За половин минута тя остана смълчана и шокирана.

— Ако го знаеш, тогава аз също мога да ти кажа, че никой няма да ти повярва.

— Може би няма — съгласи се Деймън, — особено ако са от човешката раса. Но вампирите са програмирани да разпознават аурата на една девица. А ти си като стръв за еднорозите, Елена. Не зная и не ме е грижа как си се сдобила с тази репутация. Самият аз дълго време тънех в заблуда, но накрая прозрях истината. — Внезапно се наведе към нея и сега тя виждаше само лицето му. Косата му докосна леко челото й. Устните му се озоваха съвсем близо до нейните. Черните му бездънни очи уловиха погледа й.

— Елена — прошепна той, — това е тайната ти. Не съм наясно как си успяла, но ти… ти си девственица.

Още повече се доближи до нея. Устните му едва-едва се плъзнаха по нейните, диханията им се сляха в едно. Дълго, дълго останаха така. Деймън сякаш завладян от желание да даде на Елена нещо от своето тяло: кислорода, от който и двамата се нуждаеха, но се снабдяваха с него по различен начин. За повечето хора тази неподвижност на телата им, пълното мълча, ние и продължителното преплитане на погледите може би щеше да им дойде в повече. Навярно щяха да се почувстват като потопени в личността на партньора прекалено дълбоко, все едно че губят своето аз и се превръщат в едно цяло или в ефирна част от другия, преди дори целувката да е свършила.

Елена обаче се рееше във въздуха с помощта на силата, която й придаде дъхът на Деймън — в буквален смисъл. Ако мощните, дълги и същевременно нежни ръце на Деймън не я бяха задържали за раменете, тя навярно би се изплъзнала от прегръдката му.

Елена знаеше, че съществуват и други начини той да я задържи долу. Можеше да й въздейства и да й върне теглото. Но досега не бе усетила дори и най-незначителен опит за намеса от негова страна. Сякаш държеше да й предостави честта сама да направи своя избор. Не би я съблазнил чрез някой от многобройните си трикове, усвоени през нощите на повече от половин хилядолетие.

Само дишането й се ускоряваше все повече и повече и Елена усещаше как сетивата й се изострят, а сърцето й започна да тупти до пръсване. Наистина ли беше сигурна, че Стефан не би имал нищо против това? Но нали Стефан я бе удостоил с най-голямата чест, като се осланяше всецяло на нейната любов, като се доверяваше на нейната преценка. Ето че тя започваше да напипва истинската същност на Деймън, всепоглъщаща му нужда от нея; уязвимостта му, защото тази нужда бе започнала да го обсебва като непреодолима мания.

Без да се опитва да й въздейства, той все пак бе разперил над нея големите си нежни черни криле, така че да не може да избяга, да не може да се скрие от него. Елена усещаше как в следващия миг ще припадне, пометена от вихъра на страстта, чиито искри прехвърчаха между тях. Като последен жест, но не на отхвърляне, а на покана, тя изви глава назад, за да му разкрие оголената си шия и да го остави да почувства нейния копнеж.

Все едно огромни кристални камбани зазвъняха в далечината, когато почувства триумфиращата му радост от доброволното й отдаване на кадифения мрак, който я покоряваше.

Въобще не усети зъбите, които пробиха кожата й, нито жадните устни, засмукали кръвта й. Преди това да се случи, пред нея засияха безброй звезди. А сетне цялата вселена се гмурна в черните очи на Деймън.

На сутринта Елена стана и тихо се преоблече в стаята в мотела, благодарна на Деймън, че й бе осигурил свободно пространство. Той бе излязъл, но тя го очакваше. Докато пътуваха насам, той обикновено излизаше много рано, за да потърси нещо за закуска. Избираше си за плячка сервитьорките от денонощните заведения за шофьорите на камиони, или младите жени, отбиващи се в закусвалните за ранна сутрешна закуска.

Някой ден непременно ще поговоря за това с него, закани се Елена, докато насипваше смляното кафе за две чаши в кафеварката, оставена в стаята от персонала на мотела. Кафето миришеше приятно.

