И в следващия миг светът изчезна.

Нито следа от Деймън. С него изчезнаха всичките гледки и звуци, и дори миризмите от пазара. Сега тя седеше върху зелена трева, полюшвана от лек ветрец. Гледаше към една плачеща върба, свела клони върху някакъв поток с червеникавокафяв цвят и едновременно с това тъмно, много тъмнозелен. Във въздуха се разнасяше някаква удивително сладка миризма — може би от орлови нокти или от фрезии. Нещо прекрасно развълнува Елена и тя се облегна назад, за да се полюбува на живописните бели облаци, носещи се сред яркосиньото небе.

По-скоро го почувства… защото с думи не можеше да го опише. Почувства се млада, но някъде в ума й се спотайваше познанието, че всъщност бе още по-млада от личността, която я бе обсебила. При все това бе развълнувана от прекрасната пролет, от всяко покълнало зелено листо със златист блясък от слънцето, от всяка гъвкаво извиваща се тръстика, от всеки безтегловен облак, всичките също като нея обзети от веселие.

Изведнъж сърцето й се разтуптя. Току-що бе доловила нечии стъпки зад гърба си. Във внезапен прилив на радост тя скочи на крака, с докрай протегнати напред ръце към любовта си. Обзе я неописуемо силно усещане как принадлежи на…

… на това младо момиче? Сякаш нещо в мозъка на собственика на звездната сфера се срина от удивление. По-голямата част от мозъка му се бе посветила само да обрисува съвършенството на това момиче, реещо се с такава смайваща лекота сред полюшкващата се трева: гъсти черни къдрици, стелещи се по врата й, бляскави зелени очи изпод изящно извити мигли, нежна гладка кожа по бузите, докато се смееше заедно със своя любим, докато се преструваше, че в следващия миг ще побегне леко като елф…

Преследвачът и преследваното от него момиче заедно се стовариха върху толкова мекия килим от висока трева… а после всичко се възпламени тъй бързо, че Елена, с най-отдалеченото крайче на съзнанието си, се зачуди как, за Бога, може да сложи край на това прекрасно преживяване. И всеки път, когато опипваше с пръсти слепоочието си, тя беше прегръщана и целувана до отмала от… Алегра… да, така се казваше момичето — Алегра. И Алегра със сигурност беше красива, особено през погледа на зрителя на сцената. Особено кадифеномеката й кожа…

И после, също така внезапно, както изчезна, пазарът отново се появи. Тя отново беше Елена и пътуваше на носилката заедно с Деймън. Наоколо се надигаше какофония от всякакви звуци, разнасяха се хиляди различни миризми. Но тя дишаше тежко и в част от нея още отекваше името Джон — защото това бе името му, — докато оставаше запленена от любовта на Джон към Алегра.

— Но все още не разбирам — почти проплака девойката.

— Просто е — каза й Деймън. — Избираш си празна звездна сфера с предпочитан от теб размер, притискаш я до слепоочието си и започваш да си мислиш за спомените от някакъв момент назад във времето, които искаш да запишеш. Всичко останало го върши звездната сфера. — Не й позволи да го прекъсне, като се наведе напред, със закачлива искра в бездънните си черни очи. — Може би някога си преживяла особено горещ летен ден? Тези носилки имат завеси, които лесно могат да се спуснат — подканващо добави той.

— Деймън, не ставай глупав — прекъсна го Елена. Чувствата на Джон бяха възпламенили и нейните, като прахан и огниво. Нямаше право да жадува за целувки с Деймън, строго се упрекна тя. Нали искаше да се целува само със Стефан. Но откакто само допреди миг се целува с Алегра, този довод вече не й се струваше толкова убедителен, колкото би трябвало да бъде.

— Според мен… не мисля, че… — заговори, още задъхана, когато Деймън протегна ръце към нея, — че това е много хубаво…

С плавно подръпване Деймън развърза въжето, а след миг само щеше да го издърпа и от двете й китки, но Елена веднага се извъртя наполовина настрани и притисна едната си ръка. Нуждаеше се от опора.

