучи за това.“ Втората бе, че не го е сторил, тъй като не е бил тук преди. И заради това не може да знае как действа всичко тук, а са му известни само откъслечни подробности.

Услужлив тих гласец заговори някъде из дебрите на подсъзнанието на Елена: ако тази жена пазител се опита да влезе в стълкновение с него, Деймън би могъл да побеснее и да се нахвърли върху нея. Заради тази опасност Елена затърси още по-трескаво правдоподобното обяснение. Нали навремето творческите лъжи бяха нейна специалност. Тя изговори първото, което й хрумна: