— Хай, завалията… — промърмори един от турците и те се отдръпнаха, отвориха й път да мине.

Дона се изкачи до най-близката къща, спря се пред вратника й. Не стана нужда да вика — бяха я видели отвътре и две стари жени бързаха през двора.

— Ох, учителке, ох, щерко, какво е станало пак с тебе?

— Детето ми умре… Още вчера. Требва да го погреба.

Не смееше да се покаже мъж поради аскера, та една от жените отиде и взе мотика и лопата. Дона се отправи към селските гробища, двете жени вървяха след нея.

Когато до гроба на Велко израсна малкото гробче, Дона падна там, върху гроба на мъжа си, и заплака с глас. Дотук бяха стигнали силите й, сега тя можеше да поплаче.

Селяните вече не я оставяха сама, дори много често по някоя от жените оставаше и да нощува с нея горе. Учителката беше като жив образ на техните общи скърби и неволи. Селяните и се бояха за нея, за здравето й, за живота й.

Времето минаваше. Изкачи се горе един ден и Павле Локвенец, а с него и други двама от селските старейшини. Влязоха старците в малката тиха къща и гледаха с почит учителката, сякаш не беше тя толкова млада. Някаква сила се излъчваше от нея — това беше може би нейната прекомерна горест и силата, с която я понасяше. Седна Дона срещу тях и дигна поглед — дълбок и чист, пречистен от голямата й мъка. Павле Локвенец каза:

— Дойдохме, учителке, за училището. Требва да се поправи, време е да го отвориш. Требва да се живей, а секо нещо си иска своето.

Не беше се загрижил старецът само за училището, а искаше да подложи и една опора на учителката: по-лесно ще и бъде, като се залови за работа. Той долови някаква промяна по нейното лице и помисли, че тя се зарадва, но Дона отговори:

— Училището?… Каква учителка ще бъда сега аз? Отворете училището, да не се губи време, но по-добре да си намерите друг учител.

— Защо друг учител? Ти нели си тука? Къде ще търсим сега друг учител? Не, учителке, стегни още повеке сърцето си и върви с бога напред. Ще носи секи товара си, колкото и да е тежък.

Дона не беше и помислила за училището. Тя живееше само със своите мъртви и сама полужива. Скъсала се бе и единствената връзка, която все още я свързваше с действителния живот след смъртта на Велко. Тая връзка бе малкото й детенце и нейният живот сега оставаше отвъд двата скъпи гроба. Нито еднаж тя не помисли да се върне при своите си в града и рядко се мярваше в паметта й спомен от живота й, преди да дойде в Рожден. Тя беше като затворница във времето отпреди две години — от деня, в който дойде в Рожден, до деня, в който умря Велко. Това беше сега нейният истински живот.

Често мислеше тя и за своята смърт. Спомените, бяха само спомени, колкото и да се вживяваше Дона в тях. Нямаше да се върне Велко никога при нея, нямаше да го види тя никога, нямаше да види и детето си. Дона съзнаваше това, макар да беше засенчвано съзнанието й от прекомерна горест, от една отчаяна непримиримост пред непоправимото. Тя беше като пътница и бързаше с всички сили към своята цел — да настигне, да срещне двете свои скъпи същества, — една цел, която нямаше да стигне никога, но бързаше към нея залутана, задъхана и вече много уморена. Искаше да си почине най-сетне и мислеше за смъртта. Копнееше да легне в покой до него, до Велко, и до своето дете. Може би ще ги види там, в смъртта, ще се срещне с тях. И все повече мислеше за смъртта, като край на мъката й, като почивка, като радост може би за измъченото й сърце. Какво я задържаше още тук? Ала спомените все още хранеха душата и, в нея имаше все още жизнени сили, които я задържаха, тя при това още не беше надвила страха пред великата тайна, страха пред смъртта в своето малко човешко сърце.

Старецът Павле Локвенец неусетно я подръпваше към отсамния, към истинския живот, Дона се ослуша в неговия тих глас, в мъдрите му думи. Училището… Тя бе преживяла там много радост, свързано беше и то със спомените и за Велко. Училището, селските деца, работата в ниската училищна стая, между дългите чинове… Да можеше да се върне там, както някога, без това огромно бреме на рамената й! …

— Децата се питат — продължаваше Павле Локвенец, — питат кога ще ги събереш, па и майките им питат… Обичат те, учителке, сички.

