Тази вечер тя ще ги докара до лудост, помисли си Бони, докато оглеждаше дръзката рокля със завист, но не и с ревност. Изпитваше безумна радост при мисълта за сензационното впечатление, което Елена щеше да направи. От нас трите тя носи най-простичко скроената рокля, но въпреки това напълно засенчва и Мередит, и мен.

При все това Бони не помнеше някога Мередит да е изглеждала по-добре — или по-екзотично. Досега дори не бе осъзнавала каква зашеметяваща фигура има Мередит, въпреки че приятелката й притежаваше богат асортимент от дизайнерски дрехи.

Мередит само сви нехайно рамене, когато Бони й го каза. Тя също имаше ветрило, с черен лак, но досега го държеше сгънато. Сега го разтвори и после отново го прибра, след което се потупа замислено с него по брадичката.

— Попаднахме в ръцете на един гений — простичко обобщи тя. — Но не бива да забравяме защо всъщност сме тук.

— Трябва да се съсредоточим върху спасяването на Стефан — обясняваше Елена в стаята, която Деймън беше избрал за себе си — някогашната библиотека в къщата на лейди Улма.

— Че за какво друго да мисля? — отвърна Деймън, без да сваля очи от шията й, украсена с огърлицата с много седеф и диаманти. По някакъв начин млечнобялата рокля на Елена подчертаваше нежната вдлъбнатина на гърлото й и тя много добре го съзнаваше.

Девойката въздъхна.

— Ако сме сигурни, че наистина ще се придържаш към това, всички ще сме много по-спокойни.

— Искаш да кажеш толкова спокойни, колкото си ти сега?

Елена вътрешно потръпна. Деймън можеше и да изглежда напълно погълнат само от едно, но усетът му за самосъхранение гарантираше, че той непрекъснато ще бъде нащрек и ще вижда не само това, което иска да види, но и всичко останало около него.

Елена наистина беше развълнувана до краен предел. Нека останалите си мислят, че е заради великолепната рокля — а тя действително беше изумителна и Елена беше дълбоко благодарна на лейди Улма и помощничките й, че я завършиха навреме. Но това, което действително я вълнуваше, беше възможността — не, увереността, твърдо си повтори тя — че тази вечер тя ще може да се добере до половината от ключа, с чиято помощ ще освободи Стефан. Мисълта за лицето му, да го види от плът и кръв, беше…

Беше ужасяваща. Като се замисли за това, което Бони бе промълвила в съня си, Елена потърси успокоение и разбиране. Но незнайно как, вместо да държи ръката на Деймън, тя се озова в прегръдката му.

Най-важният въпрос е: какво ще каже Стефан за онази нощ в мотела с Деймън?

Какво би казал Стефан? И какво въобще имаше да се казва?

— Изплашена съм — чу тя и след минута разпозна собствения си глас.

— Ами, опитай се да не мислиш за това — посъветва я Деймън. — Така само още повече ще влошиш всичко.

Но аз излъгах, припомни си Елена. Ти дори не го помниш, иначе също би лъгал.

— Каквото и да се случи, аз обещах винаги да бъда до теб — изрече Деймън тихо. — Впрочем вече ти дадох думата си за това.

Елена усети как дъхът му опари косата й.

— И ще мислиш само за ключа?

Да, да, но днес не се чувствам добре нахранен. Елена се сепна, но после допусна Деймън в съзнанието си. За миг усети не само опустошителния му глад, но и острата болка, която я прониза. Само че сега, преди да може да се ориентира в пространството, болката отслабна и връзката й с Деймън рязко се прекъсна.

Деймън.

— Какво?

Не ме изолирай.

— Не го правя. Просто ти казах всичко, което имах за казване, това е всичко. Знаеш, че ще търся ключа.

Благодаря ти, отново опита Елена. Но ти не бива да гладуваш…

Кой е казал, че гладувам? Сега телепатичната връзка с Деймън се възстанови, само че нещо липсваше. Той нарочно задържа нещо, като се концентрира върху предизвикването на сетивата й с нещо друго — глада. Елена долови страстите, които бушуваха в него сякаш беше тигър или вълк, който от дни — или може би седмици — нищо не беше убивал.

Стаята започна бавно да се върти около нея.

