— Да бех успел да спипам Рашид бея, вие първи щехте да ме хвалите, да ме дигнете до небесата. Сега, разбира се, като не сполучих… Какъв съм аз — да не съм ви измекярин! Лошо ли съм мислил? Да бех спипал бея, до пет хиляди лири можехме да вземем за него.

Той и сега имаше мъжествен изглед, макар в проста селска руба, с големите си тъмни очи със сключени черни вежди, с доста покарала черна брада. Гласът му кънтеше под ниския таван на малката стая и вероятно се чуваше далеко наоколо. Срещу него се изправи зачервен Никола Нешев и цял трепереше от нервите си. Дръпна сърдито феса от главата си и го захвърли на едно миндерче в ъгъла, извъртя назад дългите си ръце, като да се готвеше за борба. Челото му лъщеше от бледата светлина на газената ламба в стаята, той гледаше упорито войводата и от очите му, също тъмни, дори черни, изскачаха сякаш искри. Стиснал презрително въздебелите си устни, той мълча някое време и сетне започна, както винаги, изтихо, с явно желание да бъде благоразумен, колкото войводата беше нетърпелив и непредпазлив:

— Ние не сме дошли да ни се караш, Стефо Церски… Не знам кой кому требва да се кара. Къде ти е четата, войводо? Мислиш ли какво правиш? — И отеднаж повиши глас: — Сега ти ще мълчиш и ще слушаш.

Хвърли се между тях Борис Глаушев. Тънък и рус, той беше съвсем различен от тях двамата и като че ли изеднаж ги раздалечи един от друг. Погледна със светлия си поглед единия, после другия и попита със скръбно недоумение:

— Какво правите вие? Ами ще ви чуят чак от улицата! Седнете. Да седнем всички.

Седнаха и четиримата, а войводата и Нешев пак един срещу друг, задъхани и не щат да се погледнат. Борис продължи:

— Разкажи, Церски, да видиме как е станала тая работа с бея. Да чуем от тебе най-добре.

— Аз сбърках — отвърна бързо войводата, — сбърках, че оставих оня, Щърка, да посрещне колата на бея на мостчето. Прост човек, наплашен…

Той млъкна изеднаж, а Глаушев сложи ръка на коляното Му. — Радвам се, че започваш с грешките си. Сега ще се разберем по-добре.

Церски го погледна някак поучуден, блясъкът в очите му поомекна, но като погледна след това Нешева и видя намръщеното му лице, стиснатите презрително устни, той пак се наежи и размаха ръка:

— Но аз всичко друго харно бех премислил! Проучих всичко за бея и застанах да го причакам на най-сгодно место. Немаше да гръмне ни пушка. Щех да ги задържа двамата с пазача му в дола там до вечерта и после — хайде към Железник. Щех навреме да ви съобщя и вие после да наредите работата. До пет хиляди можеха да се вземат.

— Какво си мислил ти — изви глас Нешев, — какво си кроил, не е важно сега. Бея не можа да заловиш, а откри четата без нужда. И сега си я оставил сама некъде и си дошъл да ни съдиш. Как смееш ти всичко това без съгласието, без одобрението на комитета?

— За четата аз отговарям…

— Излизаш в града в най-лошо време — продължи Нешев. — Турците са се размърдали и готвят нещо, от Битоля е дошъл важен човек. Пак поради твоите глупости е тая работа.

— Глупости, а! — викна Церски. — Защо глупости бре! Това е само… аз случайно изтървах…

Войводата млъкна, но вече не погледна Нешева; ослушваше се в свои някакви скрити мисли. Даскалите умеят да говорят, но правото беше на негова страна — така си мислеше Церски. Нека си говорят те — той няма да спори повече с тях. Но ако му попадне още еднаж Рашид бей — вече няма да го изпусне. Нека му трият сол на главата сега даскалите, прост човек е той, Стефо, няма да ги наддума. Борис Глаушев виждаше огорчението по лицето му и се опитваше да надникне в скритите му мисли. Войводата не биваше да се връща при другарите си в четата огорчен и със скрити мисли.

— Ти може би си дошъл и по друга работа, войводо? — попита Борис.

