— Нямаш ли план А?

— Ами… може би още е само смътна идея. Но все още не е нещо избистрено. А ти?

— Разполагам с няколко идеи. Можем да ги наречем план Б и план В. Така че ще постъпим както винаги — ще даваме всичко от себе си, ще има и грешки, докато ти не измислиш нещо върховно и спасиш всички нас.

— Мери? — Мередит примигна. Елена знаеше защо — отдавна не се беше обръщала към приятелката си с умалителното й име. Нито едно от трите момичета не си харесваше галените имена и затова не ги използваха. Елена продължи съвсем сериозно, като се вгледа в очите на Мередит. — Нищо не искам повече от това, да спася всички вас от тези гадни копелета, китсунетата. Бих дала живота си за Стефан и за всички вас. Но… този път може някой друг да получи куршума.

— Или дървения кол. Зная го. И Бони го знае. Говорихме за това по време на полета дотук. Но въпреки това сме с теб, Елена. Всички сме с теб.

Съществуваше само един начин да отговори на това. Елена сграбчи ръката на Мередит между своите ръце. Въздъхна и също както се проверява болен зъб, се опита да узнае нещо по една мъчителна тема.

— А Мат… той… хм, как ти се видя, когато тръгвахте с Бони за насам?

Мередит я изгледа косо. От нея трудно можеше ДО се скрие каквото и да било.

— Изглеждаше добре, но някак си… разсеян. Като отнесен в едно от онези негови състояния, когато само гледа в нищото и не те чува, като му говориш.

— А каза ли ти защо си е тръгнал?

— Ами… спомена нещо. Че Деймън те хипнотизирал и, че ти не си… не си направила всичко възможно, за да го спреш. Но той е момче, а момчетата са ревниви…

— Не. Имал е право да говори така за това, което е видял. Просто аз… опознах Деймън малко по-отблизо. А на Мат това никак не му допадна.

— Аха. — Мередит я наблюдаваше под леко притворените си клепачи, като едва дишаше, сякаш Елена бе птичка, която не бива да бъде подплашена, за да не литне.

Елена се разсмя.

— Нищо лошо не се е случило — увери я тя. — Или поне според мен. Просто… се оказа, че в някои отношения Деймън се нуждае от помощ повече, отколкото Стефан, когато за пръв път пристигна във Фелс Чърч.

Мередит вдигна вежди, но всичко, което изрече, отново беше само едно:

— Аха.

— Освен това… наистина мисля, че Деймън прилича на Стефан много повече, отколкото е склонен да признае.

Веждите на Мередит останаха вдигнати. Елена най-после я погледна, отвори уста един-два пъти, но после остана безмълвно втренчена в Мередит.

— Загазила съм, нали? — попита Елена безпомощно.

— Ако всичко това се е случило за по-малко от седмица, докато си пътувала с него в колата… тогава отговорът ми е „да“. Но да не забравяме, че Деймън се е специализирал в покоряването на женски сърца. Пък и той си въобразява, че се е влюбил в теб.

— Не, той действително е… — започна Елена, но прехапа устни. — О, Господи, говорим за Деймън. Наистина съм загазила.

— Нека просто да изчакаме и да видим какво ще се случи — предложи й Мередит благоразумно. — Личи си, че той определено се е променил. Ако преди се беше случило нещо подобно, той само щеше да заяви, че приятелките ти не може да дойдат — и толкоз. А днес остана при нас и дори внимателно изслуша разговора ни.

— Да. Просто отсега нататък трябва винаги да съм нащрек — добави Елена с леко несигурен тон. Как щеше да помогне на детето, криещо се вътре в Деймън, без да се сближи с него? И как щеше да обясни на Стефан всички неща, които щеше да се наложи да извърши?

Въздъхна.

— Може би всичко ще е наред — промърмори Бони сънено. Мередит и Елена се извърнаха към нея. Елена усети как тръпки полазиха по гърба й. Бони се понадигна, но очите й останаха затворени, а гласът й звучеше неясно. — Истинският въпрос е: какво ще каже Стефан за нощта в мотела с Деймън?

— Какво? — попита Елена остро, толкова силно, че можеше да пробуди всички спящи. Но Бони не се помръдна.

