— Ето, видя ли? — попита я Бони предизвикателно.

— Но ако променят формата си, как, по дяволите, ще разберем, че сме намерили някоя от двете половини? — попита Елена нетърпеливо. За нея най-важното си оставаше намирането на това, което ще спаси Стефан.

За миг лейди Улма остана мълчалива, а Елена се почувства зле. Тя мразеше да прибягва до груб език, нито пък искаше да изглежда разстроена пред жената, която от съвсем млада е живяла толкова тежко, в пълно покорство и ужасен страх. На Елена й се искаше лейди Улма да се чувства сигурна, да бъде щастлива.

— Но поне едно знаем — додаде тя забързано. — Че е в музикалния инструмент на Сребърния славей. Затова ще се задоволим с това, което ще намерим в арфата на лейди Фазина.

— О, но… — поде лейди Улма, но замълча.

— Какво има? — попита я Елена нежно.

— О, не е нещо важно — бързо каза лейди Улма. — Исках да кажа, бихте ли искали да видите сега тоалетите си? Трябва да направим последната проба, за да се уверим, че всичко е идеално.

— Уха, ще ни бъде много приятно! — извика Бони и се наведе над скицника, а Мередит дръпна шнура на звънеца, което накара една от прислужниците тутакси да се затича към стаята с шивачките.

— Искаше ми се господарят Деймън и лорд Сейдж да ми позволят да ушия дрехи и за тях — натъжено сподели лейди Улма с Елена.

— О, Сейдж няма да присъства. Сигурна съм, че Деймън би се задоволил с черно яке, в комплект с черна риза, черни джинси и черни обувки, също като тези, които ежедневно носи. Ще бъде много щастлив да е облечен с тях и на празненството.

— Разбирам — засмя се лейди Улма. — Е, и без това тази вечер ще се видят най-различни фантастични стилове в облеклото, така че той може да промени мнението си. А сега по-добре да спуснем завесите на всички прозорци наоколо. Галавечерята ще бъде вътре в къщата, само на газено осветление, така че цветовете ще са истински.

— Чудя се защо в поканите се казва, че празненството ще бъде „в къщата“ — каза Бони. — Може би, защото може да завали дъжд.

— Заради слънцето — обясни лейди Улма. — Това омразно тъмночервено слънце променя синьото в пурпурно, а жълтото в кафяво. Сама ще се увериш, че никой няма да се появи на соаре при закрити врати с тоалет в аквамарин или в зелено — не, дори и ти, с тази ягодовочервена коса, която направо крещи за подобен цвят.

— Разбрах. Явно с това слънце, което не залязва никога, постепенно се скапваш.

— Чудя се дали наистина разбираш — промърмори лейди Улма и добави забързано: — Докато чакаме, да ти покажа ли какво сътворих за високата ти приятелка, която се съмнява в дизайнерските ми способности?

— О, моля те, да! — Бони й подаде скицника.

Лейди Улма го прелисти, за да намери листа със скицата, която най-много й допадаше. Взе цветните си моливи с вид на дете, забързано отново да се посвети на любимите си играчки.

— Ето, това е — рече тя, като с цветните си моливи добави тук-там по една линия, другаде по някоя крива, но задържа скицника така, че трите момичета да виждат скицата.

— О, Боже! — изпищя шашнато Бони. Дори и в очите на Елена се четеше възторжено одобрение.

Момичето на скицата определено беше Мередит, с наполовина спусната и наполовина вдигната коса, но облечена в рокля — ама каква рокля! Черна като абанос, без презрамки, идеално прилепваща към високата й стройна фигура, като чудесно подчертаваше извивките по тялото й. На скицата Мередит беше великолепно изобразена, като най-вече се наблягаше на това, за което Елена бе научила, че се нарича „деколтето на любимата“: предницата на Мередит приличаше на сърце от картичките за Свети Валентин. Този стил се запазваше за цялата й фигура, чак до коленете, където роклята внезапно отново се разширяваше, при това значително. „Рокля на морска сирена“, обясни им лейди Улма.

— А ето я и самата нея — обяви тя, когато влязоха няколко от шивачките, за да разстелят пред момичетата чудесната рокля. Момичетата се възхитиха от гладкото черно кадифе, обсипано с малки правоъгълни златисти шарки. Напомня ми за нощното небе у дома, помисли си Елена, с хилядите падащи звезди по тънещия в мрак небесен свод.

