Литмир - Электронная Библиотека
A
A

Освен това долови странната и остра миризма на развалени яйца. Целият въздух наоколо бе пропит от тази воня.

Вратата на стаята на Каролайн беше затворена. Пред нея, на пода, бе оставен поднос с чиния с храна, с вилица и нож за разрязване на месо. Госпожа Форбс избърза пред Бони и Мередит, грабна подноса, отвори вратата на отсрещната стая и го остави вътре. Все така нервно затвори вратата след себе си.

Но миг преди подносът да се скрие от погледа й, на Бони й се стори, че зърна някакво помръдване върху купчината храна в порцелановата чиния.

— Дъщеря ми почти не говори с мен — изрече госпожа Форбс със същия безжизнен глас, с който ги посрещна на прага на къщата. — Но тя каза, че ви очаква.

Все така забързано мина покрай тях и ги остави сами в коридора. Вонята на развалени яйца — не, на сяра, едва сега се досети Бони — се усили още повече.

Да, беше сяра — помнеше този смрадлив мирис от часовете по химия през миналата година. Но как такава ужасяваща миризма бе проникнала в изискания дом на госпожа Форбс? Бони се извърна към Мередит, за да я попита, но приятелката й вече клатеше глава. Бони отлично познаваше това изражение.

Не казвай нищо.

Бони преглътна, избърса навлажнените си очи и зачака, докато Мередит предпазливо завъртя дръжката на вратата на стаята на Каролайн.

Вътре бе много тъмно. Все пак от коридора проникна достатъчно светлина, за да види, че завесите са подплатени с непрозрачните драперии от леглото. Леглото бе празно.

— Влезте! И веднага затворете вратата!

Беше гласът на Каролайн, с типичния й язвителен тон. Бони изпита силно облекчение. Стаята не се разтърси от мощен басов мъжки глас или от вой на животно, а прозвуча раздразненият глас на Каролайн, както когато беше в лошо настроение.

Бони пристъпи в полумрака, стелещ се пред нея.

5

Елена се премести на задната седалка на ягуара и си облече под нощницата джинсите и готината синьозелена тениска. Просто така, за всеки случай, ако някой полицай — или шофьор — спре, за да помогне на хората в автомобила, очевидно закъсали на тази пуста магистрала. След това се излегна на седалката.

Но сънят не я споходи дори и сега, макар да се бе настанила удобно, на топло.

Какво искам, какво искам точно в този момент? — запита се. Отговорът тутакси изплува.

Искам да видя Стефан. Искам ръцете му да ме обгърнат. Искам само да погледна лицето му — зелените му очи с онзи специален поглед, който той пази единствено за мен. Искам да ми прости и да ми каже, че знае, че винаги съм го обичала.

Искам още… Елена усети как топлина обля цялото й тяло… искам Стефан да ме целува. Искам целувките на Стефан… топли и сладки, утешаващи и приласкаващи…

Не можеше да спре да мисли за това, докато за втори или може би за трети път стисна клепачи и промени позата си. В очите й отново запариха напиращите сълзи. Ако можеше да заплаче, истински да заплаче за Стефан! Обаче нещо я възпираше. Трудно й бе дори една сълза да пророни.

Господи, колко бе изтощена…

Опита се да задържи клепачите си плътно затворени, докато неспирно се въртеше наляво и надясно. Опита се поне за няколко минути да не мисли за Стефан. Трябваше да поспи. Отчаяна, тя се надигна и се изви, за да се намести по-удобно върху седалката — и изведнъж всичко се промени.

Почувства се добре, дори прекалено добре. Въобще не усещаше седалката под себе си. Обърна се надясно и застина неподвижно във въздуха. Едва не блъсна главата си в покрива на автомобила.

Отново станах безтегловна, помисли си ужасено. Но не… този път беше по-различно от това, което й се случи, когато за пръв път се завърна от отвъдното. Тогава се рееше във въздуха като балон. Не можеше да обясни защо бе така, но бе уверена в преценката си.

Страхуваше се да се раздвижи. Не й беше ясна причината за тази бъркотия, но не посмя да се помръдне.

И тогава видя.

Видя себе си, с отпусната глава, със затворени очи, полегнала на задната седалка. Успя да различи всяка, дори най-дребната подробност — от гънките на елегантната синьозелена тениска до плитката, в която бе сплела златисторусата си коса, която впрочем бе започнала да се разплита, защото нямаше ластик подръка. Изглеждаше спокойно заспала.

