Другата страна на воала се оказа бяла, но искряща, все едно обсипана с диаманти. Господи, нима наистина бяха диаманти, удиви се тя. Кой можеше да е сигурен в каквото и да било, когато в него беше замесен Деймън?
— Може би това ще е твоят булчински воал? — измърмори Деймън, приближил устни до ухото й.
Въжето около китките на Елена сега бе много по-разхлабено и тя успя да погали прозрачната ефирна материя. Усети студенината на малките диаманти откъм бялата страна на воала с две лица.
— Откъде знаеше, че всички тези воали ще ти потрябват тук? — попита го Елена, внезапно завърнала се в реалния свят. — Вероятно не всичко ти е известно, но явно знаеш достатъчно.
— О, нали проучих това-онова по баровете и другаде. Попаднах на неколцина, които са били тук и са успели да се измъкнат обратно. Или са били изгонени. — Деймън се захили още по-предизвикателно. — Излизах нощем, докато ти спеше. Сдобих се с тези воали от един забутан магазин. Посочи с кимване към нейния воал, преди да добави: — Не си длъжна да забулваш лицето си с него или нещо подобно. Само го закрепи към косата си.
Елена последва съвета му, но избра да носи воала със златистата страна отвън. Той се спусна чак до петите й. Опипа го внимателно и си представи как може да го използва при флиртове. Както и да се загръща в него със замах, показваш презрението й към околните. Само да можеше да махне това проклето въже от китките си…
В следващия миг Деймън отново надяна маската на ледено невъзмутим господар с думите:
— За да не пострадаме, сме длъжни да внимаваме извънредно много с тукашните обичаи. Господстващите местни феодали и останалите благородници, владеещи този отвратителен хаотичен свят, наричан от тях Тъмното измерение, непрекъснато очакват революция. Ако с нещо нарушим крехкия баланс в политиката веднага ще ни накажат публично за пример и назидание на останалите.
— Добре — примири се Елена. — Хвани въжето ми докато се качвам в носилката.
Но се оказа безсмислено да остава привързана, след като и двамата се качиха на носилката. Носеха я четирима мъже, не много едри, но жилави. За щастие и четиримата бяха с еднаква височина, така че пътуването им продължи без досадно клатене.
Ако беше свободен гражданин, Елена Гилбърт никога не би позволила четирима мъже — четирима роби, според нея — да я носят върху носилка. Дори би протестирала бурно. Но вече бе сложила край на дебатите със самата себе си и съмненията още там, край доковете. Тя беше робиня, въпреки че Деймън не бе платил никому, за да я притежава. Следователно по никакъв повод нямаше право да надига глас. В това злокобно място, тънещо в пурпурен здрач, пропито със зловонна миризма, протестът й като нищо можеше да създаде доста проблеми дори за самите носачи на носилката — собственикът им би могъл да ги накаже, сякаш вината е тяхна.
Така че засега най-добрият план А си оставаше сведен само до четирите думи: Дръж Си Устата Затворена.
След като задминаха моста над вонящия бедняшки квартал, изпълнен с порутени къщурки, напред се заредиха по-приятни гледки. Все по-често се появяваха магазини, които отначало всички бяха с решетки и с фасади от грубо одялан камък, без никаква боя. По-нататък се заредиха по-прилично изглеждащи постройки, а накрая носилките изведнъж започнаха да лъкатушат из някакъв просторен пазар. Но и там дори по лицата на минувачите се запазваше нерадостният отпечатък от мизерията и изтощението. Елена очакваше да попадне в студен и черен, но поне чист град с бродещи из улиците му безчувствени вампири и демони с огън в очите. Но вместо това всичките местни жители, изпречили се пред очите й, приличаха на хора и продаваха най-обикновени стоки — от храни до лекарства, — които не бяха необходими на вампирите.
Е, нищо чудно всичките китсунета и демони да се нуждаят от това, заключи Елена и изтръпна от мисълта с какво може би се изхранва някой демон. По уличните ъгли се забелязваха оскъдно облечени момчета и момичета със сурови лица, както и дрипави, изпити хора, държащи плакати с покъртителни призиви: СПОМЕНИ СРЕЩУ ХРАНА.
— Какво означава това? — попита тя Деймън, но той забави отговора си.