— Всичко… е наред — прошепна тя, удивена, че Деймън все още я държи, докато вътрешностите му се раздираха. — Вземи… каквото ти е… нужно…

И тогава тя усети най-нежното ухапване по шията от острите му като бръснач зъби.

Отдаде му се, подчинена на усещанията си.

Докато се подготвяше за галавечерята на Сребърния славей, където трябваше да търсят първата половина от двойния ключ на лисицата, за да освободят Стефан, Мередит изчете някои от ксерокопията, които бе складирала в сака си. Това бе само извадка от огромното количество информация, която бе свалила от интернет. Постара се максимално да опише всичко, което бе научила, за да го сподели с Елена и останалите. Но как можеше да е сигурна, че не е пропуснала някоя жизненоважна следа, някаква много важна нишка, от която тази вечер ще зависи дали ще успеят, или ще се провалят? Дали ще открият начин да спасят Стефан, или ще се приберат у дома победени, а той ще изгние в затвора.

Не, помисли си тя, докато стоеше пред огледалото, почти изплашена да погледне екзотичната красавица, в каквото се бе превърнала. Не, дори не бива да си помисляме за евентуален провал. На карта е заложен животът на Стефан и трябва да успеем. И трябва да го сторим, без да ни заловят.

Елена се чувстваше уверена и леко възбудена, когато се отправиха към галавечерята на Сребърния славей. Но я обзе необяснимо и много силно притеснение, щом четиримата пристигнаха с носилките до пищния дом на лейди Фазина — Деймън с Елена на първата носилка, а Мередит с Бони на втората. Доктор Мегар бе забранил на лейди Улма да посещава всякакви празненства, докато е бременна.

Домът на прочутата певица наистина приличаше на дворец, при това приказно красив, каза си Елена. Минарета и кули се издигаха към небето, вероятно боядисани в синьо и украсени с пищна позлата, но на слънчевата светлина изглеждаха бледолилави, дори по-прозрачни от въздуха. Светлината на слънцето се допълваше от факлите, горящи от двете страни на алеята, по която носачите изкачваха носилките до върха на хълма. Явно бяха добавили някакви благоуханни смеси към факлите — или бяха използвали някаква магия, — за да ги накарат да греят в различни цветове: златист, червен, пурпурен, син, зелен, сребрист. От удивителната гледка дъхът на Елена секна, тъй като тези светлини се оказаха единствените в този свят, които не бяха обагрени в червено. Деймън бе взел бутилка „Черна магия“ и изглеждаше опиянен, но не от виното, помисли си Елена.

Носилката им спря на върха на хълма. Носачите помогнаха на Деймън и Елена да слязат и да продължат по един коридор, в който слънчевата светлина проникваше много по-оскъдно. Над тях висяха изящно изрисувани хартиени фенери — някои дори по-големи от носилката, от която преди малко слязоха — ярко светещи, за да радват очите с фантастичните си форми, като същевременно придаваха празничен вид на двореца, който без тях би изглеждал донякъде застрашителен.

Преминаха покрай светещи фонтани, някои от които им поднесоха изненади — като редицата от магически жаби, които непрекъснато подскачаха от едно към друго листо на водните лилии: плоп-плоп-плоп, напомнящи за удари на тежки дъждовни капки по ламаринен покрив. Или огромната позлатена змия, виеща се около едно дърво, докато се извиси над главите на посетителите, а оттам отново се спускаше до земята, за да се увие около съседното дърво.

После отново, сякаш направо от земята, заизскачаха най-разнообразни риби, акули, змиорки и делфини, лудеещи в басейните около фонтаните, докато в синеещата дълбина се мержелееха очертанията на гигантски кит. Елена и Бони се разбързаха, за да прекосят по-скоро тази част от алеята.

Ясно бе, че собственицата на това имение можеше да си позволи всякакви екстравагантности, каквито сърцето й пожелае. Но тя явно се наслаждаваше най-вече на музиката, която в този великолепен парк кънтеше отвсякъде. По алеите бяха разположени оркестри с музиканти в пищни униформи — понякога твърде странни — и се лееше арията на прочут оперен солист, пеещ от позлатена клетка, висяща на приблизително осем метра над земята.