Литмир - Электронная Библиотека
Содержание  
A
A

— Ти го знаеш — прошепна Майкъл, — мога да се влюбя в теб.

Калан дишаше бавно и на пресекулки.

— Не знаеш и половината от историята — гласът й беше равен и под контрол. — А сега си махни ръцете.

Той не го направи и тя постави нокътя на показалеца си върху гърдите му, точно под трапчинката на врата му. Докато се взираха един в друг, бавно, много бавно започна да движи нокътя си надолу, разкъсвайки плътта му. Кръв на струйки започна да се стича по кожата му. За миг Майкъл застина, очите му повече не можеха да крият болката. Свали ръцете си от нея и се дръпна назад.

Без да се обръща, Калан демонстративно напусна къщата.

Ричард хвърли на брат си гневен поглед и я последва.

Четвърта глава

Ричард се затича надолу по алеята, за да я настигне. Тя вървеше под отслабващите следобедни слънчеви лъчи, а след нея се вееха роклята и дългата й коса. Стигна до едно дърво и спря, за да го изчака. За втори път този ден изтри кръв от ръката си.

Когато Ричард докосна рамото й, тя се обърна, спокойното й лице не издаваше и сянка от вълнение.

— Калан, съжалявам…

Тя го прекъсна.

— Не се извинявай. Това, което направи брат ти, не беше предназначено за мен, а за теб.

— За мен ли? Какво искаш да кажеш?

— Брат ти те ревнува — лицето й омекна. — Той не е глупав, Ричард. Знаеше, че сме заедно, и изпита ревност.

Ричард я хвана за ръката и двамата тръгнаха надолу по пътя, отдалечавайки се от къщата на Майкъл. Беше вбесен от брат си, но в същото време се срамуваше от собствения си гняв. Изпитваше чувството, че е изменил на баща си.

— Това не го оправдава. Той е Пръв съветник; притежава всичко, което човек би могъл да си пожелае. Съжалявам, че не му попречих.

— Не бих искала да го правиш. Бях длъжна да се справя сама. Той иска да има всичко, което притежаваш. Ако го беше спрял, щеше да започне битка за мен. След това, което се случи, той загуби интерес към мен. И още нещо, онова, което ти причини чрез спомена за майка ти, беше по-лошо. Ти би ли искал да се бях намесила на твоя страна?

Ричард отново сведе поглед към пътя. Преглътна гнева си.

— Не, това не беше твоя работа.

Докато вървяха, къщите ставаха по-малки, по-сгушени, но все така чисти и добре поддържани. Някои от собствениците им бяха излезли отпред и използваха хубавото време, за да ги постегнат преди зимата. Въздухът беше чист и свеж, но и доста сух, по което Ричард прецени, че нощта ще бъде студена; нощ, в която е чудесно да си накладеш огън от брезови трупи, ароматен и не много горещ. Дворовете с бели огради отстъпваха място на по-обширни градински площи пред малки къщурки, построени далеч от пътя. Ричард пътьом си откъсна едно дъбово листо от надвесен над пътя клон.

— Изглежда, познаваш добре хората. Забелязваш всичко, искам да кажа, имаш обяснение за постъпките им.

Тя сви рамене.

— Сигурно.

Той откъсваше от листото малки парченца.

— Затова ли те преследват?

Без да спира да върви, тя внимателно извърна поглед и когато очите му срещнаха нейните, отвърна:

— Преследват ме, защото се боят от истината. Една от причините да ти вярвам е, че ти не се боиш.

Ричард отвърна с усмивка на комплимента. Хареса му този отговор, макар да не беше сигурен какво точно значи.

— Не се готвиш да ме ритнеш, нали?

На лицето й се изписа нещо като кисела усмивка.

— Близо си до истината — замисли се за миг, а усмивката й се скри. — Съжалявам, Ричард, но засега трябва да ми се довериш. Колкото повече ти казвам, толкова по-голяма е опасността и за двама ни. Все още ли сме приятели?

— Все още. — Той захвърли скелета на дъбовото листо. — Но някой ден ще ми разкажеш всичко, нали?

Тя кимна.

— Стига да мога, обещавам да ти разкажа.

— Добре — каза той бодро, — в крайна сметка нали съм „търсач на истината“.

Калан се закова на място, сграбчи го за ръкавите и го извърна така, че да я погледне в очите.

