Деймън действа светкавично. Дори не се прицели. Трябваше да пренебрегне безопасността и незабавно да стреля, тъй като коренът вече шареше по меката стена на ямата, а краят му се уви плътно около нещо кръгло.

Елена чу два оглушителни изстрела; три. Тогава Деймън се наведе и вдигна топката, обвита от корена. Тя беше със средна големина и кристалночиста там, където повърхността й беше оголена.

— ОСТАВИ ТОВА ДОЛУ! — Гневът на Шиничи бе извън всякакви граници. Двете горящи червени точки в очите му бяха като пламъци — като луни, обхванати от огън. Явно се опитваше само със силата на гласа си да ги застави да му се подчинят. — КАЗАХ, НЕ ДОКОСВАЙ ТОВА С МРЪСНИТЕ СИ ЧОВЕШКИ РЪЦЕ!

— О, Боже мой! — ахна Бони.

— Тази е на Мисао, убедена съм — просто рече Мередит. — Той би рискувал със своите, но не и с нейните. Деймън, подай ми я заедно с револвера. Обзалагам се, че не е защитена от куршуми. — Тя коленичи и протегна ръце в ямата.

Деймън повдигна вежди, но се подчини.

— О, Господи! — извика Бони, застанала на ръба на ямата. — Мат май си е изкълчил глезена.

— КАЗАХ ВИ — изрева Шиничи. — ЩЕ СЪЖАЛЯВАТЕ…

— Ето — Деймън каза на Бони, без да обръща никакво внимание на Шиничи. Без повече суетене той издигна Мат нагоре. Пусна русокосото момче в краката на Бони, която се втренчи слисано в него с широко отворените си кафяви очи.

Мат обаче беше и си оставаше южняк до мозъка на костите си. Преглътна и промълви:

— Благодаря ти, Деймън.

— Няма защо, Мат — отвърна Деймън и когато някой ахна, добави: — Какво?

— Ти си спомни — извика Бони. — Ти си спомни неговото… Мередит! — не довърши тя, като погледна към високото момиче: — Тревата!

Мередит, която със странно изражение оглеждаше внимателно звездната сфера, хвърли револвера на Деймън и със свободната си ръка се опита да се освободи от тревата, която вече се бе увила около глезените й и пълзеше нагоре по краката й. Но тревата сякаш се протегна нагоре и сграбчи ръката й, завързвайки я към крака й. И вече прорастваше, избуяваше, протягайки се към тялото на Мередит, която държеше топката високо във въздуха.

В същото време тревата се стегна около гърдите й, като изкара въздуха от белите й дробове.

Всичко стана толкова бързо, че чак когато тя изохка „Някой да вземе топката“, останалите скочиха, за да й помогнат. Бони беше първа — скубеше с ноктите си тревата, притискаща гърдите на Мередит. Но всяко стъбло беше като стомана и тя не можа да откъсне нито едно от тях. Елена и Мат не постигнаха по-голям успех. Междувременно Сейдж се опитваше да вдигне Мередит, да я отскубне от земята, но и той се провали.

Лицето на Мередит, съвсем ясно очертано на светлината, струяща от ямата, пребледня.

Деймън грабна топката от пръстите й малко преди да я достигнат зелените стебла, пълзящи по ръката й.

След това започна да се движи със светкавична бързина, буквално по-бързо, отколкото човешкото око би могло да го проследи. Не спираше на едно място, за да не го застигне растението.

Но тревата около Мередит не отпускаше хватката си. Сега лицето й посиня. Очите й бяха широко отворени, а устата зейнала в неуспешен опит да си поеме дъх.

— Спри! — изкрещя Елена на Шиничи. — Ще ти дадем звездната сфера! Само я пусни!

— ДА Я ПУСНА? — прогърмя смехът на Шиничи. — МАЙ Е ПО-ДОБРЕ ПЪРВО ДА СЕ ПОГРИЖИШ ЗА СОБСТВЕНИТЕ СИ ИНТЕРЕСИ, ПРЕДИ ДА МЕ МОЛИШ ЗА УСЛУГА.

Елена се озърна диво наоколо — и видя, че тревата почти бе достигнала до коленичилия Стефан, прекалено слаб, за да се движи.

А и не бе издал нито звук, за да привлече вниманието към себе си.

— Не! — Отчаяният вик на Елена почти се удави в смеха на Шиничи. — Стефан! Не! — Въпреки че Елена знаеше, че е безполезно, тя се хвърли към него и се опита да отскубне тревата от слабите му гърди.

