— А ти не ревнуваш ли? — попита Елена смутено. Личните проблеми винаги се оказваха трудни за обсъждане с Мередит. Да я питаш за подобни въпроси, изглеждаше като проява на нездраво любопитство.

— Е! — Мередит наклони глава назад. — Все пак не сме официално обвързани.

— Обаче на никого не си споменавала за това.

Мередит наведе глава и стрелна приятелката си с поглед.

— Ето че сега го споменах.

За миг двете момичета останаха смълчани. Накрая Елена тихо заговори:

— Ши но Ши, китсуне, Изабел Сайтоу, Аларик и този Остров на гибелта… може би няма нищо общо между тях. Но ако има, ще открия какво се крие зад всичко това.

— А аз ще ти помогна — обеща Мередит простичко. — Но очаквах това да стане, след като се дипломирам…

Елена не издържа.

— Мередит, обещавам ти, че като върнем Стефан и градът се поуспокои, ще притиснем Аларик с планове от А до Я. — Наведе се напред и целуна Мередит по бузата — Сестринството на динозаврите велосираптор в действие, заклели сме се, нали?

Мередит примигна няколко пъти, преглътна веднъж и накрая прошепна:

— Добре. — После отново стана делова. — Благодаря ти. Но прочистването на града може да не се окаже чак толкова лесна задача. И без това там всички вече са обезумели.

— И Мат е пожелал да остане в разгара на цялото това безумие? При това съвсем сам? — удиви се Елена.

— Както ти казахме, двамата с госпожа Флауърс са солиден екип — тихо й припомни Мередит. — Освен това Мат реши така.

Върнаха се към разхвърляните разпечатки и статии от вестници. Мередит взе няколко снимки на китсунета, охраняващи светилища и храмове в Япония.

— Навсякъде се повтаря, че обикновено били изобразявани със скъпоценни камъни или ключове. — Вдигна снимката на едно китсуне, държащо в устата си ключ пред главната порта на свещения храм Фушими.

— Аха — кимна Елена. — На тази снимка ключът като че ли има две крила. — Стомахът й се стегна. Да, действително приличаха на „снежно кълбо“ или на кълбо със снежинки, както и на сферите, които Шиничи използваше, за да създаде ужасните си капани в Олд Уд.

— Открихме, че се наричали „хоши но тама“ — продължи с обясненията си Мередит. — Преведено от японски, това означавало „звездни сфери“. Всяко китсуне зареждало своята звездна сфера с част от силата си, като добавяло и още нещо, така че единственият начин едно китсуне да бъде убито, се свеждал до унищожаването на тези звездни сфери. Ако успееш да се добереш до звездната сфера на някое китсуне, ще можеш да го контролираш. Точно това искаме да постигнем двете с Бони.

— Но как ще ги намерите? — запита Елена, развълнувана от идеята да победят Шиничи и Мисао.

— Сай — каза Мередит. После възнагради Елена с една от редките си блестящи усмивки. — На японски това означава „чудя се, хм“ или „не искам да го коментирам“, или „Боже Господи, наистина не мога да кажа“. Толкова многозначна дума бихме могли да използваме и в нашия английски.

Елена се изкиска, макар че никак не й беше до смях.

— Но според други легенди едно китсуне може да бъде убито чрез Греха на разкаянието или с благословено оръжие. Не знам какво е Грехът на разкаянието, но… — Мередит се разрови из багажа си и измъкна старомоден револвер, който обаче все още изглеждаше годен да стреля.

— Мередит!

— Принадлежал е на дядо ми. Той имал два еднакви револвера. Вторият сега е в Мат. Заредени са с куршуми, благословени от свещеник.

— Господи, кой свещеник би се съгласил да благослови куршуми? — удиви се Елена.

Усмивката на Мередит помръкна.

— Този, който е бил свидетел на ставащото във Фелс Чърч. Помниш ли как Каролайн помогна да бъде обсебена Изабел и какво направи след това Изабел със себе си?

— Помня — отвърна Елена сковано.

— А помниш ли още какво ти разказахме за баба й Обаасан Сайтоу, която била жрица в някакъв техен храм? При японците така се наричат жените свещеници. Та именно тя благослови куршумите, и то специално за убийство на китсуне. Трябваше да видиш какъв страхотен ритуал беше. Бони едва не припадна.

