Но беше съвсем ясно, че Деймън не искаше да има нищо общо с нея. Елена се изправи срещу отражението си в огледалото и цялата изтръпна. Да, действително приличаше на плъх, давен в кална локва, след което е бил влачен цял километър през канализацията. Косата й бе мокра, а копринените й къдрици се бяха сплъстили в тънки кичури, унило провесени от главата й. Сините й очи изпъкваха върху изпитото, измъчено лице като на някое дете.
За миг си припомни, че преди няколко дни беше в още по-окаян вид — да, преди броени дни, — обаче тогава Деймън се грижеше за нея с безкрайна нежност все едно жалкият й вид не значеше нищо за него. Сега обаче тези затрогващи спомени бяха изтръгнати от паметта на Деймън заради намесата на Шиничи. Би било прекалено наивно да смята, че това може би е било истинското състояние на съзнанието му. Защото нищо чудно да е било само някаква негова прищявка… странна като всичките му необясними капризи.
Бясна на Деймън и на себе си — заради напиращите сълзи — Елена побърза да се извърне от огледалото.
Но миналото не можеше да се върне. Нямаше представа защо Деймън внезапно реши да се дърпа като опарен при всяко нейно докосване или да я измерва с леденостуден поглед, стряскащ като дебнещи очи на хищен звяр. Явно нещо го бе подтикнало изведнъж да я намрази и едва да понася престоя си с нея в колата. Но каквато и да бе причината, Елена трябваше да се научи да не му обръща внимание по простата причина, че ако той я изостави, никога нямаше да стигне до Стефан.
Стефан. Най-после тръпнещото й сърце намери покой при мисълта за Стефан. На него не би му пукало как изглежда. Най-дълбоката му загриженост винаги е била тя да е добре. Девойката стисна клепачи, докато чакаше топлата вода да напълни ваната. Смъкна влажните дрехи и се приюти в сладката фантазия за любовта и одобрението на Стефан.
От мотела бяха оставили малко шишенце с пяна за вана, но Елена не посегна към него. Носеше си своя несесер за баня с ванилия на кристали. Сега за пръв път й се откри възможността да ги използва.
Изсипа внимателно една трета от кристалите във ваната, върху бързо надигащата се топла вода. Възнаграждението за усилието й не закъсня — разнесе се силен аромат на ванилия, който тя с благодарност пое в дробовете си. След няколко минути лежеше във ваната, потопена до раменете в горещата вода с пяна, ухаеща на ванилия. Остана със затворени очи, докато изчакваше топлината да проникне в цялото й тяло. Лесно разтварящите се соли облекчаваха всичките й болки.
Това не бяха стандартни соли за баня. Нямаха лековито ухание, но й бяха подарени от госпожа Флауърс, хазайката на Стефан, възрастна дама и вещица, но от добрите. Специалитетът на госпожа Флауърс бяха рецептите с билкови отвари. Елена бе готова да се закълне, че усещаше как цялото напрежение, натрупано през последните дни, се изсмуква нежно от тялото й.
Ох, тъкмо от това се нуждаеше. Никога досега Елена не беше оценявала толкова високо горещата вана.
Сега остава само още едно нещо, решително си каза тя, докато вдишваше благодатното ухание на наситената с ванилия пара. Ти помоли госпожа Флауърс за соли за баня, успокояващи тялото. Но не можеш да си позволиш да заспиш тук. Ще се удавиш, а вече познаваше усещането за смъртта. Вече го бе преживяла и сега не й бе нужно да повдига булото на тази загадка.
Мислите й продължаваха да се реят неясни, накъсани, докато горещата вода продължаваше да я отпуска. От аромата на ванилия й се зави свят. Загуби ориентация. Умът все се отклоняваше в някакви фантазии… Отстъпи пред горещината и насладата нищо да не прави…
Не усети кога заспа.
В съня си се движеше много забързано. Всичко наоколо тънеше в полумрак, но Елена разбра, че се спуска надолу сред някаква гъста сива мъгла. Разтревожи се, че отнякъде долитаха гневни гласове и се караха заради нея.
— Да й дадем втори шанс? Вече говорих с нея за това.
— Но тя нищо не помни.
