— Възглавницата му цела мокра. Требва да е плакал.

Лазар нищо не отвърна. Той пак се понесе подир мислите си. Борис сигурно е плакал. Лазар и сега го виждаше как беше седнал срещу него на масата вън и с какви очи чакаше отговора му, спомни си и всяка негова дума. То се виждаше — Борис остана много недоволен от отговора му. Ето сега е плакал. Той заради него е плакал, заради баща си. Борис не е вече малък, той вече по мъжки мисли и чувствува за тия неща. За какво ли не говорят те там, събрани все млади момчета в гимназията и пансиона, денонощно заедно, а има между тях и по-големи, той и сам каза, Не се ли върна от гимназията Райко Кутрев заклет член на Организацията? Лазар бе разочаровал момчето си, като бе скрил от него своето участие в народната организация; той бе го огорчил, наранил бе вярата му в него, засегнал бе болезнено и момчешкото му честолюбие. Борис сигурно се срамуваше вече за баща си. И бе плакал от мъка.

Ния не можеше да се сдържа повече и пак тихо попита:

— Какво става с вас двамата тая нощ?

Лазар отеднаж се приподигна в тъмнината, подпря се срещу нея с лакът върху възглавницата. Тя също обърна лице към него, както беше легнала по гръб под своята покривка. Той не можеше да се бори повече сам с мислите си и започна направо:

— Нийо, жено… той тръгва веке, насочва се веке. Нашият Борис, нашето дете. Не можем да го спрем ние, ни ти, ни аз, баща му. Дори аз требва сам да го поведа, както ти некога го учй да прохожда. Сега аз, че той става мъж. Аз и досега го учих со сека своя дума, со секо свое дело. Сочих му моя път. И не помислях, че може да дойде време, когато и той ще поиска Да тръгне по същия път. Какво ще стане сега, да се изпреча пред него и да му кажа: ти нема да тръгваш по тоя път. Ама ще ме послуша ли? Това не е път за прошетка некаква или за кярове31 некакви. Нема да ме послуша, нема да се спре. Той… ще се срамува, че аз съм му баща, ако…

Той млъкна и цял се ослуша — да чуе какво ще отговори Ния, да чуе дори и дъха й. Дълго мълча тя и дори не се помръдна в леглото. Лазар не я виждаше в тъмното, но беше съвсем близу до нея и чу как тя пое издълбоко дъх и рече като на себе си:

— Не можем да го спрем… — Тя пак помълча, после продължи с по-закрепнал, по-изяснен глас: — Мъж. Расте и той мъж. Ние с тебе сме вече триесет и три години заедно. И повеке, повеке; още преди да се оженим, аз вървех по дирите ти. Искам да е като тебе. Чист човек да е и силен. Аз съм му майка. От сърцето ми се откъснал. Ти знайш как расте той и още е такъв, слабичък. Какви мъки по него, какви страхове и до ден днешен. Така ще бъде до самия ми край. Такова е майчиното сърце. Се в грижа, се в страх. Пък аз и немам друга рожба. Но той се за полата ми ли ще се държи? Като птичките: заякнат ли му крилцата, той ще изхвръкне. Аз съм майка. Се по него ще вървя, но не ще мога да го стигна.

Укроти се сърцето и на Лазара. Сега той рече:

— За нас и сичко е по-тежко, понеже ние сме измъчен народ, народ сме в голема неволя. Ами ако моят син се отдели от своя народ, аз ще се срамувам, че ми е син. Но ето, тежко е да сложиш детето си на жертвеника и да извадиш нож над главата му. С това е най-тежък нашият живот и нема по-тежък от нашия живот.

Ния се откъсна от своите си мисли и каза бързо, сякаш изеднаж бе намерила изход:

— Но той е още малък, Лазе, той е още дете!

— Малък е още, но наближава и неговото време. И нели той се некак по-бързо расте с мислите си, с душата си.

Те дълго мълчаха. Месечината вън бе залязла, в стаята беше съвсем тъмно. Стенният часовник в преддверието тиктакаше неуморно в нощната тишина.

Лазар опипом в тъмнината едва-едва докосна ръката на жена си, като че ли случайно, и се присви под покривката си в общото легло.

Лазар Глаушев излезе в двора още преди изгрев слънце. Наплиска лицето си на чешмата и после, докато Ния му свари кафе, поля цветните лехи. Ния изнесе две чашки кафе, седнаха двамата на масичката да ги изпият. Лазар сви и първата си утринна цигара, запали я и сръбна от горещото кафе. Свежа хладина милваше лицата им в ранния час, от цветята и влажната пръст наоколо полъхваше ободряващ мирис. Високо горе небето беше цяло светнало, наоколо алени облачета бързаха срещу изгряващото слънце. Чу се бърз говор на улицата вън, край все още затворената порта; оттатък, към Костадиновци, тропна врата.

