Но Бони само възкликна учудено:
— Лицето ти сега изглежда много по-добре!
— Да — кимна й Елена, като придърпа двата края на блузата си, за да ги завърже на възел под гърдите си. — Но кракът продължава да ми създава проблеми. Не успяхме — още не е излекуван.
Бони отвори уста и понечи да заговори, но веднага избърза да я затвори. От нейна страна това бе истински героизъм — както обещанието на Мередит пред Деймън. Е, все пак я отвори след малко, но само колкото да изрече:
— Вземи шала ми, за да го увиеш около крака си. Може да го сгънем и завържем откъм страната, където те боли. Така ще ти олекне.
— Мисля, че доктор Мегар вече е свършил с Улма — обади се Мередит. — Сега може би ще те прегледа.
В другата стая докторът отново миеше ръцете си, като използваше голямата помпа, за да изкачи повече вода в казанчето. В ъгъла бяха струпани окървавени дрехи, от които се разнасяше толкова неприятна мириша, че Елена мислено благодари на лекаря за струпването на билки върху купа от дрехи. Ароматите на билките потискаха миризмата на кръвта. Наблизо в едно широко, удобно кресло седеше някаква непозната на Елена жена.
Елена отлично знаеше колко силно страданието и ужасът могат да деформират човешкото лице, но никога не се бе замисляла, че облекчението и липсата на болка също могат да го променят до неузнаваемост. Беше довела в лечебницата една нещастница, толкова свита и подплашена, че приличаше на малко дете. Слабото й изпито лице, сгърчено от агонията и неописуемия ужас, наподобяваше абстрактна картина на престаряла, сбръчкана вещица. Кожата й беше съвсем посивяла, а косата й не покриваше цялата й глава, само сплъстени кичури висяха отстрани като водорасли. Всичко в нея подсказваше, не, крещеше, че е окаяна и жалка робиня — от железните окови на китките й до силно разголеното й окървавено тяло, цялото в белези, до босите й, силно загрубели нозе. Елена дори не можеше да каже какъв бе цветът на очите на жената — само й се сториха сиви като лицето й.
А сега пред Елена седеше жена в началото или средата на тридесетте си години. Слаба, привлекателна, с аристократично изваяно лице, с превъзходно очертан патрициански нос, с черни пронизващи очи и вежди, красиво извити като криле на излитаща птица. Сега се беше излегнала удобно в креслото, с крака, отпуснати върху ниска отоманка, и бавно разчесваше косата си — черна, прошарена тук-там в сиво, което й придаваше още по-достоен вид, макар да бе облечена само в скромен тъмносин пеньоар. Вече имаше бръчки по лицето си, които й придаваха вид на жена със силен характер, но в нея се долавяше нещо топло и младежко, може би заради леко издутия й корем, върху който тя нежно ос отпуснала едната си ръка.
За миг Елена си помисли, че трябва да е съпруга на лекаря или неговата икономка. Но само миг преди да я попита дали злочестата робиня Улма не е умряла, тя неволно зърна как под маншета на тъмносиния пеньоар проблесна желязната гривна към оковите.
Господи, нима тази слаба чернокожа жена с аристократична осанка беше Улма? Явно доктор Мегар сътворил истинско чудо.
Лечител, така се беше представил той. Очевидно умееше да лекува рани, също като Деймън. Никой не би дочакал подобно изцеление, ако е бил жестоко бит с камшик като Улма. Да се опитва да прави хирургически шевове по обляната в кръв телесна маса, в каквото състояние Елена я бе довела, изглеждаше невъзможно, ала ето че доктор Мегар бе успял да се справи.
Елена въобще не беше очаквала да се озове в такава ситуация, но бързо си припомни добрите маниери на истинска южнячка, родена и възпитана в щата Вирджиния, прочут с изисканите си обитатели.
— Приятно ми е да се запознаем, госпожо. Аз съм Елена — заговори я тя и й протегна ръка.
Улма изпусна четката върху стола, надигна се и протегна двете си ръце, за да прегърне Елена. Пронизващите й черни очи сякаш поглъщаха лицето на девойката.
— Ти беше! — възкликна тя, спусна от дивана крака си, обут в чехъл, и се просна на колене пред Елена.