— Това няма значение. Всичко, дори и неосъзнато ще остане в нея.
— Ще покълва в нея… докато настане време да узрее.
Елена нямаше представа за какво ставаше дума.
Ала после мъглата се разсея, облаците се отдръпнаха, за да й сторят път. Тя продължаваше да се спуска надолу, но все по-бавно, докато накрая се приземи нежно върху поляна, обсипана с борови игли. Гласовете бяха замлъкнали. Тя лежеше върху земята в гората, но не беше гола. Беше облечена с най-хубавата си нощница, от истинска дантела, оригинална, френска, от Валансиен. Заслуша се в тихите звуци на нощта, дочуващи се наоколо. Изведнъж аурата й реагира, както никога досега.
Подсказа й, че някой се приближава към нея. Някой, който й донасяше усещане за безопасност в топли и земни нюанси, в меките цветни оттенъци на розите и наситеносиньото на теменугите, с които бе обкръжена още преди пристигането му. Усещаше… как някой… изпитваше чувства към нея. И зад любовта и искрената загриженост, които тя долови, се криеше още тъмнееща зеленина, каквато може да се види само в най-непроходимите гори, колони от стоплящо злато, загадъчна игра на прозирни багри, като искрящ водопад, пръскаш около нея блестящи скъпоценни камъни.
Елена, прошепна нечий глас, Елена.
Толкова беше познат…
Елена, Елена.
Познавам този глас.
Елена, ангел мой.
Означаваше само едно — любов.
Дори докато се надигаше и обръщаше в съня си, тя простираше ръце. Този човек й принадлежеше. Той бе нейната магия, утехата й, най-обичният. Нямаше никакво значение как се бе озовал тук или какво се бе случило преди. Той завинаги си оставаше нейната сродна душа.
И тогава…
Две силни ръце я подхванаха нежно…
Едно топло тяло се доближи до нейното…
Сладки целувки…
Много, много пъти…
Същото познато усещане, докато се разтапяше в обятията му…
Беше тъй нежен, но в същото време диво пламенен в любовта си към нея. Беше се заклел да не убива, но за да я спаси, би убил. Тя беше най-голямата скъпоценност в целия свят… Всякаква жертва би била оправдана, ако трябваше да й осигури безопасността и свободата. Без нея неговият живот не струваше нищо, тъй че с готовност би го пожертвал, със същата лекота, с която сега се смееше и я целуваше, за да продължи така до сетния си дъх.
Елена вдъхна прекрасното ухание на есенни листа, разнасящо се от пуловера му. Успокои се. Като някое бебе си позволи да се поглези с простите, добре познати благоухания, с приятно усещане да опре отново лице на рамото му. Както и с чудото двамата да дишат в пълен синхрон.
Когато се опита да си припомни името на това чудо, то веднага изплува в съзнанието й.
Стефан…
Не й бе нужно да вдигне очи към лицето му, за да се увери, че очите му, зелени като свежи листа, ще затанцуват пред нея като води на малко езеро, полюшвани от ветреца, искрящи с хиляди светлинки. Зарови глава във врага му, изплашена да не го изгуби, макар че не можеше да си спомни защо.
Не зная как се озовах тук, каза му тя беззвучно. Всъщност не помнеше нищо от случилото се преди това, преди да се пробуди от този негов призив. В главата й бяха останали само накъсани образи.
Няма значение. Аз съм с теб.
Обзе я страх. Това… това не е само сън, нали?
Никой сън не е само сън. И аз винаги съм с теб.
Но как попаднахме тук?
Шшт. Уморена си. Ще те пазя. Кълна се, с цената на живота си. Само се успокой. Остави ме само веднъж да те подържа в ръцете си.
Само веднъж? Но…
Сега Елена се разтревожи. Главата й се замая. Трябваше да я отпусне назад, трябваше да види лицето на Стефан.
Наклони глава и срещна две засмени очи, безкрайно черни, върху изсечено, бледо, удивително красиво лице.
Едва не изкрещя от ужас.
Тихо. Тихо, мой ангел.
Деймън!
Погледът на черните му очи се преплете с нейния. Неговите преливаха от любов и радост.
Кой друг?
Как смееш — как се озова тук? Елена все повече се объркваше.