— Играх с него на хазарт и загубих.

Е, май прозвуча достоверно. Нали хората постоянно губят какво ли не, докато залагат на комар: цели плантации, безценни за тях талисмани, коне замъци дори. Но ако причината се окаже недостатъчно убедителна, винаги можеше да добави, че е само началото на тъжната история на живота й. Ала най-хубавото в цялата бъркотия бе, че донякъде съвпадаше с истината. Още преди време тя бе отдала живота си заради Деймън, както и заради Стефан, но Деймън още не бе обърнал нова страница, както тя бе пожелала. Е, може би само половин страница. Или четвърт.

Жената пазител прикова озадачено в Елена бистрите си сини очи. Много се бяха вторачвали в нея през целия й живот — като си млада и много красива, редно бе да се притесняваш, ако никой не те поглежда. Но това озадачаване беше повод за тревога. Дали тази висока жена може да прочете мислите ми? — зачуди се Елена и тутакси прибави върху тях един защитен слой от бял шум. Така на повърхността изплуваха само нейни откъслечни мисли, както и няколко реда от песен на Бритни Спиърс. Елена усили психическото въздействие.

Високата жена пазител притисна главата си с два пръста, сякаш страдаше от непоносимо силно главоболие. Чак след това се обърна към Мередит.

— А ти защо… защо си тук?

Мередит обикновено не лъжеше, но когато го правеше, се отнасяше към това като към изкусно интелектуално занимание. За щастие тя никога не се стараеше да залепва счупеното.

— Ами и аз заради същото — призна тя натъжено.

— А ти? — Сега жената пазител гледаше към Бони, която имаше вид, сякаш отново ще припадне. Мередит я побутна леко, след което се вторачи напрегнато в приятелката си. Елена изгледа Бони още по-твърдо, защото много добре знаеше, че от Бони се изискваше единствено да измънка „И аз съм тук за същото.“ Бони се справи успешно, промърморвайки: „аз, ъ-ъ, също“, още повече, след като Мередит вече го бе потвърдила убедително.

Проблемът обаче бе в това, че Бони не само бе на ръба на припадъка, но и бе изпаднала в транс или бе на крачка от него.

— Сенчести души — избъбри Бони.

Жената пазител примигна, но не както ако някой ти сервира абсолютно неподходящ отговор. Примигването й бе признак на пълно смайване.

О, Господи, помисли си Елена. Бони се е докопала до тяхната парола или нещо подобно. Нали бе способна на всякакви предсказания или пророчества, или каквото и да е от този сорт.

— Сенчести души ли? — повтори жената пазител и се взря по-зорко в лицето на Бони.

— Градът е залят от тях — изрече Бони нещастно.

Пръстите на жената пазител затанцуваха върху нещо, наподобяващо джобен компютър.

— Това го знаем. Това е мястото, където се събират.

— Тогава трябва да ги спрете.

— Притежаваме само доста ограничени права. По закон Тъмното измерение се владее от десетина клана от върховни повелители, разполагащи с управители, осъществяващи заповедите им.

Внимавай, Бони, опита се да й въздейства мислено Елена, макар и с риск да бъде заловена от жената пазител. Но й пречеше пелената от объркани мисли, стелеща се в мозъка на Бони. Много внимавай, защото тя е от тукашната полиция.

За щастие Деймън проговори в същия миг:

— Тя е със същата участ като другите — обясни той — С това изключение, че е медиум.

— Никой не те пита за мнението ти — отряза го жената пазител, без дори да го погледне. — Там долу може да си някаква важна клечка — извърна надменно глава към залетия от светлини град, — но тук, зад тази ограда, си на мой терен. Отново питам само дребната червенокоска: истина ли е това, което той каза?

За миг Елена изпадна в паника. Ако Бони провали всичко, след като преминаха през толкова изпитания…

Този път Бони само примигна. Каквото и да се мъчеше да излъже, ясно беше, че е същата като Мередит и Елена. Както бе истина, че е медиум. По принцип Бони бе способна да лъже страшно убедително, ако обаче разполагаше с достатъчно време, за да обмисли всичко. Ала този път не успя да измисли нищо друго, освен да заяви без колебание:

— Да, истина е.

