Кожата му бе опъната и гладка над красиво изваяните мускули, освен на лявото бедро, през част от хълбока и корема и в лявата част на еректиралия му член. Там минаваше белегът; там го бяха близнали пламъците, хвърлени от стария магьосник: пламъците на магьосническия огън, които бяха погълнали баща му, докато Рал стоеше от дясната му страна; пламъци, от които пострада и Рал, които го дариха с болката на магьосническия огън.

Този огън се различаваше от всеки друг — той изгаряше, пробождаше, пронизваше, имаше свой живот и цел, Рал бе крещял от болка, докато накрая гласът му бе престанал да се чува.

Мрачният Рал облиза пръстите си, протегна надолу ръка и ги прекара по релефните белези. Колко силно желаеше да направи това, когато го достигна огънят, колко силно желаеше да го направи, за да спре ужаса на непоносимата изгаряща болка.

Но лечителите не му позволяваха. Казаха, че не бива да докосва раната, и вързаха китките му, за да не може да го прави. Той беше започнал да ближе пръстите си и вместо към раната, треперейки, ги притискаше към устните си, за да се опита да спре плача си, да изтрие от очите си спомена за горящия си баща. Плака с месеци, докато задъхано молеше да му позволят да докосне раните си, за да облекчи болката. Не му позволяваха.

Колко силна омраза започна да изпитва оттогава към магьосника, как копнееше да го убие. Мечтаеше да пъхне ръката си в живото му тяло, докато той го гледа в очите, и да извади сърцето му с ръце.

Мрачният Рал махна пръсти от белега и взимайки ножа си, изгони спомена за ония времена от съзнанието си. Вече беше мъж. Господарят. Съсредоточи се върху настоящето. Произнесе необходимото заклинание, след което заби ножа в гърдите на момчето.

Внимателно извади сърцето му и го постави във врящата вода на огнището. После отряза и тестисите му и също ги прибави в купата; най-накрая отпусна надолу ножа. Потта, която го обливаше, се смеси с кръв, която капеше от лактите му.

Положи ръце върху тялото на момчето и започна да произнася молитви към духовете. Докато затваряше очи, без да спира да припява заклинанията си, изплъзващи се с лекота от устата му, лицето му се вдигна към тъмните прозорци над главата му. Още час продължи да произнася думите, съпътстващи церемонията, като в определени моменти размазваше по гърдите си кръв.

Когато приключи с руните от гробницата на баща си, премина към магьосническия пясък, където беше заровено момчето, докато траеше обучението му. Плъзна ръце по пясъка, който полепна по кръвта и образува върху дланите му бяла коричка. Рал клекна и внимателно започна да изписва символите, като ги завъртя в кръг, започвайки от центъра, разклоняваше ги в сложни фигури, запаметени през годините на обучение. Работеше при страхотна концентрация, правата му руса коса падаше върху раменете, челото му се набръчка от напрежение, докато прибавяше всеки следващ елемент, без да пропусне нито една черта, тире или извивка, знаейки, че всяка подобна грешка може да се окаже фатална.

Когато най-накрая приключи, се приближи до свещената купа, в която водата беше почти извряла, както и трябваше да бъде. С магия той отново отнесе купата обратно върху гладкия каменен блок и я остави да поизстине, преди да вземе каменно чукало и да започне да стрива съдържанието й. Докато правеше това, от лицето му капеше пот, продължи, докато превърна сърцето, мозъка и тестисите в хомогенна смес, към която прибави магически прах, взет от джобовете на свалената му роба.

Застанал пред олтара, той вдигна купата със сместа, произнасяйки необходимите заклинания. Щом свърши, свали надолу купата и огледа Градината на живота. Винаги преди да поеме за отвъдния свят, Рал обичаше пред погледа му да минават красиви неща.

Започна да яде с пръсти от купата. Мразеше вкуса на месо и никога не ядеше друго освен растителни храни. В случая обаче нямаше друг избор, правилото си беше правило. Щом искаше да отиде в отвъдния свят, трябваше да яде от тази плът. Без да обръща внимание на вкуса, изяде всичко, като се опитваше да си внуши, че е зеленчуково пюре.

