Тя вече не говореше за тъжни теми. Толкова много им бе разказала за имението, в което бе преминало детството й, че слушателите имаха чувството, че познават всяка стая, въпреки че са били толкова много.

— Предполагам, че сега домът ми е пълен с плъхове и мишки — натъжено изрече тя, след като стигна до края на поредния си разказ. — Както и с паяци, и с молци.

— Но защо? — попита Бони, като не видя тайните знаци, които й правеха Мередит и Елена, за да престане да я пита.

Лейди Улма изви глава и се загледа в тавана.

— Заради… генерал Веранц. Демонът на средна възраст, който ме видя, когато бях още едва на четиринадесет. Като поведе въоръжения си отряд за нападението срещу дома ми, войниците му изклаха всяко живо същество, което завариха вътре — с изключение на мен и моето канарче. Родителите ми, дядовците и бабите ми, лелите и чичовците ми… по-малките ми братя и сестри. Дори и котката ми, спяща до прозореца. Генерал Веранц заповяда да ме доведат при него, както си бях само по нощница, боса, с несресана коса и разпусната плитка. До него беше поставена клетката на моето канарче, още покрита с кърпата, с която закривах клетката нощем. То бе още живо и весело чуруликаше, както винаги. Точно това някак си направи всичко наоколо да изглежда още по-зловещо — като в някакъв кошмарен сън. Трудно е да се опише.

Двама от войниците на генерала ме държаха за ръцете, когато ме завлякоха пред него. Държаха ме здраво, за да не побягна. Тогава бях толкова млада, нали разбирате, и всичките ми спомени за онзи ден са вече смътни. Но още помня съвсем ясно какво ми каза генералът:

— Заповядах на това птиче да пее и то запя. Казах на родителите ти, че искам да ти окажа честта да станеш моя жена, но те ми отказаха. Огледай се наоколо. Питам се какво желаеш. Искаш ли да бъдеш като канарчето? Или предпочиташ да споделиш участта на родителите си?

И ми посочи един от тънещите в мрак ъгли на стаята, макар че още грееха факлите, оставени да горят през цялата нощ. Все още имаше достатъчно светлина, за да видя купчината закръглени обекти, затрупани със слама или трева от едната им страна. Или поне така си помислих в първия миг, наистина. Бях толкова невинна, а предполагам и шокът бе причинил нещо на мозъка ми.

— Моля те — каза Елена и нежно погали ръката на лейди Улма. — Не бива да мислиш само за това. Ние те разбираме…

Но лейди Улма сякаш не я чу и продължи да разказва:

— И тогава един от войниците на генерала вдигна нещо като кокосов орех с много дълга слама отгоре, само че някаква много странна слама, вързана на плитка. Разклати я небрежно — и внезапно видях какво бе това всъщност. Беше главата на майка ми.

Елена едва не се задави. Лейди Улма огледа трите момичета със сухи очи и втренчен поглед.

— Може би си мислите за мен, че съм много коравосърдечна, след като ви разказвам за такива неща, без да припадна.

— Не, не… — изрече Елена забързано, още трепереща дори и след като се напрегна докрай, за да потисне психичните си сетива. Надяваше се Бони да не изпадне в несвяст.

Лейди Улма отново заговори:

— Войни, случаи на насилие и тирания, това бе всичкото, на което се нагледах, след като в онзи миг детинската ми невинност бе съкрушена. Все пак, по милостта на съдбата, още съм способна да се удивлявам и очите ми да парят от напиращите сълзи.

— О, моля те, не плачи — помоли я Бони, като се втурна към нея, за да я прегърне. — Моля те, недей. Ние сме тук заради теб.

Междувременно Елена и Мередит се спогледаха със свити вежди и забързано повдигане на раменете.

— Да, моля те, само не плачи — намеси се Елена, чувствайки лека вина, защото оставаше твърдо решена да продължи със своя план Б. — Но ще ни кажеш ли защо имението на родителите ти се оказва сега в такова окаяно състояние?