— Не — отговори късо Церски. Но после, като че ли нарочно да подчертае своето покорство, той каза: — Убиецът на кехаята от Койнево е с мене. Той е оня същият, който изпусна бея — посмути се пак войводата и попита бързо: — Какво да правя с него? Не можем да го изоставим. Да го задържим ли в четата, или да го изпратим по канала в България…

— Защо ти е в четата такъв глупак? — изръмжа Нешев. — Твоята чета, из полето, требва да бъде малка.

— Ти знаеш по-добре, войводо — намеси се бързо Борис. — Ти знаеш по-добре, щом се касае до четата ти.

Церски го погледна и каза:

— Нема пушка. Дадохме му само един револвер.

— Немаме ние пушки — тръсна глава Никола Нешев.

— Аз ще му намеря пушка — тръсна на свой ред Г глава войводата. — Тука, в града, ще му намеря. И да знайте: това момче ще стане добър четник.

Обади се с тихия си глас Наум Катранов:

— Ами ти, Стефо, кога мислиш да се върнеш в четата… Влезъл си как да е, но…

— Утре съм тука. Заради пушката. А може и в други ден да остана. Без пушка нема да се върна.

Никола Нешев стана, взе феса си, тупна го нервно един-два пъти с ръка и го сложи на главата си. Виждаше се — ще претърпи той, за да не почне разпрата с войводата наново. И все пак не се сдържа.

— Ами къде ти е четата… — попита той с леден глас.

— Наблизу. В Криводол.

— Хе! Добре, че не си я довел и нея в града — стисна зъби Нешев и се отправи бързо към вратата.

Тримата учители напуснаха пак заедно къщурката и като избягваха да се срещат с нощните девриета, прибраха се по домовете си.

На другата сутрин в учителската стая на местното мъжко училище влезе, без да почука и само като се изкашля многозначително пред вратата, башполицът Етхем ефенди. Милан Трайков, директорът на училището, беше сам в стаята. Той погледна смаян госта иззад мъничките си очила, които бяха паднали на самия връх на носа му, после пристъпи към вратата и изрече с подчертана, но сдържана тържественост: ……

— Буюрунуз70 башполиц ефенди!

Те седнаха и двамата край писалищната маса на директора и запушиха цигари. Трайков току дигаше на челото и сваляше на носа очилата си с позлатени някога рамки, а сега на няколко места лепени с потъмнял калай. Той беше видимо разтревожен, но се мъчеше да се владее. Ами ако са узнали турците за пътуването му с Делчев по Железник! Турчинът пак се изкашля.

— Баш даскал ефенди — започна той и продължи на завален местен говор, като си служеше и с турски думи, дето не му стигаха преспанските: — Дошъл е в нашата касаба един млад юзбашия, ама и каймакаминът му прави икрам71. Окумуш72 човек е юзбашията, голем мектеб73 учил в Стамбул. Много иска той да прави конушмак74 с даскалите. Сам е тука, съклет го хваща, демек75, хайде, казва, да ме заведеш при даскалите. Харно, рекох, ще те заведа, ти ще се разбереш с них, но чакай първо аз да отида. Затова съм дошъл, баш даскал ефенди.

Директорът не можа да задържи една облекчителна въздишка, но отвърна предпазливо:

— Но, Етхем ефенди, рано е още. Учителите още не са дошли.

— Ами ще дойдат, ще дойдат, баш даскал ефенди. И юзбашията ще дойде след един саат. Да го почакат даскалите. И слушай, баш даскал ефенди: мене, да речеш, ни ми требват. Хич не ми требват. Но да не кършат хатъра на юзбашията. Да го почакат. Да не го разлютим. Нему и каймакаминът икрам му прави, и миралаят. Ами! Такъв човек е юзбашията. Аз ето заради него съм дошъл. И ще си отида. Немам работа аз тука.

Етхем ефенди направи темане и си отиде.

Наближаваше време за работа и учителите скоро се събраха в широката учителска стая. Трайков им съобщи за ранното посещение на башполица.

— Не можех да му откажа, господа — повтаряше час по час той и местеше очилата си. Сетне като че ли се опитваше и себе си да успокои: — Нема нищо. Един каприз на тоя важен юзбашия. Моля ви, господа, бъдете учтиви към него.