Той разказа подробно за работата си в България, за своя съдружник, за живота си там. Върнал се, но намерил запустял дом. Донесъл цяла кесия със злато, а и дюкянът му в България струвал още толкова, ако рече да го продаде. Той не беше бъбрив човек, но говори дълго и все не се решаваше да заговори направо, за най-главното, за което бе дошъл. Дона го гледаше някак отдалеко и отдалеко идваха до нея думите му. Той беше спретнат и чист в градското си облекло, обръснат тая сутрин, с грижливо вчесани коси. Не изглеждаше по-стар от тридесет години и личеше, че бе виждал и друг свят — стараеше се да се държи като благовъзпитан гражданин, доколкото бе могъл да се научи. Дона пропущаше някои от приказките му, но той изеднаж каза:
— Ти ще решиш, учителке, сега. Цела зима мислих аз, но сега ще ти кажа и ще те попитам: съгласна ли си да се омъжиш за мене? Сами сме и двамата, аз на ръце ще те нося и ако искаш, ще заминем двамата за България, там ще живейме, ако искаш, в града да се заселим, ако искаш, и тука можем да останем, ти ще решиш. Най-хубаво ще бъде да заминем за България, ако си съгласна.
Той млъкна, загледан в Дона. Лицето й се бе изкривило като от досадна болка. Тя го гледаше със също такъв израз и в очите си, но не бързаше да отговори. Тя не беше учудена от предложението на Конев, нито се гневеше, че той се бе осмелил да пренебрегне чувствата й към Велко — не беше чудно и нередно, че един вдовец искаше да се ожени за една вдовица. Но той бе сбъркал с нея и тя трябваше да му каже. А неговото предложение с всичките му примамки предизвикваше в нея погнуса, която не можеше да прикрие. Тя каза:
— Нема да се омъжа повторно.
— Ама защо? — възрази Конев. — Млада си още, защо да почерниш целия си живот, човек не бива…
— И после — продължи нетърпеливо Дона, — ти много бързаш, не е минала ни една година, откакто е умрел Велко.
— Ама, учителке — отвърна живо Конев, — аз реших да те попитам, понеже наближава време да замина пак за България, и ти само кажи, ще бъде, както ти кажиш, аз мога да чакам още една и още две години, ако речеш. Само да те попитам, пък ти…
— Ти познаваше ли Велко? — прекъсна го рязко Дона.
— Познавах го.
— Щом си го познавал, ето какво ще ти кажа: не се е родил още мъж, който може да го замести за мене… Аз съм Велкова жена и Велкова жена ще си остана докрай… Да, да — сякаш се сепна изеднаж тя и втренчи поглед в Конева: — Ти затова ли си дошъл? Е, хайде сега върви си със здраве.
Той стана с наведена глава и мачкаше смутен калпака си:
— Прощавай, учителке, и аз така си мислех, но рекох да попитам, с добра мисъл дойдох и от сърце… Хайде, сбогом и прощавай.
— Сбогом.
На вратата той се спря, сложи калпака на главата си и понечи да се обърне:
— Исках… за Добра исках да попитам… Не знам, да се срамувам ли за нея, или да я жаля, а жално ми е, иначе, за нея…
— Ти получи ли преди повече от две години, през зимата беше, едно писмо от нея? Викаше те и те молеше да си дойдеш, да не я оставяш.
— Да, получих такова писмо. Ама нели работа, не се оставя…
— Аз писах това писмо. Тя ме накара и каквото ми каза, това и написах. Ако ти тогава беше се върнал или беше дошъл да я вземеш при себе си — немаше да стане с нея това, което стана. Така мисля аз.
— Е, учителке… Може да е така. Задълбах много за пусти печалби, забравих и нея, и дом, и дете, и стара майка. А и тя, Добра — опита се да се оправдае Лозан Конев, — беше некак си особена… тя…
— Слаба е без опора жената, Лозане. Мъжът е за нея опора и лице, и чест, и крило е за нея.
Той наведе глава и излезе.
Няколко недели по-късно, на другия ден след като Дона приключи учебната година и разпусна децата, дойде при нея дядо Павле Локвенец. Говори старият човек дълго и все за самотията — и, спомена и за женитба, но не спомена никакво име — дошъл бе, види се, от грижа и от жал за младата учителка.
— Как ще живейш тъй, сама, щерко… — завърши той приказката си.