Обаче при тези обстоятелства нямаше нищо по-значимо — или по-вълнуващо… от това, което направи Деймън…

Всъщност той не спусна завесите, но Бони и Мередит бяха зад тях, във втората носилка, която в момента не се виждаше сред навалицата на пазара. И със сигурност бяха извън мислите на Елена. Тя усети допира на две топли ръце. Инстинктивно се сгуши в тях. Обля я вълна на чиста любов и признателност към Деймън, може би заради разбирането му, че тя никога не би направила това като робиня, съблазнявана от своя господар.

И двамата нямаме господари, чу тя глас в главата си, като си спомни, че докато обуздаваше психическите си сили, бе забравила да ограничи силата на телепатичната връзка. О, може пък да се окаже полезно…

Но и двамата се наслаждаваме на взаимното си обожание, отвърна тя телепатично. Усети смеха му върху устните си, докато той признаваше истинността на казаното от нея. През тези дни й се струваше, че в живота й няма нищо по-сладко от целувките на Деймън. Можеше вечно да остане така, да се рее, забравила за целия останал свят. И това бе толкова хубаво, защото я споходи чувството, че извън тях двамата и цареше повече отчаяние, отколкото щастие. Но ако винаги можеше да се завръща към това, към този уют, към тази сладост, към този екстаз…

Елена подскочи в носилката и се отдръпна назад рязко, че носачите едва не се препънаха.

— Копеле гадно — злобно прошепна тя. Телата им още оставаха сплетени и тя с радост видя, че в очите на Деймън изглежда като една отмъстителна Афродита: с настръхнала златиста коса, развяна зад нея като при буря, с очи, блестящи във виолетово заради стихията на нейната ярост.

А сега — и това бе най-лошото — тази богиня гневно извърна лице от него.

— Нито за ден! — процеди тя ледено. — Нито за ден не успя да удържиш обещанието си!

— Не съм, Елена! Въобще не съм ти въздействал!

— Не ме наричай с името ми. Сега имаме други, професионални отношения. Аз ще те наричам „господарю“. А ти можеш да ме наричаш „робиньо“ или „псе“, или както си искаш.

— Ако ще поддържаме професионални отношения като между робиня и господар — додаде Деймън с опасен блясък в очите, — тогава просто мога да ти заповядам.

— Само се опитай! — Елена сви устни в жест, който съвсем не наподобяваше усмивка. — Защо не пробваш, за да видиш какво ще те сполети?

Очевидно Деймън бе решил да се остави изцяло на нейната милост. Доби жалостиво и малко разстроено изражение, което лесно му се удаваше, когато пожелаеше.

— Наистина не съм се опитвал да приложа върху теб влиянието си — повтори той, но веднага побърза да добави: — Може ли поне за малко да сменя темата — да ти разкажа за звездните сфери?

— Добра идея — призна Елена с леден тон.

— Цялата работа е в това, че звездните сфери записват директно импулсите от твоите неврони. А тези неврони стигат до мозъка ти. Всички спомени за преживяванията ти се съхраняват някъде в мозъка ти и звездната сфера просто ги извлича оттам.

— Това означава ли, че можеш да ги запомниш завинаги и отново и отново да ги гледаш като на кино? — попита Елена и извърна воала си така, че да скрие лицето си от очите му. Внезапно й хрумна, че за сватбата на Мередит и Аларик може да им подари една звездна сфера.

— Не — отвърна Деймън с доста мрачен тон. — Не става така. Първо, споменът е изтрит от паметта ти. В случая става дума за играчките на злите китсунета, забрави ли? След като звездната сфера е извлякла някакъв спомен от невроните ти, ти не си спомняш за съответното събитие. И второ, тази техника за запис в звездните сфери не е съвършена — „записът“ постепенно избледнява с течение на времето Сферата се замъглява, усещанията отслабват, докато накрая остава само една празна кристална сфера.

— Само че онзи старец предлагаше за продажба един ден от своя живот. Един прекрасен ден от младостта му! Според мен той на всяка цена е искал да си го запази.

— Нали го видя колко зле изглеждаше?

— Да. — Елена ясно си припомни окаяния старец, цепи въшлясал, измъчен, с изпито и мрачно лице. Усетя как гръбнакът й се вледени при мисълта, че този несретник Джон някога може да е бил щастлив, млад в жизнерадостен, смеел се и се е радвал на всеки нов ден. — О, колко е тъжно — промълви тя. Не говореше само за спомена.