Аз не принадлежа никъде, изтъкна Деймън и внезапно зазвуча тъжно. Знаеш, че винаги ще бъда с теб.

Не зная. Нищо не зная. Искам Стефан да се върне при мен!

Но вече бе прекалено късно. Елена чу звука от шума от плискането на водата наоколо. Събуди се точно навреме, за да надигне глава и да не се удави във ваната.

Сън…

Чувстваше се ободрена. Беше й много по-леко физически, но не можа да се отърси от тъгата, породена от съня. Не беше извънтелесно преживяване, а просто сън, макар и доста налудничав, объркан, както повечето и сънища.

Аз не принадлежа никъде. Винаги ще бъда с теб.

Какво ли можеха да означават тези безсмислици?

Но нещо в нея потръпна, сякаш си спомни нещо.

Набързо се облече — но не в нощницата с френската дантела от Валансиен, а в анцуг в сиво и черно. Когато се появи в стаята, се усещаше преуморена, наежена, готова за поредната караница с Деймън, ако той се издаде, че е прочел мислите й, докато е спяла.

Но Деймън с нищо не й подсказа, че е проявил любопитство към съня й. Елена видя леглото в стаята, съсредоточи се и пристъпи към него. Спъна се и се стовари върху възглавниците, които за нейно неудобство потънаха тутакси под главата й. Елена винаги бе предпочитала по-твърди възглавници.

За малко остана да лежи, вдъхвайки последните аромати от солите за баня, докато кожата и главата й постепенно се охлаждаха. Струваше й се, че Деймън не е променил позата си, откакто двамата влязоха в стаята.

През цялата сутрин пазеше гробно мълчание.

Накрая тя му проговори, само и само да се сложи край на тягостното мълчане. И както си беше пряма, започна веднага с най-важното.

— Какво не е наред, Деймън?

— Нищо. — Той се взираше през прозореца и се престори, че вниманието му бе изцяло погълнато от нещо, ставащо навън.

— Как така нищо?

Деймън поклати равнодушно глава. Но позата му издаваше мнението му за тази мотелска стая.

Елена се озърна. Сега зрението й бе прекалено изострено за човек, току-що преживял нещо вълнуващо, почти до предела. Огледа стените на стаята — бежови, килимът — бежов, бюрото — бежово. Кувертюрата на леглото — бежова, разбира се. Дори Деймън не можеше да отхвърли една стая с мотива, че в нея липсва любимият му черен цвят, помисли си тя и после въздъхна: „Ох, колко съм уморена. И объркана. И изплашена. И… невероятно глупава. Та в тази стая има само едно легло. И аз лежа върху него.“

— Деймън… — Надигна се с усилие. — Какво предпочиташ? Там има кресло. Мога да спя в креслото.

Той се извърна наполовина и тя в движение долови, че не беше подразнен, нито разиграваше някаква игра. Беше бесен. Приличаше на извъртане на убиец, но по-светкавично от възможностите на окото на човека за проследяване на движения. Придружено с цялостен контрол на мускулите, които се заковаха неподвижни едва ли не още преди да започнат да изпълняват функциите си.

Пред нея отново бе Деймън с внезапните си движения и с плашещата си неподвижност. Той отново се загледа през прозореца, с тяло, както винаги настръхнало и готово за… нещо. В този миг приличаше на звяр, миг преди да изскочи навън през прозореца.

— На нас, вампирите, не ни е необходим сън. — Произнесе го с глас, по-леден и по-контролиран от този, с който й говореше, откакто Мат си тръгна.

Това й вдъхна сили да се надигне от леглото.

— Знаеш, че съм наясно, че лъжеш.

— Настани се в леглото, Елена. Лягай да спиш. — Но интонацията му не се промени. Можеше да се очаква да й раздава командите си с по-равнодушен тон, с поуморен глас. Сега обаче Деймън звучеше по-напрегнат и в същото време по-добре контролиран от всякога.

Тя сведе клепачи.

— Всичко това да не е заради Мат?

— Не.

— Или заради Шиничи?

— Не!

Аха!

— Това е, нали? Опасяваш се, че Шиничи ще преодолее всичките ти защити и отново ще те обсеби. Нали е това причината?

— Лягай си в леглото, Елена — заповяда й Деймън глухо.

Опитваше се да я изключи напълно, все едно че не беше в стаята. Елена се вбеси.