— О, не, госпожо! Моля ви! Сигурна съм, че лекарят ви е казал да си почивате. Сега не бива да се вълнувате.
— Но ти беше онази, която… — Явно поради някаква причина жената се нуждаеше от потвърждение. А Елена беше готова на всичко, за да я успокои.
— Да, аз съм — призна й Елена. — Но сега мисля, че трябва отново да седнете на дивана.
Улма тутакси се подчини, но все пак се долавяше някаква лекота и весело настроение във всичките й действия. Елена вече можеше да го разбере, макар да беше робиня само от няколко часа. Да се подчиняваш, но докато все още имаш някакъв избор, беше абсолютно различно от подчинението, когато неизпълняването на заповедите означава смърт.
Улма седна, но пак протегна ръце към Елена.
— Погледни ме! Скъпа моя богиня, пазителка, ангел спасител — каквато и да си: погледни ме! Вече отново съм човек, след като цели три години живях като животно — благодарение на теб! Долетя като ангел небесен и се изправи между камшика и мен. — Улма отново се разплака, но сега сълзите й бяха от радост. Погледът й се зарея по лицето на Елена и се прикова върху белега на скулата й. — Само че ти явно не си от пазителите, защото те се защитават с магии и никой не може да ги застрашава. Затова и никога не биха се забъркаш в подобна ситуация. За тези три години нито веднъж не се намесиха в такава сцена. А през това време се нагледах на това как всичките ми приятели, поробени преди мен, бяха покосени от неговия камшик, от неговия бяс. — Поклати мрачно глава, сякаш не можеше да произнесе гласно името на Дрозн.
— Съжалявам… толкова съжалявам — промълви Елена притеснено. Обърна се и погледна към Бони и Мередит, също като нея онемели от разказа на Улма.
— Няма значение. Разбрах, че твоят партньор го убил още там, на улицата.
— Аз й го казах — гордо заяви Лакшми, която бе влязла в стаята, без да я забележат.
— Моят партньор? — Елена едва не заекна от смущение. — Е, той не е мой… искам да кажа, че аз… ние…
— Той е нашият господар — веднага я поправи Мередит.
Улма още гледаше Елена с най-дълбоката си признателност, бликаща от сърцето й.
— Всеки ден ще се моля за душата ти да те извиси, за да те спаси, като те измъкне оттук.
— Могат ли душите да се извисяват оттук? — слиса се Елена.
— Разбира се. Постига се чрез разкаяние и добри дела. Предполагам, че имат значение и молитвите околните.
Е, сега със сигурност мога да твърдя, че съвсем говориш като робиня, замисли се Елена. Искаше и се да го каже по-деликатно, но беше толкова изтощена, болеше я кракът, всичките й чувства бяха така объркани.
— Не говорите като робиня — е, поне според моите представи за това, как би говорила една робиня — поясни Елена. — Или нищо не разбирам?
Видя как очите на Улма се насълзиха.
— О, Боже мой! Простете, че попитах. Моля ви…
— Не! Няма друга личност, с която по-силно да желая да споделя това. Ако си съгласна, ще ти разкажа как стигнах до това унизително състояние. — Улма зачака, без да откъсва поглед от Елена, готова на мига да изпълни всяко нейно желание.
Елена изгледа въпросително Мередит и Бони. Отвън вече не се чуваха викове. Ясно беше, че къщата не беше подпалена. За щастие точно в този миг доктор Мегар отново се появи.
— Запознахте ли се? — попита той, като замърда вежди в противоположни посоки: едната нагоре, другата — надолу. В ръката си държеше бутилката с остатъка от виното „Черна магия“.
— Да — каза Елена, — но тъкмо се питах дали да не се евакуираме оттук. Очевидно отвън се е струпала многобройна тълпа…
— Партньорът на Елена ще им даде много поводи за размисъл — обади се Лакшми, без да прикрива задоволството си. — Всички тръгнаха към Мястото за сборищата, за да решават за подялбата на собствеността на Дрозн. Готова съм да се обзаложа, че ще счупи няколко глави и съвсем скоро ще се върне тук — добави тя с ликуващ тон, като за никого не остана повод да се съмнява кой бе този, от когото момичето толкова се възхищаваше. — Иска ми се и аз да бях момче, за да видя това.
