Накрая вдигна към нея огромните си черни очи. Трудно й бе да каже нещо за очите му, защото цветът на ирисите му почти съвпадаше с този на зениците му. Но Елена не можеше да се отърси от впечатлението, че в този миг те бяха толкова разширени, та сякаш бяха изцяло погълнати от зениците му. Как е възможно очи, черни като капан в полунощ, да побират толкова светлина? Сякаш виждаше в тях цяла вселена от звезди.
— Бягай! — тихо й рече Деймън.
Тя усети как краката й се сковаха.
— Заради Шиничи ли?
— Не. Сега трябва да избягаш.
Девойката почувства как бедрените й мускули леко се поотпуснаха. Все пак бе благодарна на съдбата, че точно в този миг не трябваше да доказва, че може да избяга — или поне да се спасява с пълзене. Но остана със стиснати юмруци.
— Искаш да кажеш, че трябва да бягам, защото си гадно копеле? — ядоса се тя. — Да не би отново да си решил да ме намразиш? Забавлява ли те да…
Деймън се извъртя, сковаността му изчезна, заменена от движение, по-бързо, отколкото нейните очи можеха да проследят. Блъсна рамката на прозореца, като почти в последния миг прибра назад юмрука си. Последва силен трясък и още хиляди по-слаби шумове от чупенето на стъклото, което се посипа навън като дъжд от диаманти.
— Това може да… да накара някой да ти се притече на помощ. — Изрече го небрежно, като логично заключение. Отново се извърна от нея, явно не му пукаше за обноските. Леки тръпки разтресоха тялото му.
— Да се появи някой в толкова късен час и точно тук, в това място, толкова отдалечено от главната сграда? Съмнявам се. — По тялото на Елена се разля вълна от адреналин, благодарение на който се бе отскубнала от прегръдката на Деймън. Цялата бе изтръпнала и с усилие се сдържаше да не се разтрепери неудържимо.
Отново се озоваха в предишните си позиции. Деймън се взираше нямо в нощта, а за нея оставаше гледката на гърба му. Или поне той желаеше да останат така.
— Можеше просто да ме помолиш — заговори тя. Не беше наясно обаче дали един вампир ще го разбере. Ето, например още не бе успяла да научи Стефан на това. Той понякога се отказваше от неща, които бе искал, защото не се досещаше, че може просто да попита. Въпреки невинността си и добрите си намерения Стефан често оставяше проблемите си нерешени, докато Елена не се принудеше да го помоли да действа.
Докато Деймън, помисли си тя, обикновено нямаше подобен проблем. Той директно взимаше всичко, което си пожелае, при това с небрежност, все едно че грабваше нещо от щанд от квартален магазин. Ето че и сега се засмя полугласно, което издаваше, че действително е смаян.
— Ще го приема вместо извинение — промълви Елена тихо.
Сега Деймън се разсмя по-силно, а Елена усети как я побиха студени тръпки. Ето я тук, опитвайки се да му помогне, а той…
— Нима вярваш, че това е всичко, което желая? — попита я и с това прекъсна размишленията й.
Тя почувства, че отново се вледенява, като се досети какво имаше предвид. Деймън с лекота можеше да вземе кръвта й, след като я притисне така, че да не може да помръдне. Но разбира се, с това не се изчерпваше онова, което той искаше от нея. Нейната аура… тя много добре знаеше как въздействаше на вампирите. Деймън неслучайно през цялото време я закриляше от другите вампири, които биха могли да видят нейната аура.
Разликата беше, че Елена не се интересуваше от другите. Но Деймън беше по-особен. Когато я целуваше, цялото й същество усещаше разликата. Беше като… като нещо, което никога не бе изпитвала преди… преди да срещне Стефан.
О, Господи — наистина ли тя, Елена Гилбърт, предаваше Стефан, като отказваше да се измъкне от тази ситуация? Деймън всъщност беше по-добър от нея, след като я убеждаваше да отдалечи аурата си от него и да не го изкушава.
И всичко това само за да може на следващия ден мъчението отново да започне.
Елена бе попадала в много ситуации, при които бе преценявала, че за самата нея ще е по-добре да се измъкне, преди да стане напечено. Ала сега проблемът бе, че нямаше къде да избяга, без да рискува да изпадне в още по-голяма опасност. И неволно да провали шансовете си да стигне до Стефан.