— Кажи ми какво да направя, за да ти докажа, че ти вярвам? Пътувам съвсем сама с теб, без да зная къде отиваме. Доверих ти спасяването на живота на Стефан. — Елена вече бе застанала до Деймън, върху бежовия килим, който миришеше на… на нищо, на вряла вода. Дори не на прах.

Нейните думи бяха като прах. В тях имаше нещо, което звучеше кухо и грешно. Бяха истина — но не достигаха до Деймън…

Елена въздъхна. Да докосва Деймън неочаквано, винаги е било рисковано, защото рискуваше да активира инстинктите му на убиец дори и когато не беше обсебен. Затова се пресегна крайно предпазливо и опря пръстите си върху лакътя му, под коженото му яке. След това го заговори колкото можа по-разбрано, като се стараеше да не влага никакви емоции.

— Сам знаеш, че сега притежавам и нови сетива, освен обикновените пет сетива като всеки човек. Колко пъти трябва да ти го повтарям, Деймън? Зная, че през изтеклата седмица не ти измъчва мен и Мат. — Противно на волята си долови умолителна нотка в гласа си. — Зная също, че по време на това пътуване ме защитаваше от всякакви опасности, дори уби заради мен. Това означава много за мен. Може и да повтаряш безброй пъти, че не вярваш в човешката прошка, но не мисля, че си я забравил. А пък когато знаеш, че няма за какво да се прощава…

— Това няма нищо общо със случилото се през миналата седмица!

Тонът му се промени толкова рязко, че Елена се почувства като шибната с камшик. Заболя я… Изплаши се. Деймън изглеждаше толкова сериозен. Освен това си личеше, че е подложен на огромно напрежение, но по-различно от опитите му да се пребори с влиянието на Шиничи.

— Деймън…

— Остави ме сам!

Кога съм чувала това? Озадачена, с разтуптяно сърце, Елена търсеше отговора в спомените си.

О, да.

Стефан. Беше за пръв път със Стефан в стаята му, когато той още се боеше да я обича. Тогава той вярваше, че ако й покаже чувствата си, ще я обрече на вечно проклятие.

Възможно ли бе Деймън толкова много да прилича на брат си? На по-малкия си брат, на когото винаги се присмиваше?

— Можеш поне да се обърнеш към мен, за да говорим очи в очи.

— Елена — прошепна той, но прозвуча без обичайния заплашителен маниер, прикрит зад деликатните маниери. — Върви в леглото. Върви по дяволите. Върви, където щеш, само стой по-далеч от мен.

— Много те бива в това, нали? — Гласът на Елена беше леден. Безразсъдна, обзета от гняв, тя пристъпи още по-близо до него. — Да отблъскваш всички около теб. Но аз зная, че тази вечер не си се хранил. Няма какво друго да искаш от мен, а не можеш да бъдеш гладуващ мъченик дори наполовина колкото Стефан…

Изрече го с увереността, че упреците й непременно ще предизвикат някаква ответна реакция, но обичайният отговор на Деймън на подобни предизвикателства бе се облегне на нещо и да се престори, че не е чул нищо.

Обаче това, което последва, я слиса напълно.

Деймън се извъртя рязко, сграбчи я в прегръдка, толкова плътна, че нямаше измъкване от нея. После сведе устремно главата си, като сокол, връхлитащ върху мишка, и я целуна. Беше достатъчно силен, за да я задържи към себе си съвсем неподвижна, но без ни най-малко да я нарани.

Целувката му беше продължителна и властна. За известно време Елена успяваше да устои на инстинктивния си всепоглъщащ порив. Тялото на Деймън беше по-хладно от нейното — тя още бе стоплена и мокра от ваната. Маниерът, по който я държеше в ръцете си, й подсказа, че ако се опита да се съпротивлява, вероятно сериозно ще пострада. Макар че не се съмняваше, че тогава той ще я освободи от хватката си. Но действително ли беше наясно какво всъщност искаше? Подготвена ли беше да рискува да си счупи някоя кост, за да провери докъде ще стигнат?

Деймън погали нежно косата й. Толкова нечестен ход от негова страна. Зави краищата й, уви ги около пръстите си… и то броени часове след като я беше обучавал как да изостря усещанията си чак до корените на косата си. Познаваше отлично слабите й места. Не просто слабите места на жените. Той познаваше точно нейните; знаеше как да я накара да крещи от наслада. Знаеше и как да я утеши и приласкае.