— Благодаря ти, че си се грижил за Елена.

Стефан се усмихна.

— За това трябва да благодариш на Деймън. Той и останалите ми помогнаха — както и на другите.

— Освен това разхождаме кучета — или поне Сейдж го прави — подхвърли Деймън иронично.

— О, това ми напомня. Трябва да обезпаразитя приятелите си. Сейбър! Талон! Тук! — Последва изсвирване, което Мат никога не би могъл да имитира.

Всичко и без това му се струваше като в мъгла. От мрака изникнаха огромно куче, почти с размерите на пони, и един сокол.

— Сега — рече едрият вампир и меката светлина отново засия. — Това беше. Ако нямате нищо против, предпочитам да спим навън с приятелите ми. Благодарен съм за любезността ви, Madame, казвам се Сейдж. Соколът е Талон, а кучето — Сейбър.

— Първо ще се изкъпем двамата със Стефан, а след това госпожа Флауърс ще приготви банята за момичетата — заяви Елена. — Вие, момчета, сами ще се оправяте.

— А аз — обяви госпожа Флауърс със сериозен тон — ще бъда в кухнята. Ще приготвя сандвичи. — С тези думи възрастната жена се извърна, за да се заеме със задълженията си.

Точно в този миг от земята изникна Шиничи и се извиси над тях.

Или по-скоро се извиси лицето му. Това определено беше илюзия — ужасяваща, но изумителна. Шиничи все едно беше там, гигант, крепящ света на раменете си. Черната част от косата му се сливаше с нощта, но алените краища образуваха пламтящ ореол около лицето му. Беше странна гледка — пришълец от една земя, доминирана от гигантско червено слънце, нощем и денем.

Очите на Шиничи също бяха червени, като две малки луни в небето, и фокусирани върху групата пред къщата на госпожа Флауърс.

— Здравейте — рече той. — Защо изглеждате толкова изненадани? Не би трябвало. Не бих могъл да ви позволя да се върнете, без да дойда да ви кажа „здрасти“. В крайна сметка мина много време — за някои от вас — додаде гигантското лице и се ухили. — Освен това, разбира се, исках да споделя радостта ви — спасихме малкия Стефан и дори за целта се сражавахме с огромно пиле.

— Бих искала да видя как сам се сражаваш с Блудуед и в същото време взимаш тайния ключ от гнездото й! — възмути се Бони, но млъкна, когато Мередит стисна ръката й.

В това време Сейдж мърмореше нещо за това, какво ще направи Талон с неговото „огромно пиле“, ако Шиничи беше достатъчно смел, за да се яви лично.

Шиничи не му обърна внимание.

— О, да, и малките акробатики, през които трябваше да преминете. Наистина много мъчителни. Е, никога вече няма да допуснем грешката да ви вземем за непохватни идиоти, които така и не се запитаха защо изобщо сестра ми ще ви дава следи, още повече такива, които дори някакви Тъпанари ще разберат. Искам да кажа — продължи той злобно, — защо вместо това просто не е глътнала ключа, а?

— Блъфираш — решително отсече Мередит. — Ти просто ни подцени, казано ясно и кратко.

— Може би — съгласи се Шиничи. — Или може би става дума за нещо съвсем различно.

— Ти изгуби — заяви Деймън. — Разбирам, че това е голяма изненада за теб, но е самата истина. Елена все по-добре контролира Силите си.

— Но дали те ще действат тук? — усмихна се Шиничи тайнствено. — Или внезапно ще изчезнат на светлината на бледожълтото слънце? Или ще се стопят в дълбините на истинския мрак?

— Не му позволявай да те заблуждава, madame! — извика Сейдж. — Силите ти идват от място, до което той няма достъп.

— О, да, ето го и ренегата. Бунтовният син на Бунтовника. Питам се… как се наричаш този път? Кейдж? Рейдж? Чудя се какво ще си помислят тези деца, когато узнаят кой си в действителност?

— Няма значение кой е той! — извика Бони. — Ние знаем. Знаем, че той е вампир, но в същото време е нежен и мил и неведнъж ни спаси. — Тя затвори очи, но не трепна от бурния смях на Шиничи.

— И така, madame — подигравателно поде Шиничи, — ти мислиш, че си спечелила с този „Сейдж“? Но се чудя дали знаеш какво означава гамбит в шаха? Не? Е, сигурен съм, че твоята интелигентна приятелка с удоволствие ще те осведоми.