Да, селяните я обичаха, и деца, и възрастни. Тя чувствуваше това и в своята несрета, чувствуваше с вледененото си сърце топлината на тяхната обич, на тяхното състрадание — та нали и тях бе брулила същата буря! Дона не искаше да огорчава своите съселяни, не искаше нищо да им отказва. И отвърна, като че ли повече на себе си:

— Дали ще мога…

— Ще можеш, учителке — улови се веднага за думите и Локвенец. — Ще можеш, щерко, и с работата ще ти олекне, чедо…

Още на другата сутрин Павле Локвенец доведе селяни и започнаха те да поправят училището. Запустялата площадка около училището и църквата се оживи. Идваха люде да работят тук, а идваха и други, за Да, гледат. Дона стоеше в къщи, рядко ще се мерне Из двора. Но тя неволно се ослушваше в глъчката оттатък. Тия човешки гласове долитаха до ушите й през затворената врата, през прозорците на къщата й, тя не можеше да ги спре, да ги заглуши. Притегляха я, тя се спираше понякога и да погледа през малките прозорчета людете, които се събираха и работеха вън, край училището.

Беше неделен ден и горе се събра цялото село. Поправена беше и църквата и селяните сега се трупаха с по-голяма набожност да се кръстят. Пред иконите, чиито очи бяха дълбани драскани с ножове. Дойде в църквата и Дона пребрадена с черна кърпа. Сетне целият народ излезе вън, както винаги. Людете се отдръпваха да правят път на Дона, като да беше тя знатна болярка, вън я заобиколиха жени и деца от всички страни, както някога, преди две години, когато дойде за пръв път в Рожден. И както тогава за младото девойче, дошло в чуждо място, така и сега всеки избираше хубави, благи думи да я погали, да я утеши. Сред пъстрилото на везаните селски ризи се виждаха и други черни кърпи — не беше сама в скръбта си Дона, имаше и други изгорели майки, жени и сестри в Рожден. Камъкът, който притискаше сърцето й, негли се поизмести. Дона почувствува непреодолимата сила на живота, на истинския живот, той я притегляше, зовеше я и с тия ласкави погледи, пълни с обич, и с тия кротки думи, които звучаха като песен, дори и с тия черни кърпи — тя виждаше приведените почернени глави и си помисли за търпението, за примирението на тия майки, жени и сестри, които също понасяха голяма скръб.

Тоя път селските старци не повикаха при себе си учителката, а те дойдоха при нея. Не стана дума за нейната плата-излишни и неуместни биха били сега думи за пазаруване и плата. Старците водеха със себе си Лозана Конев, мъжа на Добра, и искаха да насърчат, да зарадват учителката. Дядо Павле Локвенец каза:

— Ето, учителке, нашият добър съселянин Лозан Конев, като виде поруганите икони в църквата, обеща да дАде десет наполеона, да повикаме тука зографи и да поправим иконостаса. Господ да го награди, но той и друго обеща. Ще даде той десет наполеона и за училището, та да наредиш ти, учителке, нашето училище, както е виждал той Угоре наредени училища.

Пристъпи по-близу Лозан Конев, заговори и той:

— Като погледнеш там, в България, некое село в полето, най-първо ще видиш училището — най-хубавата сграда, с бели стени. А още по-хубаво е вътре: чисто, светло, шкафове с книги, по стените карти на сички държави и земи, картини на секакви животни и растения. Иде ти да свалиш шапка и да се прекръстиш като в църква.

Дона дигна очи и спря за минутка поглед върху Лозан Конев. Той беше още млад и дори напет, беше чисто облечен в хубави градски дрехи. „Та тоя ли погуби Добра… — мина през ума на Дона. — Не. Едва ли… Тя сама се погуби…“

Доловил в погледа й някакво съчувствие или пък благодарност за щедрия му дар за училището, Лозан Конев също я гледаше внимателно и някак едва-едва учуден или може би също с благодарност и лека, едва доловима руменина премина бавно по лицето му.

На другата сутрин селските деца се събраха горе, на площадката, и Дона ги въведе в училището.