Но нещо в дъното на градината го принуди да ускори крачки.

— Розите „Черна магия“! — възкликна той, щом съзря тъмночервените цветове.

— Да — потвърди Криста тихо. — „Черна магия“. Сортът, който най-много се доближава до черната роза. Цъфти три пъти годишно — прошепна с трепет, без повече да си задава въпроса кой може да е този млад мъж, залята от пороя от чувства, на които дори Деймън не остана неподвластен.

— Великолепни са — съгласи се той. — Най-наситеното червено, което някога съм виждал.

Криста все още тръпнеше от радост.

— Ако искаш, вземи си една. Ще занеса от тях на панаира на розата в Крийквил идната седмица, но сега мога да ти подаря една от напълно разцъфналите. Може би ще доловиш аромата й.

— Аз ще… ще бъда безкрайно радостен — кимна Деймън.

— И можеш да я подариш на гаджето си.

— Нямам гадже — обясни той, доволен, че отново може да продължи с лъжите. Ръцете на Криста леко потръпнаха, докато отрязваше за него един от най-дългите, най-прави стръкове.

Деймън се пресегна да поеме розата и пръстите им се докоснаха.

Усмихна й се.

От насладата коленете й омекнаха. Деймън с лекота я подхвана и продължи с това, което винаги правеше в подобни случаи.

Бони пристъпи навътре в стаята, а Мередит веднага застана зад гърба на приятелката си.

— Казах да затвориш проклетата врата! — рече Каролайн. По-скоро го изръмжа.

Съвсем естествено беше да се огледат, за да се ориентират откъде идваше това ръмжене. Бони успя да зърне ъгъла на бюрото на Каролайн миг преди Мередит да затвори вратата зад себе си и да прекъсне сребристия лъч светлина, проникващ откъм коридора. Но стола, който обикновено стоеше пред бюрото, сега го нямаше.

Каролайн се беше свряла под бюрото.

Може да бе удобно скривалище за едно десетгодишно момиче, но на осемнадесетгодишната Каролайн се бе наложило да се сгърчи в невъзможна поза, за да се намести в тясното пространство. Седеше върху нещо, което приличаше на купчина изпокъсани дрехи. Най-хубавите й дрехи, внезапно проумя Бони, щом миг преди да се затвори вратата, пред нея проблесна златисто ламе. В следващия миг светлината угасна и блясъкът изчезна.

Сега в мрака останаха само трите момичета. Никаква светлина не проникваше под вратата откъм коридора. Нито над вратата.

Защото коридорът е в другия свят, ужасено си помисли Бони.

— Какво лошо има в това, да прониква поне малко светлина, Каролайн? — запита я Мередит тихо, като се постара гласът й да прозвучи уверено и успокояващо. — Нали ти самата ни помоли да се отбием при теб, да те видим. Но сега нищо не виждаме.

— Казах да дойдете, за да поговорим, а не за оглед — незабавно я поправи Каролайн, също както в доброто старо време. Това също би трябвало да подейства успокояващо. Но сега, докато слушаше как отеква гласът на Каролайн изпод бюрото, Бони бе готова да се закълне, че бе придобил някакво ново звучене. Не толкова дрезгав, колкото…

Всъщност не искаш да мислиш за това. Не и в тази тънеща в среднощен мрак стая, подсказа на Бони вътрешният й глас.

Не толкова дрезгав, колкото ръмжащ, помисли си тя, като се почувства напълно безпомощна. Дори можеше да се каже, че Каролайн всъщност разговаряше с тях само чрез ръмжене.

Изпод бюрото се чуха някакви тихи звуци, които подсказаха на Бони, че момичето под бюрото се движи. Дишането на Бони се учести.

— Но ние искахме да те видим — промълви Мередит тихо. — Нали знаеш колко много Бони се страхува от тъмното? Може ли поне да запаля нощната лампа?

Бони усети как цялата се разтрепери. Не беше на добро. Не беше разумно да се издава пред Каролайн, че се бои от нея. Но катраненочерният мрак я караше да тръпне от ужас. Сякаш физически усещаше как нещо лошо се спотайва в ъглите на стаята — или може би бе плод само на нейното въображение? Дочуваше също шумове, които я принудиха да подскочи стреснато — като например двойното изщракване точно зад гърба й. Какво, по дяволите, прещракваше така?