— Всичко е по вина на генерала. Той бе изпратен в далечни земи, за да води глупави, безсмислени войни. Когато замина, взе със себе си повечето от свитата си — включително и робите, които тогава му бяха подръка. След като замина, на третата година от нападението срещу имението на родителите ми, аз не бях негова фаворитка и не бях избрана да го придружавам. Тогава бях щастлива. Цялата му войска загина; хората от прислугата на имението, които потеглиха с него, бяха избити или взети в плен. Той нямаше наследници и собствеността му бе присвоена от краля, който обаче не се нуждаеше от нея. През всичките тези години остана безстопанствена — разбира се, че беше многократно оплячкосвана, но истинските тайни скривалища, като тайната на скъпоценностите, останаха неоткрити… поне доколкото ми е известно.

— Тайната на скъпоценностите — прошепна Бони със страхопочитание, все едно изричаше заглавие на криминален роман. Ръката й още обгръщаше кръста на лейди Улма.

— Каква е тайната на скъпоценностите? — попита Мередит с много по-спокоен тон. Елена не можа да проговори, изтръпнала в захлас от това, което изпитваше. Беше като участие в някаква магическа пиеса.

— По времето на моите родители беше общоприето да се укриват богатствата някъде в именията на собствениците — и тази тайна да остава известна единствено на притежателите на тези съкровища. Разбира се, баща ми, като дизайнер и търговец на бижута, трябва да е имал повече за криене от болшинството от хората. Имаше чудесна стая, която ми приличаше на пещерата на Аладин. Използваше я като работилница и там пазеше необработените диаманти, както и готовите бижута, които изработваше по поръчки или измайсторяваше за майка ми или само като плод на въображението си.

— И нищо ли не е намерено? — попита Мередит. В тона й се прокрадна лек скептицизъм.

— Ако някой е намерил нещо, то аз не съм чула за това. Разбира се, навремето те може да са изтръгнали сведения от баща ми и майка ми — но генералът не беше педантичен и търпелив вампир или китсуне, а груб и нетърпелив демон. Уби родителите ми още с нахълтването си в къщата. Въобще не му хрумна, че аз, едно дете само на четиринадесет, мога да зная къде е съкровището.

— Но ти… — прошепна запленено Бони, сякаш историята беше вълшебна приказка.

— Да, знаех. И сега го зная.

Елена преглътна. Още се опитваше да остане спокойна, да се държи като Мередит, да бъде хладнокръвна. Но тъкмо отвори уста, за да докаже колко добре се владее, когато Мередит я изпревари:

— Какво чакаме още? — И скочи на крака.

В момента лейди Улма сякаш беше най-спокойната личност там. Но освен това изглеждаше леко смутена и почти уплашена.

— Искаш да кажеш, че трябва да поискаме аудиенция от нашия господар?

— Искам да кажа, че трябва да излезем оттук, за да намерим онези скъпоценности! — извика Елена. — Макар че, да, Деймън би бил от голяма полза, ако се изисква сила, за да се отмести нещо тежко. Както и Сейдж. — Тя не можеше да разбере защо лейди Улма не е развълнувана.

— Не разбираш ли? — заговори Елена отново, докато мислите й бясно препускаха. — Можеш отново да си върнеш имението! Ние ще направим всичко по силите ни, за да го възстановим във вида, в който е било, когато си била дете. Искам да кажа, ако искаш по този начин да използваш парите. Но за мен ще бъде огромна радост да видя пещерата на Аладин!

— Ами… добре. — Лейди Улма внезапно се смути. — Мислех да помоля господаря Деймън за още едно благоволение — въпреки че парите от скъпоценностите могат да помогнат за това.

— Какво е това, което желаеш? — попита я Елена колкото можа по-нежно. — И не е необходимо да го наричаш господаря Деймън. Забрави ли, че той преди няколко дни те освободи от робството?

— Но това сигурно е било само… само за да се отпразнува моментът? — Лейди Улма все още изглеждаше смутена. — Той не е направил официално искане до службата за робите или някоя подобна, нали?

— Ако не го е направил, то е само защото не го знае! — извика Бони почти в същия миг, в който Мередит каза:

— В действителност протоколът тук не ни е познат. От това ли се нуждаеш?

Лейди Улма успя само леко да кимне. Елена се почувства неудобно. Според нея лейди Улма, робиня от повече от двадесет и две години, трудно можеше да повярва, че най-после е свободна.