— Дори да исках, не бих могла да го забравя. Ще предам думите ти на надзирателя. А какво да кажа на магьосника?

Ричард се усмихна.

— Че съжалявам, задето не можем да го изчакаме, но знам, че ще ме разбере. Щом има възможност, ще ни намери чрез нощния камък. Надявам се дотогава да сме взели едната кутия.

— Сила за Търсача — дрезгаво каза Ейди, — и за теб, дете. Идват тежки времена.

След като напуснаха къщата на Ейди, пътеката се разшири дотолкова, че Ричард и Калан можеха да вървят един до друг. От небето висяха натежали, застрашителни облаци, но не валеше. И двамата се загърнаха по-плътно в пелерините си. Подгизнали кафяви иглички покриваха горската пътека. Между големите дървета имаше малко храсти, така че се виждаше добре. Край дънерите им растяха меки ивици папрат, върху които тук-там бяха накапали мъртви клони, сякаш полегнали за сън. Докато вървяха, от дърветата ядосано им подвикваха катерички, а птиците монотонно се опитваха да ги убедят в нещо.

Ричард посегна към клона на млада ела, покрай която минаха, и стри няколко иглички между палеца и извития си показалец.

— Ейди е повече от онова, което показва — каза най-после.

Калан го погледна в движение.

— Тя е чародейка.

Ричард учуден я погледна косо.

— Така ли? Нямам точна представа какво значи чародейка.

— Ами, тя има повече способности от нас с теб, но по-малко от един магьосник.

Ричард вдъхна сладкия аромат на еловите иглички, след което ги хвърли настрани. Може би Ейди имаше повече способности от него, помисли си Ричард, но той изобщо не беше сигурен, че е по-силна от Калан. Спомни си погледа на Ейди, когато Калан я сграбчи за ръката. Беше поглед на уплашен човек. Спомни си и изражението на Зед, когато я видя за първи път. Каква ли сила притежаваше тя, та можеше да изплаши и една чародейка, и един магьосник? Как предизвика онази гръмотевица без гръм? Досега го беше правила на два пъти, веднъж с четворката и веднъж с Шар, нощното дребосъче. Ричард си спомни болката, която бе изпитал по време на гръмотевицата. Чародейка по-силна от Калан? Той не разбираше всичко.

— Какво прави Ейди тук, в просеката?

Калан отметна няколко кичура коса през рамото си.

— Уморена е от хора, които непрекъснато я търсят, за да прави заклинания и еликсири. Искала да остане сама, за да изучи онова, което трябва да знае една истинска чародейка; един вид търсене на някакво по-висше призвание, както тя го нарича.

— Мислиш ли, че тя ще е в безопасност, когато границата падне?

— Надявам се. Тя ми харесва.

— И на мен — добави той с усмивка.

На места пътеката тръгваше рязко нагоре, извивайки се покрай стръмни склонове, така че те трябваше да минават един зад друг. Ричард пускаше Калан пред себе си, за да му е под око, да е сигурен, че не се отклонява от пътеката. На места трябваше да й посочва накъде да върви, с опита му на водач това не беше трудно, но за нейните несвикнали очи беше проблем. На други места пътеката се виждаше ясно. Гората беше гъста. От цепнатините в скалите, тръгващи нагоре от застлания с листа горски килим, израстваха дървета, между които се стелеше мъгла. Докато се изкачваха по стръмните наклони, те се хващаха за стърчащи от пукнатините корени, които използваха вместо дръжки. След стръмното изкачване по тъмната пътека следваше рязко спускане, което причиняваше болка в краката му.

Чудеше се какво ли ще правят, щом веднъж стигнат в Средната земя. Беше разчитал Зед да му каже плана си, щом преминат през просеката, а сега бяха останали без Зед, без план. Чувстваше се глупаво на път за Средната земя. Какво ще прави там? Ще стои и ще се оглежда в очакване да разбере къде е кутията, а след това ще тръгне да я търси? Не, това едва ли беше добро разрешение. Нямаха време да се мотаят насам-натам безцелно с надеждата да попаднат случайно на някаква следа. Никой нямаше да го чака, да го посрещне и да му каже накъде да върви по-нататък.