Изслуша Дона мълчаливо стареца докрай, помълча още минутка-две, сякаш от почит към белите му коси, и продума, загледана някъде далеко:
— Дедо Павле, дедо Павле… Един беше Велко Скорнев…
Като се върнаха пазарджиите от пазара преди Гергьовден, донесоха й писмо от майка й, написано на лист от ученическа тетрадка и с едър, разкривен детски почерк. Написало го е някое от братчетата или сестричетата й. Канеше я майка й, молеше я да се прибере най-сетне при своите, щом свърши сега учебната година. „Мъжа ти убиха — жалеше я майка й, — сега, научихме се, и детето ти умряло, сама живейш, пък не си пуста, без никого на тоя свет. Ела си, щерко, стига в тая пустиня, там живота си почерни. Може и тука, в града, да се намери некое место да си учителка или в друго некое по-близко село ще помоля вуйко ти Лазар Глаушев да ни помогне…“
Нажали се, заплака Дона за майка си, за близките си — за пръв път се отвори в сърцето й едно кътче за тъга не само по Велко. По-нататък в писмото майка й се вайкаше за тях си там, продължаваше в бедния дом същият живот в непрестанни грижи и неволи. Плака дълго Дона над това писмо, измокри го със сълзите си. На Гергьовден, след като децата дадоха изпита си, дядо Павле Локвенец й наброи пред всички старейшини и други селяни шест лири — втората половина от заплатата й за тая година. Както бяха тия шест лири и още други две бе запазила, та всички тия осем лири изпрати на майка си с първите пазарджии за града. Друго нищо не можеше да стори Дона за своите близки. Каква полза ще имат те от нея, ако прибави към техните грижи и неволи и своите скърби и болки? Прощавай, майко.
И друга една скръб изпита Дона. Или това беше нейната постоянна скръб, но тя отново я почувствува по-остро, по-болезнено, когато след изпита нейните ученици се разпиляха, каменната площадка горе опустя, не се чуваше на другия ден там детски викот и тропот. Едва сега почувствува Дона, че й беше по-леко с децата, че болката й бе започнала сякаш да се притъпява сред тях. Тя се ослушваше да чуе гласовете им, смеха им, песните им. И би могла може би да се приюти при тях, да се скрие от своята неволя, техните гласове и песни да заглушат непрестаналите вопли на сърцето й. Но — не, не! Тя бе им дотегнала със своето невесело лице тая година…
Разцъфтяла се бе наоколо разкошна пролет и навред кипеше нов, млад живот. Тук, високо в планината, пролетта идваше малко по-късно, ала винаги по-свежа, по-зелена, по-весела. Редиците планински върхове се надигаха в далечината като плиснали високо сини вълни, по насрещните стръмнини течаха потоци от ярки багри, белееха се край тях като снежни преспи отворените мраморни залежи, а гората бе легнала връз планината като къдрав зелен облак. Пролет — широк простор пред очите, пълен със светлина и птичи песни! В прозрачния въздух се премятаха пеперуди, бързо прелитаха по всички посоки шарени птички; по стръмните поляни подскачаха ягнета и козлета, по кривите пътеки шеткаха люде — ще се спре някой, ще дигне глава; засенил с ръка очите си, да погледне орела как разплисква с мощните си крила небесния лазур и води птицата след себе си цяло стадо бели облаци.
От няколко нощи Дона не можеше да спи. Някаква уплаха, някаква тревога бе изпълнила сърцето й, боеше се тя за своите мъртви — дали ги помнеше още, дали ги обичаше още? Обичаше ги и ги помнеше. Ала в същото време тя чувствуваше, че дълбоко в нейното измъчено сърце неусетно се бе породила нова, здрава сила, нова топлина. Все тъй дълбоки бяха всички рани на сърцето й, но те не боляха вече така остро, времето бе наслоило върху тях тънки целебни корички. Все по-често се заглеждаше и се ослушваше тя около себе си. Всичко, що през деня трептеше и сияеше в слънчев блясък, през тия ведри лунни нощи чезнеше в сребрист здрач, планината затихваше, заслушана в звънките песни на славеите, които заглушаваха дори еднозвучния шум на реката долу, в долината. Тая хубост ту в слънчев сяй, ту в лунен здрач, буйният кипеж на живота навред около нея, песните на славеите през топлите ведри нощи примамваха, притегляха тъжната млада жена далеч от нейните два гроба. Но тя нямаше да ги изостави, нямаше да ги забрави никога! В такова смущение живееше Дона през тия пролетни дни и нощи и никога преди не бе мислила толкова много за своята собствена смърт. Ала заедно с това растеше и новата сила в сърцето й. Породила се отново, съживила се отново в младото сърце, тя беше непобедима. И ето какво се случи тъкмо по това време:
