Сигурен ли си!

Погледни ме!

Елена го погледна. Лицето на Стефан, доскоро посивяло и изпито, сега изглеждаше съвсем различно. Той поначало си беше все бледен, ала в момента красивите му черти бяха порозовели — все едно че дълго бе стоял край силен огън. Светлината отразяваше чистите линии и елегантността на прекрасното му лице.

Аз ли… постигнах това? Тя си спомни как първите й сълзи покапаха по лицето му като капки кръв. Не, не съвсем като истинска кръв, поправи се, а само с цвета на кръвта, като попиха в кожата му, за да възвърнат силите на Стефан.

Не се сдържа и притисна устни към гърлото му, докато си повтаряше: Каква радост, о, каква радост. Но ми се ще действително да можем да се докосваме. Така ми се иска да усетя как ръцете му ме обгръщат.

— Поне мога да те съзерцавам — прошепна й Стефан. Елена не се съмняваше, че дори това бе като глътка вода за умиращ от жажда сред пустинята. — И ако можехме да се докосваме, щях да обгърна с ръка талията ти тук, да те целувам тук и тук и…

Поговориха си така за кратко, разменяйки си глупави любовни думи, като всички влюбени, опивайки се един от друг — той от нейния образ и глас, а тя — от неговите. Накрая обаче Стефан, макар и привидно меко, но с категоричен тон поиска да му разкаже всичко за случилото се между нея и Деймън, при това, без да пропуска нищо, от самото начало. Сега Елена вече бе толкова успокоена, че му описа дори инцидента с Мат, без обаче да представя Деймън като непоправим злодей.

— Стефан, трябва да знаеш, че Деймън действително се грижеше за нас по най-добрия възможен начин — увери го, като му разказа за двата вампира, обсебени от малахи, които ги проследили, и какво направил Деймън само с нещо като къс молив.

Стефан само сви рамене и подхвърли с недоволен тон:

— Повечето хора използват моливите за писане, докато Деймън „отписва“ хората с тях. А защо дрехите ти са толкова измърсени?

— Защото чух страхотен трясък и Мат се стовари върху покрива. Но ако трябва да съм съвсем честна, трябва да призная, че той през цялото време се опитваше да прониже Деймън. Накарах го да изхвърли кола, с който се бе въоръжил. — После додаде с едва чут шепот: — Стефан, моля те, не се ядосвай, че двамата с Деймън трябва… да сме заедно в момента. Това не променя нашите отношения.

— Зная.

Най-удивителното беше, че той действително го знаеше. Елена разчиташе много на безкрайното му доверие към нея.

След това останаха още малко „прегърнати“. Елена, макар и безтегловна, се сгуши до гърдите на Стефан… и това беше истинско блаженство.

Ала точно тогава светът, цялата вселена, се разтресе внезапно от чудовищен трясък. Елена подскочи. Това бедствие наруши любовното им уединение, отне й сладостта да споделя всяка част от себе си със Стефан.

Отново започна — страхотното бучене, което така ужасяваше Елена. Вкопчи се безпомощно в Стефан, който я гледаше загрижено. Едва тогава тя се досети, че той не чува нищо от този оглушителен за нея тътен.

И тогава стана още по-зле. Тя бе изтръгната насила от прегръдката му, за да бъде запратена устремно назад през обекти и пространства, все по-бързо и по-бързо, докато не се приземи с трясък в собственото си тяло.

Макар и с нежелание, се завърна в своето тяло — единственото, с което разполагаше. Тъкмо се приземи и сля с него, когато чу как Мат потропа по прозореца на ягуара.

— Изминаха повече от два часа, откакто заспа — рече той, като отвори вратата на колата. — Но си казах, че се нуждаеш от сън. Сега по-добре ли си?

— О, Мат — промълви Елена. За миг й се стори, че ще се разплаче. Но тогава си спомни усмивката на Стефан.

Тя примигна, стегна се и събра сили, за да се справи със ситуацията. Срещата й със Стефан беше твърде кратка. Но никой не можеше да й отнеме спомена за блаженото и сладко време, докато бяха заедно, все едно че бяха обкръжени от благоуханни нарциси и лавандула.