— Как е сега Изабел?

— По-добре е, но не зная дали вече е научила за Джим Брайс. Ще е много тежко за нея. — Мередит бавно поклати глава.

Елена се опита да потисне потръпването си. Историята на Изабел беше много трагична. Беше прекарала само една нощ с Каролайн, но сега страдаше от синдрома на Леш-Найхан, тласкащ пациента да се самонаранява — или поне така твърдяха лекарите. През същата онази драматична нощ Изабел бе изпонадупчила цялото си тяло и бе срязала езика си, за да изглежда ужасяващо — раздвоен като змийски език. Джим, красив младеж и отличен баскетболист, си беше изпохапал пръстите и устните. Според Елена и двамата бяха обсебени. Жестоките им наранявания бяха още една причина да бъдат прекратени издевателствата на близнаците китсуне.

— Ще го направим — гласно се закани тя и за пръв път осъзна, че Мередит я държи за ръката, все едно че Елена беше Бони. Елена се насили и се опита да успокои Мередит с решителна усмивка. — Ще измъкнем Стефан оттам и ще спрем Шиничи и Мисао. Длъжни сме да го направим.

Този път Мередит кимна окуражаващо.

— Има и още нещо — спомена тя накрая. — Искаш ли да го чуеш?

— Трябва да зная всичко.

— Според всички източници, които прегледах, всяко китсуне се стреми да обсебва момичетата, а момчетата да тласка към самоунищожение. Всеки сам избира как да се самоунищожи. Може да ти хрумне просто ей така, като тъпа прищявка, да затънеш в някое тресавище или пък да скочиш от скала. Но може и да е по-сложно, свързано с променяне на формата на тялото.

— О, да — притеснено изрече Елена. — Зная за това от случилото се с теб и Бони. Могат да се преобразят така, че да заприличат напълно на някоя друга личност.

— Да, но винаги има дребни несъвършенства, стига да умееш да ги разпознаваш. Никога не могат да постигнат идеално копие. Но е възможно да имат до девет опашки, а колкото повече са проклетите им опашки, толкова по-големи са възможностите им.

— Девет? Ужас. Никога не сме попадали на същество с девет опашки.

— Е, все някога може и това да се случи. За тях се предполага още, че свободно преминават от едно измерение в друго. О, да, щях да забравя. Предполага се, че по-специално се събират около портата Кимон между измеренията. Можеш ли да отгатнеш какво означава това?

Елена се втренчи изумено в нея.

— О, не!

— О, да.

— Но защо Деймън ще ни влачи из цялата страна, само и само да влезем през Демонската порта, контролирана от лисичи духове?

— Сай. Но когато Мат ни каза, че сте се отправили към някакво място край Седона, тогава с Бони решихме да дойдем при теб.

— Страхотно, няма що. — Елена зарови пръсти в косата си и въздъхна. — Още нещо? — Имаше чувството, че нервите й са като ластик, опънат почти до скъсване.

— Само това, че искахме някак си да те зарадваме след всичко, което преживяхме. Не е зле да знаеш, че някои от тях са добри. Имам предвид китсунетата.

— Някои са добри? В какво? Добри като бойци? Добри като убийци? Добри като лъжци?

— Не, Елена, наистина. Предполага се, че някои от тях са като богове или богини, които един вид те подлагат на нещо като тест и ако преминеш теста, те възнаграждават.

— Вярваш ли, че ще имаме късмет да попаднем на такова добро китсуне?

— Не съвсем.

Елена отпусна глава върху масичката за кафе, където бяха разпръснати разпечатките на Мередит.

— Мередит, питам те сериозно: как ще се справим с тях, след като преминем през Демонската порта? Моите Сили са колкото в една изтощена батерия. И не става дума само за китсуне, а за всякакви демони и вампири — да не забравяме и Древните! Какво ще правим?

Елена вдигна глава и погледна приятелката си право в очите — онези тъмни очи, чийто цвят Елена никога не можеше да определи.

За нейна изненада, вместо да изглежда сериозна, Мередит допи последните глътки от диетичната си кола и се усмихна.