— Добррре де! Светни онази там, до леглото. — Сега Каролайн ръмжеше, без въобще да се прикрива. И пристъпи към тях. Бони чу как се приближи шумоленето и задъханото дишане.

Не й позволявай да те докопа в тъмното!

Беше паникьорска, глупава мисъл, но Бони не можа да я прогони, както не можа да се удържи да не пристъпи слепешком настрани и се препъна в…

Нещо високо… и топло.

Не беше Мередит. Никога, откакто Бони я познаваше, приятелката й не беше воняла на пот, на гранясало, на развалени яйца. Но топлото нещо хвана и двете вдигнати нагоре ръце на Бони. Чуха се някакви странни тихи изщраквания, когато ръцете на съществото се вкопчиха около китките на Бони.

Тези ръце всъщност не бяха топли. Бяха горещи и сухи. Краищата им се докоснаха по особен начин до кожата на Бони.

После, когато светна нощната лампа до леглото, ръцете изчезнаха. Мередит се бе докопала до спасителната лампа, която обаче пръскаше съвсем слаба червеникава светлина. Лесно можеше да види защо бе така — върху абажура бяха привързани едно рубиненочервено боди и един пеньоар.

— Така може да предизвикаш пожар — промърмори Мередит, но дори нейният винаги спокоен глас този път трепереше.

Каролайн се изправи пред тях, залята от червената светлина. На Бони се стори по-висока от всякога, длъгнеста и жилеста, като се изключи подутият й корем. Беше облечена нормално, с джинси и тениска. Скри закачливо ръце зад гърба си, докато им се хилеше с обичайния си, лукаво нагъл маниер.

Искам да си отида у дома, каза си Бони.

— Е, сега какво? — прозвуча гласът на Мередит.

Каролайн продължаваше да се усмихва.

— Какво сега?

Мередит изгуби търпение.

— Какво искаш от нас?

Каролайн я изгледа предизвикателно, с извити вежди.

— Днес посети ли приятелката си Изабел? Побъбри ли си с нея?

Бони бе обзета от непреодолимото желание с един шамар, ама по-як, на мига да изтрие самодоволната усмивка от физиономията на Каролайн. Но не го стори. Сигурно бе игра на светлината — знаеше, че не можеше да е друго, — но й се стори, че в зениците на Каролайн просветнаха червени искри.

— Да, посетихме Изабел в болницата — потвърди Мередит с равнодушен тон. Но после добави с неприкрит гняв: — Ти отлично знаеш, че тя още не може да разговаря с никого. Обаче… — продължи с триумфиращ тон — лекарите ни увериха, че ще проговори. Ще й излекуват езика, Каролайн. Нищо, че ще й останат белези навсякъде, където се е пробола. Отново ще може да говори, и то много добре.

Усмивката на Каролайн помръкна. По изпитото й лице останаха само следи от яростта й.

От какво се дразни толкова? — учуди се Бони.

— Няма да е зле да си покажеш носа навън от къщата — посъветва Мередит момичето с кестенявата коса. — Не можеш вечно да живееш в мрак…

— Няма да е вечно — прекъсна я Каролайн с остър тон — Само докато се родят близнаците. — Изправи се, все още с ръце зад кръста, но наведе гърба си назад, за да изпъкне повече коремът й.

— Бли… близнаци? — изненада се Бони.

— Мат младши и Мати. Така ще ги кръстя.

Бони не можа да понесе злорадата усмивка и дръзкия поглед на Каролайн.

— Не можеш да направиш това! — изкрещя тя.

— Или пък ще нарека момиченцето Хъни. Матю и Хън, на баща им Матю Хъникът.

— Нямаш право да го направиш! — кресна Бони този път още по-пискливо. — Особено след като Мат не е тук, за да се защити…

— Да, той избяга доста внезапно, нали? От полицията се чудят защо е побягнал. Разбира се — Каролайн понижи тона си до многозначителен шепот, — той не избяга сам. С него беше и Елена. Все се питам с какво ли се занимават двамата в свободното си време? — Изкиска се пронизително, като пълна глупачка.

— С Мат не е само Елена — напомни й Мередит, този път с по-нисък и по-заплашителен тон. — С тях има още някой. Нима си забравила за споразумението, което самата ти подписа? Да не казваме на никого за Елена, нито да шумим около нея?