Дали не трябваше да замине с Мат? Но Деймън беше казал, че без неговата помощ те, двама представители на човешката раса, няма как да се доберат до Тъмното измерение. Изрично им подчерта, че се нуждаят от него. Елена все още се съмняваше, че ако тя не го придружаваше, Деймън щеше да се съгласи да си направи труда да шофира през цялата Аризона, да не говорим за участието му в издирването на Стефан.
Освен това как би могъл Мат да я защитава по време на опасното пътуване, на което бяха потеглили двамата с Деймън? Тя беше наясно, че Мат е готов да умре за нея — и точно това би направил, ако се изправят срещу вампири или върколаци. Ще умре. Но така щеше да остави Елена сама срещу враговете.
О, да, Елена много добре знаеше с какво се занимаваше всяка вечер Деймън, след като тя заспиваше в колата. Подреждаше някакви свои загадъчни магии около нея, подписваше ги с името си, подпечатваше ги с печата си, за да държат до сутринта надалеч всякакви блуждаещи създания по-далеч от колата.
Но те още оставаха свързани с най-заклетите си врагове — близнаците китсуне, Шиничи и Мисао.
Елена се замисли за всичко това, преди да вдигне глава и да погледне Деймън право в очите. Очи, които в този миг й напомниха за момчето в дрипи, приковано към скалата.
— Нали няма да ме изоставиш? — прошепна той.
Елена само поклати глава.
— Наистина ли не се боиш от мен?
— О, боя се. — Тя отново изтръпна. Но сега тя определяше курса и нищо нямаше да я спре. Особено когато той я гледаше по този начин. Това й напомни за дивата радост и почти неохотната гордост, които демонстрираше той, когато заедно побеждаваха враговете.
— Няма да стана твоята принцеса на нощта — каза му тя. — Освен това много добре знаеш, че никога не бих могла да се откажа от Стефан.
По устните му пробягна иронична усмивка.
— Разполагаме с предостатъчно време, за да променя мисленето ти по тези въпроси.
Не е нужно, каза си Елена. Не се съмняваше, че Стефан би я разбрал.
Но дори и сега, когато й се струваше, че целият свят се е завихрил устремно около нея, нещо в Елена се надигна и я подтикна да предизвика Деймън.
— Каза ми, че не е свързано с Шиничи. Аз ти повярвах. Но да не би всичко това да е заради… заради онова, което каза Каролайн? — Долови как собственият й глас изведнъж стана много по-суров.
— Каролайн ли? — примигна Деймън учудено.
— Тя подхвърли, че преди да срещна Стефан, аз съм била само една… — Не можа да произнесе последната дума. — Че съм била… склонна към безразборни връзки.
Челюстта на Деймън се скова. Лицето му мигом пламна — сякаш изневиделица бе ударен от неочаквана посока.
— Онова момиче… — промърмори. — Тя вече си е избрала съдбата и ако ставаше дума за някой друг, може би щях да съм склонен да я съжалявам. Но тя… прекрачи… всякакво благоприличие… — Заговори по-бавно. На лицето му се изписа смущение. Гледаше втренчено Елена. Тя разбра, че е забелязал напиращите в очите й сълзи, тъй като той се протегна, за да ги изтрие с пръсти. Но внезапно се спря и поднесе ръката си към своите устни, за да вкуси сълзите й.
Вкусът им го озадачи. Поднесе и другата си ръка към устните си. Елена се взираше учудено в него. Би трябвало да е смутен — но не беше. Вместо това по лицето му се изписа калейдоскоп от емоции, но твърде бързо, за да успеят човешките й очи да ги проследят. Но можеше да се закълне, че долови удивление, недоверие, горчивина, още удивление и накрая нещо като пристъп на радост, сякаш и неговите очи бяха просълзени.
Тогава Деймън се разсмя. Забързано, самоиронично, но искрено, дори с леко въодушевление.
— Деймън — рече тя, преглъщайки сълзите си — всичко се бе случило толкова набързо, — какво не е наред с теб?
— Нищо ми няма. Всичко е наред — увери я той и вдигна пръст като учител, поучаващ учениците си. — Но го запомни от мен, Елена: никога не се опитвай да правиш на глупак някой вампир. Вампирите притежават много сетива, за които хората дори не подозират — и още нещо дори, за което самите ние не сме наясно, докато не ни потрябва. Доста дълго време ми отне, за да осъзная какво ми е известно за теб. Защото, разбира се, всички ми повтаряха едно и също, но моят ум ми подсказваше съвсем друго. Накрая обаче го проумях. И сега, Елена, зная каква си всъщност.