Стигнаха до огромна купчина камъни. Пътеката продължаваше право напред. Ричард огледа терена. Щеше да е по-лесно да заобиколят, отколкото да се изкатерят по нея, но в крайна сметка мисълта, че границата може да е навсякъде около тях, го накара да отхвърли тази идея, да промени решението си. Щом пътеката минава през купчината, значи сигурно има някаква причина за това. Тръгна пръв и хвана Калан за ръката, като я дърпаше нагоре.

Докато се изкачваше, мислите му продължаваха да го тормозят. Някой трябва да е скрил едната от кутиите, в противен случай Рал вече да я е намерил. Щом Рал не е успял, тогава как щеше да го направи Ричард? Той не познаваше никой в Средната земя; не знаеше къде да търси. Но все някой трябваше да знае къде е последната кутия, те трябваше да намерят този някой, това беше начинът да намерят и кутията. Не можеха да търсят направо нея; значи трябваше да търсят човека, който би могъл да им каже къде е скрита тя.

Магия, внезапно си помисли той. Средната земя беше магическа земя. Може би някой можеше чрез магия да му каже къде е кутията. Трябваше да търсят човека, притежаващ необходимата магия. Ейди можа да каже за него неща, без да го е виждала никога преди. Трябваше да съществува човек, който знае къде е кутията, без изобщо някога да я е виждал. Трябваше да убедят този човек да им каже онова, което знае. Но щом някой криеше от Мрачния Рал, че знае къде е кутията, то той сигурно иска да му попречи. Стори му се, че мислите му са изпъстрени с твърде много пожелания и надежди.

Но поне едно знаеше със сигурност: дори Рал да намери всичките кутии, без книгата той няма как да разбере коя коя е. Ричард вървеше и си повтаряше наум Книгата на преброените сенки с надеждата тя да му подскаже някакъв начин, по който да попречи на Рал. Тъй като това беше книга с инструкции за използването на кутиите, в нея би трябвало да се описва и начинът, по който действието им би могло да бъде прекъснато, но вътре такова нещо нямаше. Същинското обяснение на това какво може да прави всяка от кутиите и упътването как да се определи коя кутия коя е и как може да бъде отворена всяка заемаха сравнително малка част в края на книгата. Ричард добре разбираше тази част, тъй като там нещата бяха обяснени точно и ясно. Основният корпус от книгата обаче се състоеше от инструкции за предотвратяването на непредвидими събития, за разрешаването на проблеми, които могат да попречат на успеха на притежателя на кутиите. Книгата дори започваше с проверка на истинността на инструкциите в самата нея.

Ако Ричард можеше да създаде един от тези проблеми, щеше да успее да осуети плановете на Рал, тъй като Рал не притежаваше книгата, за да си помогне. Но повечето от проблемите той не можеше да създаде по никакъв начин — проблеми с ъгъла, под който падат слънчевите лъчи, и с облаците в деня на отварянето на кутиите. Голяма част от съдържанието на книгата той не разбираше. В нея се говореше за неща, които никога не беше чувал. Опита се да не мисли за проблема, а за разрешаването му. Щеше още веднъж да повтори книгата. Прочисти съзнанието си и започна отначало:

Проверка на истинността на думите в Книгата на преброените сенки, ако са произнесени от друг, а не прочетени от онзи, който управлява кутиите, тя може да се провери единствено с употребата на Изповедник…

В късния следобед Ричард и Калан вече се потяха обилно, изкачвайки се по стръмния наклон. Докато пресичаха малко поточе, Калан спря, натопи една кърпа във водата и избърса с нея лицето си. Ричард си помисли, че идеята не е лоша. Щом стигнаха до следващия поток, той спря и направи същото. Бистрата вода беше плитка и се спускаше в корито, покрито с обли камъни. Наведе се да намокри кърпата си, като балансираше върху един плосък камък.

Когато се изправи, видя сянката. Замръзна на място.

Между дърветата, наполовина скрито зад един ствол, стоеше някакво същество. Беше без определена форма, с човешки размери, но не беше човек. Приличаше на сянка, изправена във въздуха. Не помръдваше. Ричард примигна и разтърка очи, за да се увери, че наистина вижда онова, което си мисли, че вижда. Може би беше просто игра на слабата следобедна светлина, сянка на дърво, която вземаше за нещо повече.