— Днес. Веднага следобед, ако позволите.

— Ще ви дам и сега едно заптие, Трайко ефенди, Да ви придружава. По-добре е за вас. Всякакви хора има по пътищата.

— О, елбете, каймакам ефенди! — не знаеше как да благодари за добрината на каймакамина директорът. — То се знае, че ще ми бъде много по-добре, като има такъв, царски човек с мене.

Той не можеше да избегне нежеланата компания на заптието. Каймакаминът при всяко негово пътуване из околията изпращаше по едно заптие — да го пази от лоши люде и да го следи.

Тримата конници бяха навлезли вече далеко в по-лето. Планините на Железник се изправяха все по-високо пред тях и разкриваха своите долища и стръмнини.

Октомврийското слънце беше все още доста високо на югозапад. Тихи, слънчеви бяха тия последни може би дни на сиромашкото лято.

Трайков и Делчев яздеха един до друг. Меемед аг бе изостанал далечко и се клатушкаше отегчен върху твърдото седло на своята кранта. Той дочуваше едва едва, гласовете на двамата гяури и се мръщеше презрително, цъкаше с език: как не им омръзва да приказват!

— … Да работиш за присъединяването на Македония към княжество България — говореше апостолът, — това значи да си враг и на България, и на Македония. Против такова присъединяване ще се дигнат всички други балкански държави. Ами Австро-Унгария, която ламти за Солун, ами… Но не е само това. Никой от нас да не забравя, че Македония принадлежи на всички македонци.

— Но аз съм българин, господин Делчев! И вие също.

— Да, българи сме, но днес в София ще ви кажат, при много случаи, и то уж разпалени националисти и от управниците: ние не можем да жертвуваме интересите на княжество България заради Македония. Има, значи, отделни интереси, интересите, значи, не са вече общи.

Трайков изеднаж нервно кимна с глава наназад, види се, във връзка с друга някаква мисъл в техния разговор:

— А тоя след нас, с него какво ще правите? Апостолът отговори:

— Ние призоваваме на борба за свободата на Македония всички македонци, каквито и да са те по вера и народност. Ако един ден аз дигна оръжие срещу тоя Меемед ага, то ще бъде, защото е турско заптие, а не защото е турчин…

Делчев разхлаждаше горещата глава на един върховист. И когато след два дни директорът Милан Трайков се върна в Преспа, той каза на Борис Глаушев:

— В сърцето ми влезе той… Делчев. И умът ми се проясни.

В Железник Гоце Делчев се присъедини към четата на Марко Чендов и с нея обиколи много от железнишките села. От Преспа и Железник той замина за Битоля, където престоя двадесет дни в непрестанна работа с ръководителите на Втория революционен окръг. Тук Делчев се срещаше с толкова много люде от целия окръг, че дори и полицията забеляза необикновеното оживение сред съмнителните граждани на големия град, но не можа да попадне на никакви дири. Всеки от народните работници искаше да види апостола и срещите ставаха по къщите на верни люде, по стаите на българските училища, в двора на църквата „Света Богородица“, та дори и по улиците уж на минаване и разминаване. През тия дни в Битоля апостолът се преобрази много пъти — като гражданин и селянин едва ли не от всички съсловия и категории. Постоянен, непроменен оставаше Гоце само в своята неуморимост — сред толкова люде, в непрекъснати денонощни срещи и разговори: да разяснява, да убеждава, да въодушевява, да насърчава или възпира, и винаги бодър, самият той въодушевен, кротък или гневен, или готов да се пошегува, да се посмее от сърце…

Беше петък — молитвен ден на мюсюлманите. На тоя ден те се трупат по джамиите и мислите им са обърнати към аллаха и неговия пророк. Доста рано преди обед по широката улица край Драгоар се показаха двама добре облечени мъже, на вид тежки търговци. Те пристъпваха бавно край високия зидан бряг на реката и разговаряха дълбокомислено по важни търговски работи. Единият от тях — тънък и висок, с дребно лице и не много голям, но закривен нос като клюн, заваляше говора си по влашки; той беше влах и познат битолски търговец. Другият беше по-нисък, широк и във всичко беше по-бавен, по-тежък, дори и с доста закръглената си гушка. На няколко стъпки след тях вървеше млад калфа с кошница в ръка. Те тримата минаха край пашовите конаци и се отправиха накъм градския затвор.