— С нея ще носиш тези големи обици, украсени с оникс и злато. А онези там гребени от черен оникс и злато ще придържат косата ти вдигната. Като допълнение към тоалета Лусен изработи тези прекрасни гривни и пръстени — продължи лейди Улма. Елена осъзна, че преди няколко минути Лусен е влязъл в стаята. Тя му се усмихна, после погледът й се прикова върху подноса с три нива, който носеше. Най-отгоре, върху подложка от слонова кост, бяха поставени двете гривни от черен оникс с диаманти, както и пръстен с диамант, от чиято красота тя едва не припадна.

Мередит се озърна притеснено, сякаш бе попаднала на тайна частна сбирка и сега не знаеше как да се измъкне незабелязано от деликатната ситуация. После погледът й се отмести от роклята към накитите и накрая отново се върна към лейди Улма. Мередит не беше от онези, които лесно губят самообладание. Но след миг на колебание тя просто пристъпи към лейди Улма и я прегърна пламенно, после се приближи до Лусен и много нежно положи ръка върху рамото му. Ясно бе, че временно бе загубила дар слово.

Бони изучаваше скицата с вид на познавач.

— Тези гривни са създадени специално за тази рокля, нали? — попита тя заговорнически.

За изненада на Елена лейди Улма се смути.

— Истината е, че… хм… ами нали все пак госпожица Мередит е робиня? От всички роби се изисква да носят символични гривни, когато са извън именията, в които служат. — Тя сведе очи към дъските по пода от полирано дърво. Бузите й се зачервиха от неудобство.

— Лейди Улма — о, моля те, не вярваш наистина, че това има значение за нас, нали?

Очите на лейди Улма проблеснаха, като вдигна глава.

— Няма ли значение?

— Ами… — заговори Елена колебливо — всъщност няма значение… ами понеже… защото и без това не можем нищо да направим, поне засега. — Разбира се, прислужниците не бяха посветени в тайните на отношенията между Деймън, Елена, Мередит и Бони. Дори и лейди Улма не можеше да си обясни защо Деймън не освобождава от робство тези три момичета, в случай че „се стигне до нещо крайно нежелано, като например Съветът на пазителите да го забрани“. Но момичетата формираха непробиваема фаланга срещу тази идея, защото би обрекла на провал целия им замисъл.

— Е, както и да е — продължи да бъбри Бони, — все пак си мисля, че гривните са красиви. Искам да кажа, че тя и без това едва ли би могла да открие нещо по-подходящо за такава рокля, нали? — С тези думи направи комплимент и на дизайнерката на роклята за професионалния й усет.

Лусен скромно се усмихна, а лейди Улма го стрелна влюбено.

Мередит я гледаше със сияещо лице.

— Лейди Улма, просто не зная как да ти благодаря. Ще облека тази рокля — и тази вечер ще бъда такава, каквато никога досега не съм била. Разбира се, косата ми трябва да се вдигне нагоре, цялата или поне отчасти. Не съм свикнала да я нося така — довърши Мередит неловко.

— Тази вечер ще я носиш цялата вдигната, високо над тези прекрасни вежди. Тази рокля подчертава елегантно извитите форми на раменете и ръцете ти. Ще е престъпление да ги крием, независимо дали е денем или нощем. А колкото до прическата ти, от нея се иска най-вече да оставя открито екзотичното ти лице, вместо да го забулва! — заяви лейди Улма с категоричен, нетърпящ възражения тон.

Чудесно, каза си Елена. Те ще й помогнат да забрави за символичното й робство.

— Ще си сложиш и грим — бледозлатист върху клепачите, с черна очна линия и спирала, за да удължи и подчертае миглите. Съвсем леко нанесено червило, също в златисто, но без никакъв руж. Категорично съм убедена, че младите момичета въобще не се нуждаят от руж. Маслинената ти кожа чудесно довършва картината на знойна девица.

Мередит погледна безпомощно към Елена.

— Обикновено не си слагам грим — зае се да обяснява тя, но и двете знаеха, че е безполезно. Идеята на лейди Улма за тоалета и визията на Мередит щеше да стане реалност.