Деймън беше много раздразнен. Колкото по-високо летеше с широките си гарванови черни криле, толкова по-нашироко ландшафтът под него се разстилаше като чудесен килим. Започващият нов ден осветяваше ливадите и заоблените хълмове с бледо сияние, като гигантски смарагди.

Ала Деймън не обръщаше внимание на красивата гледка. Толкова често бе виждал това. Сега се оглеждаше за donna splendida1.

Но мислите му продължаваха да се реят на воля. Мат и неговият кол… Деймън все още не можеше да си обясни защо Елена пожела да спасят от властите този беглец, като го взеха с тях. Елена… Деймън се насили да мисли за нея със същото недоволство, както и за Мат, но не успя.

Кръжеше все по-надолу, към къщите в града под него. Проверяваше аурите на жителите му. Искаше да намери по-особена аура, силна и красива, впечатляваща. Достатъчно дълго бе пребивавал в Америка, за да е наясно, че толкова рано сутрин по улиците се срещат хора само от три категории. Първата принадлежеше на учениците, но сега те бяха в лятна ваканция, затова се срещаха по-рядко. Мат вярваше, че Деймън обича да налита на гимназистки, но това се случваше рядко. Втората категория бе запазена за бягащите за здраве. А към третата категория се числяха красивите жени, занимаващи се с градините около къщите си, способни да се отдават на приятни мисли като… точно като онази там долу.

Младата жена с лозарски ножици в ръцете вдигна поглед към Деймън, когато той се появи иззад завоя и тръгна към нейната къща. Забавените му крачки ясно показваха възхищението му от пищните цветни лехи пред очарователната къща във викториански стил. За миг тя го изгледа уплашено. Съвсем нормална реакция. Деймън беше изцяло в черно — черни обувки, черни джинси, черна тениска, черно кожено яке, а на лицето си носеше черните си очила „Рей Бан“. Но той й се усмихна и в същия миг се разля първата вълна на нежното му проникване в душата на тази хубавица.

Поне отсега едно бе ясно: тя обичаше розите.

— Колко са разкошни тези от сорта Дриймуивър — заговори я той, като възторжено поклати глава, докато оглеждаше храстите, обсипани с прекрасни розови пъпки. — А пък онези Бели айсберги, увити по дървената скара… Ах, ами тези Муунстоунс! — Докосна съвсем леко една разцъфнала роза със сребристи венчелистчета, но с бледорозови краища.

Младата жена, Криста, не можа да сдържи усмивката си. Деймън остави информацията да се лее с лекота от нейното съзнание към неговото. Само на двадесет и две, неомъжена, все още живееше в родния си дом. Притежаваше точно онази аура, която той издирваше, а освен това в къщата беше само спящият й баща.

— Не приличаш на някой, който разбира от рози — призна му Криста откровено, след което се засмя неловко. — Извинявай, на панаира на розата в Крийквил се срещат всякакви странни типове.

— Майка ми е запалена градинарка — излъга с лекота Деймън, без дори да трепне. — Предполагам, че от нея съм наследил тази страст. Сега, за съжаление, никъде не се застоявам за дълго, така че нямам възможност да отглеждам рози. Но никой не може да ми отнеме мечтите. Искаш ли да узнаеш най-голямата ми мечта?

На Криста й се стори, че се бе озовала сред прекрасен облак, ухаещ на ароматни рози. Деймън долавяше всеки нюанс в настроението й, дори и най-незначителния, като се наслаждаваше на лекото й изтръпване.

— Да — отвърна Криста простичко, — ще бъде много приятно.

Деймън се приведе към нея и понижи глас:

— Искам да отгледам черна роза. Наистина черна.

Криста се сепна. В съзнанието й се мярна нещо, но толкова бързо, че Деймън не успя да го улови.

— Щом е така, искам да ти покажа нещо — изрече тя с дрезгав глас. — Ако… ако имаш време да ме придружиш.

Задният двор се оказа още по-приятен, а освен това имаше и леко поклащащ се хамак. Деймън кимна одобрително. След като всичко приключи, ще се нуждае от място, където да остави Криста… когато тя се унесе в сън.