Веждите на доктор Мегар неспокойно замърдаха нагоре и надолу.

— Ами, не откривам нищо тревожно нито в пулса, нито в дишането ти. Не виждам как може да ти навреди една приятна следобедна разходка. Деймън сигурно вече е станал и се разхожда навън. Но по-добре да не внушаваш подобни идеи на лейди Улма. Тя все още трябва да си почива в леглото, и то за месеци напред.

— Тя си е пригодила много хубаво малко писалище от подноса за закуска — обясни Бони, като с жест показа ширината и дължината му. — И върху него чертае скиците на моделите си за дрехи. — Бони се наведе напред, с разширени от удивление очи. — И знаете ли какво? Дрехите й са вълшебни.

— Не бих могъл да очаквам нещо друго — изръмжа доктор Мегар.

Но в следващия миг Елена си спомни нещо неприятно.

— Дори и да намерим двете половини на ключа — заговори тя, — трябва да измислим план как да проникнем в затвора.

— В какъв затвор? — попита Лакшми възбудено.

— Ето какво — дори и да разполагаме с ключовете за килията на Стефан, пак трябва да измислим как да проникнем в затвора и как после да го измъкнем оттам.

Лакшми смръщи вежди.

— А защо просто да не влезем с останалите посетители за свижданията и да го измъкнем през портата на затвора?

— Защото — започна да обяснява Елена, опитвайки се да бъде търпелива — те няма да ни позволят да влезем просто така и да го вземем с нас. — Присви очи, а Лакшми подпря главата си с двете си ръце. — За какво се замисли, Лакшми?

— Ами, първо казваш, че трябва да разполагаш с ключа, когато влезеш в затвора, а после заявяваш, че те няма да му позволят да напусне затвора.

Мередит поклати смутено глава. Бони притисна ръка към челото си, сякаш главата й се пръскаше от силна болка.

— Лакшми — съвсем тихо продума тя, — да не би да искаш да кажеш, че ако имаме ключа за килията на Стефан, това всъщност ще ни послужи като пропуск да се измъкнем от затвора?

Лицето на Лакшми светна.

— Разбира се! — извика тя. — Иначе за какво ни е този ключ? Те могат просто да го заключат в друга килия.

На Елена й бе трудно да повярва на току-що чутото и тутакси затърси пробойни в думите й.

— Това би означавало, че от партито на Блудуед можем да отидем направо в затвора и просто да изведем Стефан — заяви тя с подчертано саркастичен тон. — Бихме могли просто да им покажем нашия ключ и те ще ни позволят да го отведем.

Лакшми закима енергично.

— Да! — радостно възкликна момичето, напълно нехаещо за сарказма на Елена. — И не се вкисвай, става ли? Обаче винаги съм се чудела защо досега просто не си отишла да го посетиш.

— Ние можем да го посетим?

— Разбира се, ако си уговорите час.

Мередит и Бони изведнъж живнаха и застанаха от двете страни на Елена.

— Кога най-скоро можем да изпратим някой, за да уговори час? — процеди Елена през зъби, защото й струваше огромно усилие да говори, докато с цялата си тежест се облягаше на двете си приятелки. Кого можем да изпратим да уговори часа? — прошепна.

— Аз ще отида — обади се Деймън от пурпурния мрак зад тях. — Ще отида тази нощ — дайте ми само пет минути.

Мат оставаше намръщен, с крайно сърдито и неотстъпчиво изражение.

— Хайде, стига — развеселено заговори Тайрон. Двамата се бяха приготвили за пътешествието в гъсталака. Това изискваше всеки от тях да облече палтата, пазени досега с нафталин, както и да залепи със скоч ръкавиците към палтата. Мат вече се беше изпотил.

Но Тайрон беше добро момче, помисли си той. Мат се бе появил буквално от изневиделица с думите:

— Хей, спомняш ли си онова странно нещо, което си видял миналата седмица с горкия Джим Брайс? Е, всичко това е свързано с нещо още по-странно — става дума за духовете на лисиците и Олд Уд. Госпожа Флауърс твърди, че ако не осъзнаваме в какво сме попаднали, наистина яко ще го загазим. А пък госпожа Флауърс не е някоя откачена старица и само една безобидна съдържателка на пансион, за каквато всички я смятат.