Отчаяно й се искаше да поговори с някого за случилото се през миналата нощ. Разбира се, първо си помисли за Стефан, но вече беше разбрала, че не е по силите й да предизвиква извънтелесни преживявания всеки път, когато го пожелаеше. Имаше нужда да поговори с Бони и Мередит. Трябваше да сподели с тях, но точно сега това бе извън възможностите й. Освен това интуитивно се досещаше, че всякакви контакти между нея и някой от обитателите на Фелс Чърч могат да завършат зле.

На всичкото отгоре и Мат не се обади. Нито веднъж. Елена нямаше никаква представа къде може да се мира сега верният й приятел. Дано се появи навреме в Седона. Очевидно Мат съзнателно бе прекъснал всякаква връзка с нея и Деймън. Както и да е. Само да се появи на уговореното място за срещата.

Но… Елена все още имаше нужда да поговори с някога Да сподели какво я вълнуваше.

О, да, разбира се! Как можеше да е толкова глупава! Все още разполагаше с най-верния си другар, който никому дума няма да каже, никога няма да я принуди да го чака. Отпи от чашата с горещо черно кафе, преди да измъкне дневника си от дъното на сака. Отвори го на нова, съвсем чиста страница. Нищо не можеше да се сравни с удоволствието от една нова страница и химикалката, която започва плавно да се плъзга по нея.

След четвърт час се чу трополене по единия от прозорците. След малко Деймън влезе при нея. Мъкнеше някакви хартиени торби и Елена, макар и необяснимо защо, се зарадва, дори се почувства уютно, все едно си беше у дома. Тя бе сварила кафето, ухаещо много приятно, въпреки че беше със сметана на прах, а Деймън бе донесъл…

— Бензин — обяви той с тържествуващ тон и повдигна многозначително вежди, докато оставяше торбите на масата. — Просто за всеки случай, ако онези се опитат да използват растенията срещу нас. Не, благодаря — отклони той подадената от нея пълна догоре чаша с кафе. — Купих бензина от автомонтьора в гаража. Ще отида да си измия ръцете.

И напусна стаята, като премина съвсем близо покрай Елена.

Мина точно до нея, без дори за миг да я погледне, макар че сега тя беше с единствените си чисти дрехи: джинси и потниче, което на пръв поглед изглеждаше бяло, а само на по-ярка светлина си проличаваше, че е ефирно нюансирано с цветовете на дъгата.

Дори с един поглед не ме удостои, си каза Елена огорчено, със странното предчувствие, че току-що нещо се бе променило в живота й.

Искаше й се да излее кафето, но после реши, че се нуждае от него, и пресуши горещата течност на няколко едри глътки. Накрая се върна при дневника си, за да препрочете последните две-три странички.

— Готова ли си да потегляме? — провикна се Деймън, за да го чуе въпреки шума от леещата се под душа вода.

— Да, само още минутка. — Елена изчете страниците от предишното записване и прелисти набързо няколко страници по-назад.

— Днес ще се насочим право на запад — продължи да вика Деймън изпод душа. — Може цял ден да продължаваме все в тази посока. Те може да си помислят, че правим маневра за някоя определена порта, и ще се заемат да претърсват по-малките порти. В това време обаче ние ще влезем през портата Кимон и ще изпреварим с няколко дни път всички, които са поели по следите ни. Планът е направо идеален.

— Аха — кимна Елена и продължи да чете.

— Ала утре трябва да се срещнем с Мат. Или може би още тази вечер, според това, какви неприятности могат да ни създадат.

— Аха.

— Но първо искам да те питам: мислиш ли, че счупеният ни прозорец е съвпадение? Защото вечер не забравям да поставя защитите отвън. Сигурен съм, че… — Разтърка с ръка челото си. — Сигурен съм, че и снощи го направих. Но нещо трябва да е преминало през тях, за да счупи прозореца и да изчезне безследно. Затова купих всичкия този бензин. Ако опитат нещо с дърветата, ще ги изтласкам назад чак до Стоунхендж.

И заедно с тях ще изтребиш половината от невинните жители на щата, помисли си Елена мрачно. Но вече бе толкова шокирана, че не се впечатли много от неговите думи.