— Спи ли още? — попита Лазар, но тъй без нужда, само за да спомене сина си.

— Спи.

Ния забеляза, че мъжът й тая сутрин не бързаше много за чаршията. Той сам й каза:

— Искам да го видя.

— Ами той кой го знай кога ще стане.

Лазар си сви втора цигара. Слънцето слизаше към града, дървесата наоколо и високите бели кумини аленееха в светлината му. Насреща се зададе Костадин — отиваше, види се, на работа.

— Добро утро, бачо Лазаре…

— Добро утро, Костадине.

От години вече Костадин ходеше в градски дрехи. Той мина през двора, отвори вратата и като подпря едната й пола с поставения там камък, излезе на улицата. Ния прибра двете празни чашки и стана. Стана и Лазар.

Той се изкачи бавно на горния кат на къщата си, поспря се пред вратата на Борисовата стая. После безшумно я открехна. Лицето му цяло засия:

— Аа… Ти си веке буден!

Той влезе в стаята, а Борис скочи от леглото, още по-тънък и по-висок в дългата си нощна дреха. В едната си ръка държеше книга.

— Току-що се събудих. — И той приподигна книгата. — Рекох да прочета неколко страници.

— Много рано… Рано е още. Ти сега… разпус.

— Така съм свикнал. В пансиона рано ни будят. Момчето отговаряше почтително, гледаше баща си кротко, но не трепваше ни следа от усмивка по лицето му. Лазар се загледа в това мило момчешко лице, засенено от кротка скръб, и през сърцето му премина една продължителна болезнена тръпка. Той не изпущаше от погледа си това лице и каза с дълбок, едва-едва напрегнат глас — изглежда, се страхуваше да не би гласът му да затрепери:

— Аз не ти казах снощи истината. Ти требва да знайш: това е тайна. Член съм на Организацията отпреди три години. Ти си ми син и затова ти казвам, но нищо повеке нема да ти кажа. И не е нужно.

Борис като че ли едва сега видя баща си. Той разтвори широко очи, пълни със светлина, книгата падна от ръката му. После момчето се хвърли към баща си, прегърна го с голям порив.

— Татко…

Полюшна се Лазар, но още по-силно потрепера гласът му, задавен в радостни сълзи:

— Полека… Ще ме събориш. Моите нозе не държат веке много…

Ния нагости момчето си в готварницата на долния кат, после те излязоха заедно в градината. Слънцето огряваше вече цялата къща, преплиташе лъчи в цветята, в розовите храсти, в натежалите от плод гранки на дървесата; пъстрееха ярко цветя и китки, по дървесата се виждаха на цели купчини и нанизи зрели плодове. Макар и в такъв ранен час, слънцето вече прежуряше.

Когато Борис беше по-малък, Ния го учеше да се грижи за всяко цвете, за цялата градина. Сега той ходеше с нея, поспираше се тук-там с ръце извити назад като възрастен мъж и гледаше разсеяно как тя се навеждаше да оправи някой стрък, да отчупи някое изсъхнало клонче, да прибере с шепи пръстта около някой разголил се корен. Те бяха се споразумели безглас, но — той е вече голямо момче и не бива да се занимава с такава женска или детска работа. Те се чувствуваха щастливи, че бяха заедно. С майка си Борис винаги се чувствуваше във всяко нещо сигурен и свободен. Сега тя му говореше за цветята си и предизвикваше в сърцето му някаква сладка лекота и радост. Може би всичко идеше от чувството му, че беше във ваканция, освободен от всякакви грижи, но то беше повече чувство на момче, което бе се върнало наново под крилото на майка си след дълга раздяла. Такова едно чувство на доволство и постоянна радост тлееше живо, топло и в сърцето на Ния. Детето й беше до нея, тя го виждаше, чуваше гласа му така близу до ухото си. Но там, в същото майчино сърце, тлееше все тъй постоянна, жива и грижата за рожбата, постоянният майчински трепет; и тя час по час се обръщаше да го погледне, за да види младото му лице, тънката му гъвкава снага, но да види още еднаж и с очите си, че той е там, до нея. Като птица, която лежи върху малките си в гнездото и все току дига глава и се оглежда, като лъвица, която ближе малкото си в храсталака и час по час надига уши — не се ли чува наблизу подозрителен шум?