Последва пауза, след което Мередит заговори с безизразно лице:

— Гамбит е, когато играчът жертва фигура — например пешка — съзнателно — за да спечели нещо. Да кажем, желана позиция на шахматната дъска.

— Знаех си, че ще можеш да им кажеш. Какво мислиш за нашия първи гамбит?

— Предполагам, искаш да кажеш, че си ни върнал Стефан, за да спечелиш нещо по-ценно — отвърна Мередит след още една кратка пауза.

— О, само ако имаше златистата коса, с която приятелката ти Елена толкова се гордее.

Последваха различни вариации на възклицанието „А!“ — повечето от които насочени към Шиничи, но някои и към Елена.

— Ти открадна спомените на Стефан! — избухна Елена.

— Хайде-хайде, да не преувеличаваме, скъпа моя. Но една сръчна фризьорка би свършила чудесна работа.

Елена изгледа гигантското лице с пълно презрение.

— Ти… простак такъв.

— О, потресен съм до дъното на душата си. — Но истината бе, че гигантското лице на Шиничи наистина изглеждаше потресено — гневно и застрашително. — Знаеш ли колко тайни има между теб и най-близките ти приятели? Разбира се, Мередит е царица на тайните, през всичките тези години пази тайните си от приятелите си. Ти си мислиш, че вече знаеш всичко, но най-хубавото тепърва предстои. И разбира се, да не забравяме тайната на Деймън.

— Която, ако бъде изречена тук и сега, ще означава незабавна война — закани се Деймън. — Знаеш ли, колкото и да е странно, но имам чувството, че тази нощ си дошъл тук, за да преговаряш.

Този път смехът на Шиничи приличаше на силен вихър и Деймън скочи зад Мередит, за да я задържи да не падне в ямата зад тях.

— Колко галантно — прогърмя отново Шиничи и някъде в дома на госпожа Флауърс се чу звън от счупено стъкло. — Но аз наистина трябва да вървя. Да ви оставя ли кратко описание на наградите, които трябва да намерите, преди всеки един от вашата малка компания да може да гледа другия в очите?

— Мисля, че вече сме ги намерили. И ти повече не си добре дошъл в този дом — заяви студено госпожа Флауърс.

Но Елена трескаво мислеше. Дори докато стоеше тук, знаейки, че Стефан се нуждае от нея, тя се опитваше да открие причините зад всичко това: втория гамбит на Шиничи. Защото бе сигурна, че точно това разиграваше той.

— Къде са калъфките на възглавниците? — попита тя с остър тон, който изплаши и озадачи половината група и хвърли в ужас останалата.

— Аз държах една, но след това реших да я дам на Сейбър — обясни Сейдж.

— Аз също държах една на дъното на ямата, но я пуснах, когато някой ме издърпа — рече Бони.

— Аз все още пазя в мен една, макар че не разбирам за какво ми е притрябвала… — започна Деймън.

— Деймън! — обърна се Елена към него. — Довери ми се! Твоята калъфка и тази на Сейдж са налице — какво стана с калъфката на Бони в ямата?

В мига, в който тя каза „довери ми се“, Деймън хвърли своята калъфка върху тази на Сейдж, а докато Елена довърши изречението, той бе скочил в ямата, която беше толкова ярко осветена от лей светлината, че вампирските му очи го заболяха.

Но Деймън не се оплака.

— Взех я — не, почакай! Корен! Някакъв проклет корен се е увил около звездните сфери. Някой да ми хвърли нож, бързо!

Докато всички ровеха в джобовете си за нож, Мат направи нещо, което Елена никога не би очаквала от него. Първо надникна в ямата, дълбока метър и осемдесет, докато насочваше — наистина ли бе револвер? — тя го позна, беше същият като този на Мередит. След това, без дори да се опита да се спусне предпазливо, той също като Деймън скочи в ямата.

— НЯМА ДА ИСКАТЕ ДА ЗНАЕТЕ! — гърмеше Шиничи, но никой не му обръщаше внимание.

Мат не се приземи толкова гладко, колкото Деймън. Скокът му завърши с охкане и приглушена ругатня. Но Мат не си губи времето; все още на колене, той подаде оръжието на Деймън.

— Благословени куршуми — стреляй!