Още отдалеко се виждаше през високата желязна Решетка, че затворниците бяха вече пуснати за всекидневната разходка по двора на стария мрачен затвор.

Двамата търговци се спряха до обтегнатото въже, на три-четири аршина от решетката; зад тях се спря и калфата, сложи тежката кошница на земята. По дължината на въжето бяха се струпали и други люде — мъже, жени, деца, и разговаряха със затворници, които стояха зад решетката насреща, подаваха лица, ръце между дебелите железни прътове. Чуваха се тихи разговори, час по час някой ще повиши глас, ще се чуе и плач, пък и смях; иззад решетката долиташе насам глуха врява — дворът на затвора беше пълен с други затворници, които ходеха нагоре-надолу. По празното място между въжето и решетката се движеха двама заптии с пушки и един чаушин, който припкаше пъргаво ту към затворниците отвъд решетката, ту към гостите им, предаваше ту на едните, ту на другите вързопи, съдове, торби, кошници и непрекъснато мърмореше нещо, предупреждаваше, дори се караше и в същото време ловко прибираше бакшиши — пари, разни неща за ядене и други някакви вещи. Щом съгледа двамата търговци до въжето, чаушът се приближи, огледа ги с бърз поглед:

— Кого търсите, чорбаджилар?

Влахът посегна към кошницата, която носеше калфата, извади оттам един пакет и го подаде на чаушина.

— Това за тебе, чауш — каза той тихо на турски и отново посегна към кошницата, подаде и нея: — А това на Даме ефенди, даскала… Дошъл е тук чорбаджията, негов роднина, да го види за малко…

— Да, чауш… — обади се и другият търговец и мушна в ръката на турчина две бели меджидии.

Промърмори нещо чаушът, но се разбърза още повече и скоро между прътовете на решетката се показа бледото лице на Даме Груев. Още по-бледо изглеждаше това лице поради тъмните, доста дълги коси над високо гладко чело и дългата едва раздвоена брада. Очите на Груев сияеха отдалеко, радостна усмивка потрепна по устните му, изпод гъстите мустаки. Зад Груева се мярнаха и други двама затворници и току се чу оттам несдържано подвикване на изненада, пък и на уплаха. Видя се отдалеко как премина сянка по лицето на Груев, той се извърна и даде на единия от затворниците кошницата, която бе му подал чаушинът, чу се и звънкият му глас:

— Върви, Тодоре, занеси това в кауша… Меко сърце имаш ти, нетърпеливо.

Груев отново се обърна към гостите си, улови се с две ръце за прътовете на решетката и тия две ръце бяха също бледи, като лицето му. Влахът и калфата веднага се отстраниха, смесиха се с другите посетители на затворниците, отдалечил се бе и чаушинът. Роднината на Груев стоеше сам до въжето срещу него. Те двамата се гледаха мълчаливо един дълъг миг, после Груев промълви едва чуто:

— Гоце… братко…

А големите кафяви очи на Гоце Делчев се напълниха със сълзи.

Това продължи само още един миг. Те и двамата бързо надвиха вълнението си от тая среща през затворническата решетка и започнаха дълъг разговор. Говориха по работа със строги лица, говориха и с погледи, с движения на ръцете и с всякакви знаци — да не се изпусне напразно ни една минута от това скъпо време. Когато се приближаваше чаушинът или друг от заптиите или някой от посетителите надаваше ухо — те обръщаха разговора си за най-невинни неща, за които могат да си говорят двама роднини, а после пак започваха за комитети, за чети, за оръжие, и за мъчителната разпра с върховистите, за мъки и радости в народната работа…

Една неделя по-късно Гоце Делчев устрои и втора среща с най-първия си другар, който бе хвърлен в затвора преди повече от година. Втория път Делчев се яви пред затворническата решетка преоблечен като беден селски даскал.

От Битоля Гоце Делчев премина в Леринско, придружен от своя четник Иван. Тук го посрещна с четата си някогашният подофицер Георги Иванов, а сега лерински войвода с ново име Марко. Те обикалят заедно леринския район и после се отправят към Костурско.