— Какво се е случило? В коя нощ? В кой мотел? — засипа я с въпроси Мередит. И след като не получи веднага отговор от Елена, я улови за ръката и я завъртя, за да застанат лице в лице.

Най-после Елена се осмели да погледне приятелката си в очите. Но знаеше, че в нейните собствени очи не можеше да се прочете нищо.

— Елена, за какво говори Бони? Какво се е случило с Деймън!

Елена запази безизразното си изражение и използва думата, която бе научила тази нощ:

— Сай.

— Елена, наистина си невъзможна! Няма да зарежеш Стефан, след като го спасиш, нали?

— Не, разбира се, че не. — Елена се почувства силно наранена. — Стефан и аз си принадлежим завинаги.

— Но все пак си прекарала една нощ с Деймън и помежду ви се е случило нещо.

— Нещо… предполагам, че да.

— И какво беше това нещо?

Елена извинително се усмихна.

— Сай.

— Ще го узная от него! Ще го притисна в ъгъла…

— Можеш да съставиш план А и план Б, и така нататък — предложи й Елена. — Но няма да помогне. Шиничи му открадна спомените, Мередит. Съжалявам, нямаш представа колко дълбоко съжалявам. Но дадох клетва никой да не узнае за това. — Вдигна очи към по-високата от нея Мередит. Усети как сълзите запариха в очите й. — Не може ли поне веднъж да ме оставиш на спокойствие?

Мередит се предаде.

— Елена Гилбърт, светът е щастлив, че в него съществува само една като теб. Ти си… — Замлъкна, сякаш се колебаеше дали да продължи. Накрая каза: — Време е да лягаме. Новият ден скоро ще дойде, а с него и Демонската порта.

— Мери?

— Сега пък какво има?

— Благодаря ти.

Демонската порта.

Елена погледна назад над рамото си. Бони примигваше сънено на задната седалка на приуса. Мередит бе спала много по-малко от нея, но след доста тревожните новини приличаше на острие на бръснач: изпълнена с енергия и готова за действия.

Отпред нямаше друго за гледане, освен Деймън зад волана на приуса и струпаните на седалката до него пликове с храна. Отвън през прозорците се стелеше само мъгла, въпреки че вече би трябвало пътят чак до хоризонта да е осветен от утринната зора сред безводната аризонска пустош.

Всичко изглеждаше плашещо и объркващо. Поеха по един черен път, отбиващ се от магистрала 179. Мъглата постепенно се спускаше все по-ниско и обгръщаше колата отвсякъде, докато накрая цялата я погълна. На Елена й се стори, че бавно, но неотклонно се откъсват от стария обичаен свят на Макдоналдс и веригата за търговия на дребно Таргет, за да прекосят границата към някакво необичайно място, за което не би трябвало дори да знаят, а още по-малко да го посещават.

В насрещната лента нямаше никакво движение. Нито една кола. Колкото и да се опитваше да различи нещо през прозореца, Елена имаше чувството, че е обиколена само от бързо движещи се облаци.

— Не се ли движим прекалено бързо? — попита Бони и сънено разтри очи.

— Не — увери я Деймън. — Ще е невероятно съвпадение ако точно сега някоя друга кола се появи на същия този път.

— Доста прилича на Аризона — промърмори Бони разочарована.

— Доколкото ми е известно, още трябва да сме в Аризона — припомни й Деймън. — Но още не сме преминали през Демонската порта. Пък и това тук не е някаква местност в Аризона, където можеш просто така да нахлуеш. Този път винаги крие някакви капани. Най-лошото е, че не знаеш какво да очакваш. А сега ме слушай внимателно — обърна се той към Елена с изражение, което й беше познато и което означаваше: „Не се шегувам, говоря като на равна по способности на мен, при това напълно сериозно.“

— Ти вече усвои изкуството да показваш само човешката си аура — продължи Деймън. — Но това означава, че ако научиш още едно нещо, преди да влезем, ще можеш действително да я използваш, да я накараш да направи нещо добро, когато решиш, вместо само да я криеш, докато вече не можеш да я контролираш и започнеш да повдигаш автомобили, тежащи над хиляда и триста килограма.