— Недей, о, моля те, недей, прекрасна любима моя — замоли я Стефан, толкова искрен, че всеки би повярвал на думите му. Но как можеше още да я обича? Елена знаеше как изглежда в момента, с подпухнало и зачервено от сълзите лице. Каква ти „прекрасна любима“! Освен това трябва да е луд да я кара да спре да плаче: сълзите й му вдъхваха нови сили, връщаха живота в него с всяко докосване до кожата му — а може би бушуващата в него буря също бе помогнала, защото сега телепатичният му глас звучеше още по-силно и все по-уверено:
Елена, прости ми — о, Господи, подари ми само един миг с нея! Само един-единствен миг! След това всичко ще мога да понеса, дори и истинската смърт. Само един миг, за да я докосна!
И може би Бог, преливащ от жал, точно в това мигновение сведе очи надолу към грешната земя. Устните на Елена потрепнаха, пърхащи над неговите, сякаш се опитваше да открадне една целувка още докато той спеше. Но само за миг на Елена й се стори, че усети топлата му плът под себе си и миглите му погалиха клепачите и, когато той се пробуди и с изненада отвори очи.
Моментално и двамата застинаха, с широко отворени очи, но никой от тях не прояви глупостта да помръдне дори на сантиметър. Елена обаче не можа да се сдържи, като усети прилива на топлина от устните на Стефан, от който цялото й тяло се сгря. Разтопи се в целувката, докато внимаваше да се задържи в същото положение, оставяйки само погледа си да се рее нефокусирано под леко притворените клепачи.
И когато миглите й отново се допряха до нещо осезаемо, вълшебното преживяване бързо стигна до своя край. Пред Елена оставаха само два избора: можеше да изпищи и да изрази телепатично възмущението си от Il Signore20, задето бе послушал Стефан и им бе дал само един миг. Или да събере цялата си смелост, за да се усмихне и евентуално да успокои Стефан.
Спечели по-добрата нейна половина и когато Стефан отвори очите си, тя остана надвесена над него, като се преструваше, че просто си почива, опряна на лакти, върху гърдите му, като му се усмихваше, докато се опитваше да оправи косата си.
Успокоен, Стефан също й се усмихна. Сякаш бе готов да понесе всичко, само и само тя да не бъде наранена.
— Деймън щеше да е по-практичен — подразни го тя. — Щеше да ме остави да плача, защото в края на краищата собственото му здраве би било най-важното за него. И щеше да се моли за… — Замълча за миг, но накрая се засмя, което накара Стефан да се усмихне. — Нямам представа — заяви Елена накрая. — Всъщност не мисля, че Деймън е способен да се моли.
— Вероятно не — съгласи се Стефан. — Когато бяхме млади — и още бяхме хора, — градският свещеник се разхождаше с бастун, защото обичаше да го използва не толкова като опора, колкото като инструмент за усмиряване на провинилите се хлапета.
Елена се замисли за нежното дете, оковано към огромната, тежка скала на тайните. Дали религията беше едно от нещата, които той бе заключил зад редицата от затворени врати като херметичните камери в подводниците, за да скрие почти всичко, което имаше значение за него?
Не посмя да попита Стефан за това. Вместо това снижи „гласа си“ до най-тихия възможен телепатичен шепот, едва улавян от невроните в тъй чувствителния мозък на Стефан: Според теб какви други практични неща може Деймън да обмисля? Нещо, свързано с проникването в затвора?
— Хм… проникване в затвора? Първото, което ми хрумва, е, че ти трябва да опознаеш маршрута си в този град. Доведоха ме тук с вързани очи, но те не притежават силата да премахват проклятието, тегнещо върху вампирите, и да ги превръщат в хора, така че още разполагам с изострените си вампирски сетива. Бих казал, че този град е приблизително с размерите на Ню Йорк и Лос Анджелис, взети заедно.
— Доста голям град — отбеляза Елена, като се постара да запамети това, което можеше да й потрябва.