Стефан само й се усмихна немощно и поклати тъжно глава.

В този миг Деймън спря. Вдигна топката към надвисналия образ на Шиничи.

— Вземи я! — кресна той. — Вземи топката, дяволите да те вземат, но пусни и двамата!

Този път гръмкият смях на Шиничи дълго не секна. Спираловидна трева израсна от мястото до Деймън и миг по-късно оформи ужасяващ юмрук от гъста зеленина, който почти достигна до звездната сфера.

Но…

— Не още, скъпи мой — ахна госпожа Флауърс. Тя и Мат се бяха върнали задъхани от килера в пансиона — Мат силно накуцваше — и двамата държаха в ръце нещо, приличащо на самозалепващи се листчета. Следващото, което Елена видя, беше как Деймън се движеше отново с бясна скорост, за да се отдалечи от юмрука. Мат слагаше листчетата по тревата, покрила Стефан, а госпожа Флауърс — по тревата, душаща Мередит.

Докато Елена гледаше, невярваща на очите си, тревата сякаш се стопи и изсъхна, превръщайки се в слама, която изпопада по земята.

В следващия миг тя вече държеше Стефан в прегръдките си.

— Да влезем вътре, скъпи мои — подкани ги госпожа Флауърс. — В килера ще сме в безопасност, а и освен това можем да помогнем на ранените.

Мередит и Стефан дишаха дълбоко.

Но последната дума беше на Шиничи.

— Бъдете спокойни — заяви той със странно спокойствие, сякаш осъзнал, че е загубил, засега. — Много скоро ще си върна сферата. И без това не знаете как да използвате такава Сила! Освен това ще ви кажа какво криете от така наречените си приятели. Само няколко малки тайни, нали?

— Върви по дяволите със своите тайни! — извика Бони.

— Що за език! А какво ще кажете за това: един от вас е пазил тайна през целия си живот и дори в момента продължава. Един от вас е убиец — и аз не говоря за вампир, за убийство от милост или за нещо подобно. Освен това съществува и въпросът за истинската самоличност на Сейдж — желая ви късмет с разследването в тази насока! На един от вас паметта му вече е изтрита — и нямам предвид Деймън или Стефан. А какво ще кажете за тайната, открадната целувка? Остава още въпросът какво се случи онази нощ в мотела, за което изглежда не си спомня никой, освен Елена. И по някое време може да я попитате за теориите за Камелот. И тогава…

В този момент го прекъсна звук, много по-оглушителен от гръмогласния смях на Шиничи. Разкъса лицето в небето и го остави да виси нелепо. После лицето изчезна.

— Какво беше това…

— Кой има такова оръжие…?

— Що за оръжие може да му причини това?

— Оръжие с благословени куршуми — отвърна Деймън студено и им показа револвера, насочен надолу.

— Искаш да кажеш, че ти го направи?

— Браво на Деймън!

— Да забравим за Шиничи!

— Мога да ви кажа само едно — той лъже, когато му изнася.

— Аз мисля — заговори госпожа Флауърс, — че сега трябва да се приберем в пансиона.

— Да, и да се изкъпем.

— Само нещо последно — разнесе се гласът на Шиничи. Прогърмя навсякъде около тях; от небето, от земята.

— Следващото, което съм ви подготвил, наистина ще ви хареса. Ако бях на ваше място, щях ВЕДНАГА да започна да преговарям за онази звездна сфера. — Но смехът му секна, заглушен от нещо като женски плач зад него, сякаш Мисао не можеше да се сдържи.

— НАИСТИНА ЩЕ ВИ ХАРЕСА! — изрева Шиничи за пореден път.

Елена изпитваше чувство, което не можеше да опише. Не беше разочарование. Беше… облекчение. Сякаш през целия си живот бе търсила Стефан.

Но сега той отново бе при нея, в пълна безопасност и чист (след продължителната вана, по време на която тя настоя да го изтърка с всякакви четки и пемзи, след като двамата си взеха заедно душ). Косата му съхнеше като копринена тъмна маса — малко по-дълга, отколкото обикновено я носеше. Елена разбираше, че досега не бе имал нито възможност, нито сила да поддържа косата си, да я подстригва и мие.

А сега… нямаше надзиратели, нито китсунета, които да ги шпионират. Вече нищо не можеше да ги раздели. Двамата палуваха под душа, плискаха се с вода един друг, като Елена внимаваше да не се подхлъзне, готова всеки миг да подхване изнемощелия Стефан. Но забавлението им скоро свърши.