— По този начин тук свободните хора прекарват по-голяма част от времето си — обясни й той. — Не го забравяй, преди да се втурнеш в някоя от спасителните си операции…
Елена не го слушаше. Взираше се напрегнато в един от местните, стиснал подобен плакат. Мъжът беше много стар, покъртително хилав и немощен, с развалени зъби, но най-лошото в него бе отчаяният му поглед. Повдигна треперещата си ръка. Върху дланта му се заклати малка, добре почистена топка. Непознатият замърмори:
— Спомен от един летен ден от младостта ми. Продавам го за десет златни монети. — Но колкото и да го повтаряше, никой не се приближаваше към него.
Елена изхлузи от пръста си пръстена с лапис лазули, подарен й от Стефан. Подаде го на непознатия старец. Не искаше да ядоса Деймън, като слезе от носилката, затова повика мъжа, като му показа пръстена в ръката си:
— Ела тук, моля те.
Той я чу и бързо пристъпи към носилката. Елена забеляза нещо да помръдва в брадата му — навярно въшки, — затова сведе очи към пръстена и притеснено изрече:
— Вземи го. Но по-бързо, моля те.
Старецът огледа изумено пръстена, сякаш видя някакво невероятно съкровище.
— Ама нямам пари да ти върна рестото — простена като вдигна ръка и избърса устните си с ръкава. Имаше вид, сякаш в следващия миг ще припадне. — Нямам за рестото!
— Не искам ресто! — издума Елена, като едва не се задави заради буцата, заседнала в гърлото й. — Само го вземи. Но бързо, че ще го изпусна. — Той го грабна от ръката й в последния миг, когато носачите отново закрачиха напред.
— Нека ви благословят пазителите, госпожо — разбъбри се той оживено, докато се мъчеше да не изостава от носачите. — Чуйте ме, чуйте ме! Нека те ви благословят!
— Наистина не биваше да го правиш — упрекна я Деймън, когато гласът на нещастника заглъхна зад тях. — Той няма да го размени срещу храна.
— Но той беше прегладнял — тихо му припомни Елена. Нямаше как да му обясни, че просякът й напомни за Стефан, не само сега. — Все пак този пръстен беше мой — опита се да се защити. — Предполагам, че ще ми кажеш, че той ще прахоса парите от него за пиене и наркотици.
— Не, обаче няма да получи и храна. По-скоро ще устрои някакво пиршество.
— Е, чак пък толкова…
— Във въображението си. Ще размени твоя пръстен срещу някое овехтяло кълбо със спомени на престарял вампир още от времената с римски пиршества или пък с някой по-съвременен спомен от този град. Ще се любува на тези спомени, докато бавно умира от глад.
Елена се ужаси.
— Деймън, бързо назад! Трябва да се върна, да го намеря…
— Опасявам се, че няма да стане. — Без да бърза, Деймън вдигна ръка и здраво хвана въжето й. — Пък и този нещастник сигурно вече се е скрил някъде.
— Нима е способен на това? Как може да постъпва така?
— А как може болен от рак на белите дробове да не иска да откаже цигарите? Но не мога да отрека, че е много лесно да се пристрастиш към тези кълба от спомени. Виновни са проклетите китсунета. Именно те донесоха тук техните звездни сфери и ги превърнаха в най-обсебващите мании.
— Звездни сфери ли каза? За хоши но тама ли говориш? — ахна Елена.
Деймън, изненадан не по-малко от нея, я изгледа замислено.
— Знаеш за тях?
— Научих го от изследването на Мередит. Тя ми разказа, че тези китсунета често били изобразявани с ключове — Елена повдигна вежди многозначително или със звездни сфери. И в тези легенди се разказва, че влагали част или цялата си сила в такава звездна сфера. Ако я намериш, ще можеш да контролираш това китсуне. Мередит и Бони искат да открият звездната сфера на Мисао или Шиничи и да ги подчинят на волята си.
— Успокой неспокойното си сърце, за да не престане да бие — изрече Деймън с драматичен тон, но още в следващата секунда отново заговори делово. — Забрави ли какво ни каза онзи старец? Че иска да размени спомена си от един летен ден срещу храна? Той говореше за това. — Деймън взе късчето мрамор, което старецът бе пуснал в носилката, и го опря до слепоочието на Елена.