— Разбира се, че не е — прозвуча рязко откъм вратата гласът на доктор Алпърт. Тя пусна черната си лекарска чанта — все още работеше като провинциална лекарка, дори когато градът бе в криза — и заговори на сина си: — Двете с Теофилия Флауърс се познаваме отдавна — както и с госпожа Сайтоу. Те винаги са помагали на хората. Това е в природата им.

— Ами тогава… — Мат тутакси съзря открилата се възможност и се улови за нея. — Госпожа Флауърс сега се нуждае от помощ. Наистина.

— Тогава какво чакаш още, Тайрон? Побързай да помогнеш на госпожа Флауърс. — Доктор Алпърт прокара пръсти през посребрялата си коса, сетне разроши нежно и черната коса на сина си.

— Тъкмо се канех, мамо. Готвехме се да излезем, когато ти дойде.

Тайрон, като видя полуразпадналата се кола на Мат, любезно предложи да отидат до къщата на госпожа Флауърс с неговата „Тойота Кемри“. Разтревожен да не спука гума в най-критичния момент, ако потегли със своята таратайка, Мат с радост се съгласи.

Радваше се също, че през следващата учебна година Тайрон ще бъде водещият играч във футболния отбор на гимназията „Робърт Е. Лий“. Тай беше от момчетата, на които винаги можеш да разчиташ — доказателство за това бе готовността, с която днес му се притече на помощ. Той беше добър, абсолютно прям и откровен. Мат не можеше да не си припомни с горчивина как дрогата и пиенето рушаха не само здравето на играчите, но и спортсменския дух на другите отбори в кампуса.

Освен това Тайрон умееше да си държи езика зад зъбите. Дори не обсипа Мат с въпроси, докато приближаваха към пансиона, само изсвири силно, но не към госпожа Флауърс, а заради яркожълтия „Форд“ модел Т, който тя паркираше в старата конюшня.

— Леле! — извика той и скочи, за да й помогне за кесията с хранителните продукти, като огледа древния автомобил от предната до задната броня. — Ама това е форд седан, модел Т! Можеше да е най-красивата кола, ако… — Внезапно млъкна. Кафявата му кожа се озари от залязващото слънце.

— О, мили мой, не се притеснявай за жълтата ми карета! — промърмори госпожа Флауърс, като позволи на Мат да вземе другата кесия с храна, за да я внесе от кухнята в градината до кухнята в къщата. — Тя е служила на това семейство почти цял век и затова е толкова прашна и раздрънкана. Но и сега може да вдига до петдесет километра в час по павирани пътища! — додаде старата дама, като изговори всичко това не само с гордост, но и с нещо като страхопочитание към високите скорости.

Мат и Тайрон се спогледаха. Мат не се съмняваше, че им бе хрумнала една и съща мисъл: Да възстановят съвършенството на разнебитената, износена, но все още красива кола, оставена захвърлена през повечето време досега в тази конюшня, преустроена в гараж.

— Можем да го направим — изрече Мат, чувствайки, че като представител на госпожа Флауърс трябва пръв да го предложи.

— Със сигурност ще се справим — промълви Тайрон замечтано. — И без това е оставена в този гараж с място за два автомобила — значи няма да имаме проблеми с пространството.

— Няма нужда да я разглобяваме докрай… всъщност тя наистина вози леко, като на сън.

— Шегуваш се! Обаче можем да почистим двигателя, да проверим ремъците и маркучите и всичко останало. А пък — очите му внезапно светнаха — баща ми има пясъкоструен апарат за почистване на ламарини. Можем да остържем боята и да я пребоядисаме в същия жълт цвят!

Лицето на госпожа Флауърс изведнъж засия.

— Точно това скъпата ми мама би очаквала да кажеш, млади момко — изрече тя, а Мат си припомни навреме добрите си маниери, за да я запознае с Тайрон.

— Обаче съм сигурна, че ако беше казал: „Ще я боядисаме в тъмночервено или синьо или в какъвто и да било друг цвят“, тя щеше да възрази — заяви госпожа Флауърс и се зае да приготвя сандвичи с шунка, картофена салата и голям тиган с печен боб. Мат наблюдаваше реакцията на Тайрон при споменаването на „мама“ и остана доволен: имаше мигновена изненада, последвана от омиротворено изражение като спокойна вода. Майка му беше казала, че госпожа Флауърс не е откачена старица: следователно тя не беше побъркана старица. Огромен товар сякаш падна от плещите на Мат. Не беше сам с крехка възрастна жена, която трябва да защитава. Беше заедно с приятел, почти колкото него, на когото несъмнено можеше да се разчита.