— Но за щастие това, което ни интересува, се намира в югозападната му част. Градът би трябвало да се управлява от пазителите — само че те са от Другата страна на това измерение, а демоните и вампирите доста отдавна са осъзнали, че хората се страхуват повече от тях, отколкото от пазителите. Сега се състои от дванадесет до петнадесет феодални замъка или имения, като господарите от всяко имение владеят обширни земи извън града. Там те отглеждат свои уникални продукти и ги продават тук. Например има вампири, които притежават лозя, от които получават гроздето за „Черна магия“.
— Разбирам — рече Елена, която не разбра много за какво й говореше той, освен че стана дума за виното „Черна магия“. — Но това, което интересува всички ни, е как да се доберем до Ши но Ши — до твоя затвор.
— Точно така. Е, най-лесно ще бъде да се намери секторът, обитаван от китсуне. Всъщност Ши но Ши е огромно струпване на сгради, като най-голямата — онази без покрив, макар да е заоблена, може да не успееш да я различиш от земята…
— Онази, която прилича на колизеум? — прекъсна го Елена нетърпеливо. — Докато летях насам, успях да огледам града от птичи поглед.
— Ами това, което прилича на колизеум, наистина е колизеум — усмихна се Стефан.
Той наистина се усмихна! Явно се чувстваше достатъчно добре, за да се усмихва, зарадва се Елена, но не каза нищо.
— За да се влезе и после да се излезе от този прокълнат град, трябва просто да се насочим надолу от колизеума към вратата, водеща назад към нашия свят — заключи Елена. — Но за да те освободим, трябва да открием някои неща, а те вероятно са пръснати в различни части на града. — Опита се да си припомни дали беше споменавала на Стефан за двете половини на лисичия ключ. Ако не му бе разказвала, вероятно щеше да е по-разумно да не заговаря сега за това.
— На ваше място бих наел водач от местните — веднага реши Стефан. — Всъщност нищо не зная за този град, освен онова, което ми разказаха затворническите надзиратели — обаче не съм сигурен дали да им вярвам. Но скромните хора — онези, простосмъртните — вероятно знаят това, което искаш да научиш.
— Това е добра идея — каза Елена. Нарисува невидими шарки с прозрачния си пръст върху гърдите му. Мисля, че Деймън наистина възнамерява да направи всичко, на което е способен, за да ни помогне.
— Уважавам го заради това, че дойде тук — замислено изрече Стефан. — Той спазва обещанието си, нали?
Елена кимна. Дълбоко, дълбоко в съзнанието й изплуваха мислите: Той ми даде думата си, че ще се грижи за теб. Той ти даде думата си, че ще се грижи за мен. Деймън винаги държи на думата си.
— Стефан — заговори тя отново, като достигна мислено до най-тайните кътчета на съзнанието му, където можеше да сподели, или поне така се надяваше, макар и само тайно, — ти наистина би трябвало да го видиш. Когато прибягнах до помощта на Крилете на изкуплението, успях да прогоня всичко лошо, което го тласкаше към жестокости. А като използвах Крилете на пречистването, цялата онази скала, потискаща душата му, се раздроби на късове… Струва ми се, че ти не можеш да си представиш какъв беше той. Толкова е съвършен — толкова подновен. А по-късно, когато се разплака…
Елена долови в Стефан три вътрешни пласта на емоции, нахлули един след друг. Недоверие за това, че Деймън може да плаче, въпреки всичко, което Елена му разказваше. После вяра и удивление, докато поглъщаше впечатленията от образите и спомените в нейното съзнание. И накрая необходимостта да я утеши, докато му рисуваше Деймън, завинаги в плен на разкаянието. Един Деймън, който никога нямаше да съществува отново.
— Той те спаси — прошепна му Елена, — но не успя да спаси себе си. Дори не се спазари с Шиничи и Мисао. Просто им позволи да отнемат всичките му спомени за онова време.
— Може би са били прекалено болезнени.
— Да — потвърди Елена, като съзнателно свали бариерите си, за да може Стефан да почувства болката и от това, че новото и съвършено създание, което бе сътворила, се бе разпаднало, след като бе узнало за жестокостите и подлостите, сторени от него и които… ами, които биха огънали и най-силната душа. — Стефан? Мисля, че той се чувства много самотен.