Значи това бе краят. И хората ще разказват как в един зноен летен ден Елена Гилбърт намерила смъртта си тихо и спокойно в съня си. А причината за смъртта и никога няма да бъде разкрита…

Защото никой няма да се досети, че причината е разбитото й от мъка сърце, помисли си девойката и се реши на нещо по-мелодраматично дори от обичайното за нея — опита се да се хвърли върху собственото си тяло, закривайки лице с едната си ръка.

Но не се получи. Щом понечи да се спусне надолу, се озова извън ягуара.

Неусетно бе прелетяла през покрива на колата. Вероятно това се случва, когато си призрак, каза си тя. Но въобще не можеше да се сравнява с предишния път. Тогава видях тунела, стигнах до Светлината.

Може би не съм призрак?

Елена внезапно бе обзета от прилив на ободряваща сила. Това ми е познато, помисли си въодушевено. Това е извънтелесно преживяване.

Отново сведе очи към спящото си тяло, за да го огледа по-внимателно. Да! Да! Забеляза тънка нишка, закрепена към спящото й тяло — истинското й тяло, — издигаща се към духовната й същност. Беше свързана! Накъдето и да се отправи, ще може да намери обратния път.

Съществуваха само два възможни пътя. Първият водеше обратно към Фелс Чърч. Можеше приблизително да налучка посоката по слънцето, пък и бе сигурна, че всеки, преминал през ИТП (както наричаше на професионален жаргон извънтелесното преживяване Бони, която вече бе завладяна от манията по спиритуализма и бе изчела сума книги по въпроса) ще може да разпознае къде се пресичат лей линиите.

Разбира се, че другият път водеше към Стефан.

Деймън може и да мислеше, че Елена не знае накъде да се отправи, и действително тя имаше само смътна представа. Съдейки по посоката, от която слънцето изгря, реши, че трябва да търси Стефан на запад, в противоположната посока спрямо изгрева. Но нали се говореше, че душите на истински влюбените са свързани… със сребърна нишка от сърце до сърце или с розова корда от кутре до кутре.

За нейна радост почти веднага намери това, което търсеше.

Тънка нишка, бледа като лунна светлина, се простираше от сърцето на спящата Елена до… Да. Като я докосна, нишката звънна толкова ясно от нея към Стефан, че тя повече не се съмняваше, че ще я отведе до любимия й.

Повече не се колебаеше накъде да продължи. Вече бе пребивавала във Фелс Чърч. Способностите на Бони като медиум бяха забележителни, както и на старата хазяйка на Стефан, госпожа Теофилия Флауърс. Те бяха там, заедно с Мередит и нейния блестящ ум, за да бранят града.

И те всичките ще ме разберат, каза си тя, но в следващия миг я налегна отчаяние. Може би никога повече нямаше да ги види.

Без да се колебае нито миг повече, Елена се извърна и полетя в посоката, водеща към Стефан.

Носеше се във въздуха толкова бързо, че не виждаше нищо от това, което я заобикаляше. Всичко, през което профучаваше, беше с неясни очертания, само понякога се променяше цветът и плътността на средата. Елена осъзна със свито гърло, че преминава през обектите.

След няколко мига пред нея се разкри сърцераздирателна сцена: Стефан, проснат върху някакъв окъсан, дрипав сламеник, с посивяло лице, ужасно отслабнал. Стефан в някаква порутена, мизерна и въшлясала килия, с проклетите железни решетки на стената, през които никой вампир не може да избяга.

Елена се извърна за миг, за да не види той болката й и горчивите й сълзи, когато го събуди. Едва бе успяла да се окопити, когато я сепна гласът на Стефан. Той вече беше напълно буден.

— Отново и отново пробваш, така ли? — заговори той с горчива ирония. — Сигурно ще си заслужиш наградата. Но винаги някъде бъркаш. Последния път бяха малките ти заострени уши. А този път — дрехите. Елена, дори животът й да зависи от това, никога не би облякла такава изпомачкана блуза, нито би се появила с боси и мръсни крака. Върви си. — Присви рамене под изпокъсаното си одеяло и се извърна с гръб към нея.

8
{"b":"538682","o":1}