— Защо каза това? — попита тя.

— Кое? Имаш предвид „търсач на истината“ ли? Така ме нарича Зед. Още от малък. Той казва, че винаги настоявам да науча истината за нещата, и затова ме нарича „търсач на истината“. — Изненада се от разтревожения й вид. Присви очи. — Защо?

Тя тръгна.

— Няма значение.

Очевидно по някакъв начин беше засегнал болна тема. Необходимостта да узнае отговорите започна да си пробива път напред през мислите му. Преследваха я, защото се бояха от истината, си помисли, а тя се разтревожи, когато той спомена „търсач на истината“. Вероятно се е обезпокоила, каза си, защото това я е накарало да се страхува и за него.

— Можеш ли поне да ми кажеш кои са „те“? Твоите преследвачи?

Калан продължи да върви с поглед, забит в земята. Той не знаеше дали ще получи отговор, но накрая тя каза:

— Те са привърженици на един изключително зъл човек. Казва се Мрачният Рал. Моля те, засега не задавай повече въпроси; не искам да мисля за него.

Мрачният Рал. Е, сега вече знаеше името му.

* * *

Когато двамата заизкачваха плавните планински възвишения, беше късен следобед и слънцето вече потъваше зад хълмовете на Еленовата гора. Вървяха мълчаливо. На него не му се и говореше, тъй като ръката го болеше и се чувстваше леко замаян. Имаше нужда от баня и топло легло. По-добре леглото да остане за нея, си помисли; той можеше да спи в любимия си стол, онзи, скърцащия. Тази мисъл също му се понрави; денят беше доста дълъг и болката вече напомняше за себе си.

Стигнаха до групичка брези и той насочи Калан по една пътечка, която извеждаше до неговата къща. Гледаше я как върви отпред в теснината между дърветата, като пътьом разчистваше паяжините, полепващи по лицето и ръцете й, и разкъсваше нишките, препречващи пътеката.

Ричард копнееше да се прибере у дома. Освен ножа и другите забравени там неща имаше и още нещо, което трябваше да вземе със себе си, една изключително важна вещ, подарък от баща му.

Старият Джордж Сайфър го беше направил пазител на една тайна, беше му дал на съхранение една тайна книга, а освен нея и нещо, което трябваше да пази навеки като доказателство пред истинския притежател на книгата, че тя не е открадната, а дадена на съхранение. Това нещо беше един три пръста широк триъгълен зъб. Ричард го беше овързал с кожена връв, за да може винаги да го носи около врата си, но лекомислено бе излязъл от къщи без него, както и без ножа и раницата си. Беше нетърпелив да го постави отново на шията си; без него нямаше как да докаже, че баща му не е крадец.

Когато се изкачиха по-нависоко и пресякоха едно открито пространство с оголени скали, кленовете, дъбовете и брезите започнаха да отстъпват място на смърчове. Гората смени зеления си килим с непретенциозен кафяв дюшек от иглички. С напредването на пътя Ричард започна да изпитва някакво неясно чувство на безпокойство. Хвана с два пръста ръкава на Калан и я дръпна назад.

— Нека мина пръв — каза тихо. Тя го погледна и му се подчини, без да попита защо. През следващия половин час той забави крачка, оглеждаше внимателно земята и се взираше във всеки клон близо до пътеката. Преди да поемат нагоре към последния хребет, зад който се намираше къщата му, Ричард се спря до една полянка с папрат и клекна, като по този начин й показа, че иска да се снишат там.

— Какво не е наред? — попита тя.

Той поклати глава.

— Може би всичко си е наред — прошепна, — но някой е минавал по пътеката днес следобед. — Вдигна една сплескана борова шишарка и за момент се загледа в нея, след което я хвърли.

— Откъде знаеш?

— Паяжините — той погледна нагоре към хълма. — През пътеката няма паяжини. Някой е минал и ги е разкъсал. Паяците са нямали време да си изплетат нови.

— Тази пътека до ничия друга къща ли не води?

— Не. Може да е просто преминаващ пътник. Макар че този маршрут не се използва много.

Калан озадачено сбърчи чело.

— Докато вървях първа, имаше паяжини. На всеки десет крачки се налагаше да ги махам от лицето си.

11
{"b":"283527","o":1}