Облиза пръстите си, за да ги почисти, остави купата и седна на тревата пред белия пясък с кръстосани крака. По русата му коса тук-там се виждаха петна засъхнала кръв. Постави върху коленете си ръце с обърнати нагоре длани, затвори очи и започна да диша дълбоко, подготвяйки се за срещата с духа на момчето.

Когато всички подготовки най-после приключиха, когато беше изрекъл всички магически думи и направил всички заклинания, Господарят изправи глава и отвори очи.

— Ела при мен, Карл — прошепна той на тайния древен език.

Настъпи момент на пълна тишина, след това се чу пронизителен рев. Земята потрепери. От центъра на пясъка, в центъра на магията, се възправи духът на момчето, придобил формата на Шинга, звяра от отвъдното.

Шинга се появи, отначало прозрачен като дим, издигащ се и виещ се над земята, сякаш за да се отдели от белия пясък, сякаш примамен от изписаните символи. Докато се опитваше да премине през тях, издишвайки през разширените си ноздри дим, главата му се повдигаше нагоре. Рал спокойно наблюдаваше появяването на страховития звяр, който придобиваше все повече плътност, като непрестанно ровеше земята и изхвърляше нагоре пясък, здравите му задни крака най-после се подадоха на повърхността и той се извиси със вой. В земята се отвори черна дупка. Пясъкът около нея потъна в бездънната чернота. Шинга се понесе отгоре. Свирепи кафяви очи се впиха в Рал.

— Благодаря ти, че дойде, Карл.

Звярът се наведе напред, ровейки с муцуна голите гърди на Господаря си. Рал се изправи на крака и погали Шинга по главата, докато той се дърпаше, за да укроти нетърпението му да тръгне. Когато най-накрая се усмири, Рал се качи на гърба му и здраво го стисна за врата.

Съпътстван от ослепителна светкавица, Шинга, с Мрачния Рал на гърба си, потъна обратно в черната празнота, извивайки се спираловидно надолу. Земята потрепери и дупката се затвори със стържещ звук. Градината на живота внезапно потъна в нощната тишина.

Демин се показа от сянката на дърветата, по челото му беше избила пот.

— Безпроблемно пътешествие, приятелю — прошепна той, — безпроблемно пътешествие.

За момента не валеше, но небето, както от много дни насам, чак докъдето Калан можеше да се върне назад в мислите си, беше осеяно с мрачни облаци. Тя седеше сама на една пейка, облегната на стената на съседна сграда, и се усмихваше сама на себе си, докато гледаше как Ричард майстори покрив за къщата на духовете. По голия му гръб се стичаше пот, надолу по изпъкналите му мускули и по белезите, останали от лапите на змея.

Помагаха му Савидлин и още неколцина мъже, които той обучаваше. Беше й казал, че не се нуждае от превода й, че езикът на жестовете е универсален и че ако се наложи Калните сами да си дообясняват нещо, това само ще е от полза, защото ще го разберат по-добре и ще се гордеят повече с извършеното.

Савидлин неспирно го засипваше с въпроси, които Ричард не разбираше. Той просто се усмихваше и обясняваше с думи, които другите от своя страна не разбираха и които допълваше с езика на жестовете. Понякога това предизвикваше весела реакция у останалите и всичко завършваше с бурен смях. Доста бяха напреднали за хора, които не разбират езиците си.

Отначало Ричард не й каза какво смята да прави; просто се усмихна и я уведоми, че ще трябва да почака и да види с очите си. Най-напред взе парчета глина с големина един на два фута и направи от тях вълнообразни форми. Половината от повърхността на всяко парче представляваше вдлъбнатина, минаваща по дължина, нещо като улей, другата половина — продълговата заоблена гърбица. Той ги издълба и помоли жените, които се занимаваха с приготовлението на глинени съдове за селото, да ги изпекат.

След това прикрепи две еднакви дървени летви към плоска дъска, по една от всяка страна, а в средата постави буца мека глина. С помощта на точилка разточи глината, като двете летви му служеха за ограничители. Отстрани излизащото от горе и от долу на дъската и накрая получи еднакви по размери и дебелина парчета глина, които разстла и заглади във формите, които жените бяха изпекли по негова молба. Взе една пръчка, с която проби по една дупка в двата горни ъгъла.