Жената пазител се втренчи в Деймън.

На свой ред Деймън също впи поглед в нея, сякаш бе готов цяла нощ да гледа все така втренчено. В тази дисциплина беше ненадминат.

Жената пазител отвърна очи от него.

— Предполагам, че дори един медиум може да има лош ден — рече и сетне додаде към Деймън: — Грижи се за тях. Нали знаеш, че всички медиуми трябва да бъдат лицензирани?

— Мадам, те не са професионални медиуми, а лични асистентки — отвърна Деймън с типичния си величествен маниер.

— За теб не съм никаква „мадам“. Можеш да се обръщаш към мен с „Ваша чест“. Между впрочем пристрастените към хазарта тук свършват ужасно зле.

Ха-ха, помисли си Елена. Само ако знаеше за какъв хазарт става дума… е, нищо чудно да се озовем в много по-лошо положение, отколкото е Стефан в момента.

Зад оградата се показа просторен двор, пълен с носилки, рикши и двуколки. Не се виждаха никакви карети, нито коне. Деймън нае две двойни носилки — първата за него и Елена, втората за Мередит и Бони.

Все още объркана, Бони се загледа в слънцето.

— Искаш да кажеш, че въобще не спира да свети?

— Не — търпеливо се зае да й обяснява Деймън. — Само си виси тук, без да се издига в небето. В Мрачния град цари вечен здрач. Ще видим още чудеса, като продължим нататък. Само не докосвайте това — предупреди ги той, когато Мередит се опита да развърже въжето от китките на Бони, преди те двете да се качат на носилката. — Чак като се качите в носилката и спуснете завесите, можете да развържете въжето. Но внимавайте да не го изгубите. Още сте робини и трябва да носите около китките си нещо, което да символизира това — дори да са гривни в тон с дрехите ви. Иначе яко ще загазя. О, да, да не забравя: в града трябва да ходите забулени.

— Ние… какво? — Елена го изгледа невярващо.

Деймън само й хвърли ослепителната си двеста и петдесетватова усмивка. Преди Елена да се опомни, той измъкна от черната си чанта тънки прозрачни тъкани и ги подаде на момичетата. Воалите бяха толкова големи, че стигаха да покрият цялото тяло.

— Трябва само да ги сложите на главите си или да ги скрепите към косите си, или нещо подобно — обясни Деймън набързо.

— От какво са изтъкани? — заинтересува се Мередит, докато опипваше ефирната копринена материя, толкова лека, че вятърът можеше да я издуха от пръстите й.

— Откъде да зная?

— От другата страна цветът е различен! — извика Бони, като остави вятърът да промени нейния воал от бледозелено в проблясващо сребърно. Мередит разклати своя тъмновиолетов копринен воал и той се обагри в загадъчно тъмносиньо, обсипан с безброй звезди. Елена, която очакваше нейният воал да е син, се загледа в Деймън, който стискаше в юмрука си малко квадратно парче плат.

— Хайде да видим колко си добра — измърмори, като й кимна да се приближи към него. — Опитай се да познаеш цвета на плата.

Друго момиче на нейно място навярно би забелязало само черните му бадемовидни очи и изящно изсечените черти на лицето му или може би порочната му усмивка — някак си по-дива и по-сладка от всеки друг път. Но Елена не пропусна да забележи и сковаността на врата и раменете му — там, където винаги се трупаше напрежението. Тъмното измерение вече бе започнало да влияе върху психиката му, въпреки опитите му да се присмива над всичко.

Елена се запита колко ли импулси на Силата си Деймън трябва да блокира всяка секунда. Беше готова да му предложи помощта си, като самата тя се отвори към този непознат за нея свят, когато той сърдито и извика: „Опитай се да отгатнеш!“ с нетърпящ възражение тон.

— Златен — моментално изрече Елена, с което изненада самата себе си. Посегна да поеме квадратното парче от златист плат и докосна неволно ръката му. Изпита приятно усещане от допира на ръцете им, силен импулс като при удар от електрически ток, преминаващ от дланта и ръката й, и стигащ чак до сърцето. Деймън за миг стисна пръстите й, докато тя поемаше воала. На Елена й се стори, че още усеща електричеството, пулсиращо от върховете на пръстите му.