Тя отпусна ябълката, поднесе влажните си пръсти до устните му, без да сваля поглед от него, езикът облизваше горната й устна, докато пръстите й един по един потъваха в устата му, а той изсмукваше сока от тях. Усещането, което получаваше от вътрешността на устата му, влажна и топла, я накара да потръпне.

От устните й се откъсна лек стон. Сърцето пулсираше в ушите й. Гърдите й се повдигаха. Прокара мокрите си пръсти надолу по брадата му, по врата му, по гърдите му, спусна се леко по изрисуваните върху тялото му символи, проследявайки ги с пръсти, обходи релефа на тялото му.

Изправена на колене над него, обиколи с пръст твърдото зърно на една от гърдите му, затвори очи за миг и стисна зъби. Нежно, но със сила го бутна по гръб. Той се отпусна моментално, без да се противи. Тя се наклони над него, като ръката й все още беше върху гърдите му, за да се подпира на нея. Усещането за него я изненада, скованата твърдост на мускулите му, покрити с плътна, кадифена мека кожа, влажната му пот, твърдостта на космите му, топлината. Гърдите му се повдигаха тежко, заедно с живота вътре в него.

С коляно край едното му бедро, тя плъзна другото си коляно между краката му и се вгледа в очите му, гъстата й коса падаше върху лицето му, все още се подкрепяше с ръка на гърдите му, не искаше да я маха от там, за да не изгуби връзката с влажната му плът. Връзка, която я запалваше отвътре.

Между колената й пулсираха мускулите на бедрото му, от което ритъмът на сърцето й забърза още повече. Трябваше да отвори уста, за да си поеме дъх. Загуби се в очите му, очи, които сякаш проникваха в душата й, събличаха я. Изпращаха през тялото й огнени пламъци.

С другата си ръка тя плавно разкопча ризата си, под която се показаха гърдите й.

Постави ръка зад силния му врат, като все още се държеше изправена, далеч от него, подпряла се с ръка на гърдите му. Зарови пръсти в мократа му коса, сви ги в юмрук и дръпна главата му към земята.

Една голяма, силна ръка се пъхна под ризата й и се плъзна към кръста й, като правеше малки кръгове, после бавно тръгна нагоре по гръбнака й, разпращайки тръпки по цялото й тяло, преди да спре между раменете й. Примижала, тя се извиваше под натиска на ръката му, копнееше той да я дръпне към себе си. Дишаше толкова бързо, че почти се задъхваше.

Придвижи крака си нагоре между неговите, докъдето можеше. От време на време заедно с накъсаните й въздишки излизаха и леки стенания. Гърдите му се повдигаха срещу ръката й. Като го гледаше как лежи там под нея, Калан си помисли, че той никога не й се е струвал толкова огромен.

— Искам те — прошепна тя задъхано, едва дишаше.

Наведе глава. Устните й се плъзнаха по неговите.

Стори й се, че през погледа му преминава болка.

— Само ако преди това ми кажеш коя си.

Думите му се врязаха в нея, накараха я да отвори широко очи. Главата й се дръпна леко назад. Но тя го докосваше; той не можеше да я спре, помисли си тя, не искаше той да я спира. Едва смогваше да овладее силата си, която започваше да се изплъзва от контрола й. Калан разбираше, че е така. Отново протегна устни към неговите, с въздишката й изскочи още един тихичък звук.

Ръката под ризата й се раздвижи нагоре по гърба й, стисна косата й и нежно дръпна главата й назад.

— Калан, говоря сериозно. Само след като ми кажеш.

В главата й отново нахлу здравият разум, който я заля със студена вода и угаси страстта й. Никога не беше обичала някой по този начин. Нима можеше да го докосне със силата си? Как можеше да направи подобно нещо? Отдръпна се назад. Какво щеше да направи?

Седна назад на пети и като отдръпна ръката си от гърдите му, я постави върху устата си. Светът около нея се срути. Как да му каже? Той щеше да я намрази; щеше да го загуби. Главата й болезнено се завъртя.

Ричард седна изправен и нежно постави ръка на рамото й.

— Калан — меко каза той, привличайки към себе си паникьосания й поглед, — не ми казвай, ако не искаш. Направи го само ако самата ти желаеш.

Веждите й се сключиха над очите от усилието да не се разплаче.

— Моля те — едва изричаше думите. — Просто ме прегърни!

Той нежно я придърпа към себе си и положи главата й на рамото си. Болка, болка от онова, което е тя самата, протегна към душата й ледените си пръсти. С другата си ръка той силно я притисна към себе си и започна да я люлее.

— Нали за това са приятелите — прошепна в ухото й той.

Беше толкова изтощена, че нямаше сили дори да заплаче.

— Ричард, обещавам да ти кажа. Но не тази вечер. Тази вечер просто ме гушни. Моля те!

Той бавно се отпусна назад и я притисна плътно до себе си със силните си ръце, докато тя гризеше кокалчетата на пръстите си и с другата си ръка също го притискаше към себе си.

— Когато искаш. Чак тогава — увери я той.

Ужасът от собствената й същност също я обви в хладната си прегръдка. Тя потръпна от студенината й. Дълго време не можа да затвори очи, докато най-накрая заспа. Последните й мисли бяха за него.

— Опитай още веднъж — каза Пилето. — И престани да мислиш за птицата, която искаш да извикаш — той чукна с кокалчето си главата на Ричард, — не с това — забоде пръст в корема му. — А с това!

Щом Калан му преведе, Ричард кимна и постави свирката на устните си. Изду бузи, за да я надуе. Както обикновено, звук не се чу. Пилето, Ричард и Калан огледаха равната местност. Ловците, които ги придружаваха, нервно се озъртаха, подпрени на забитите си в тревата копия.

Изведнъж хиляди скорци, врабчета и дребни полски птици се спуснаха надолу, като се гмуркаха и кръжаха над малката група хора. Ловците, заливащи се от смях, както вече цял ден правеха, се скриха в тревата. Въздухът са изпълни с дребни птици, щуращи се бясно насам-натам. Небето почерня от тях. Ловците легнаха на земята, закривайки главите си с ръце, като не спираха да се смеят истерично. Ричард въртеше очите си на всички посоки. Калан се засмя настрана, като извърна лице от него. Пилето като обезумял надуваше отново и отново собствената си свирка, сребристата му коса се вееше след него, отчаяно се опитваше да разгони птиците. Те най-после чуха сигналите му и изчезнаха. Полето отново притихна, чуваше се само смехът на ловците, които се търкаляха по земята, без да могат да се овладеят.

Пилето въздъхна дълбоко и постави ръце на хълбоците си.

— Отказвам се. Цял ден опитвахме, а все още сме там, откъдето започнахме. Избухливи Ричард — произнесе той, — ти си най-лошият викач на птици, който някога съм срещал. И дете може да се научи да го прави от три опита, но на теб не ти достига въздух, така че няма да можеш да се научиш до края на живота си. Безнадеждно е. Единственото, което можеш да изсвириш, е: „Елате, тук има храна.“

— Но аз си мислех „ястреб“, наистина. Всяка птица, която ми каза, ми се стори трудна, честно.

Щом Калан преведе, ловците започнаха да се смеят още по-силно. Ричард им се намръщи, но те не престанаха. Пилето скръсти ръце с въздишка.

— Няма смисъл. Денят си отива, скоро ще свикаме Съвещанието. — Той обгърна с ръка раменете на отчаяния Търсач. — Въпреки това задръж подаръка ми. Макар че той никога не ще може да ти послужи, нека те подсеща, че може да си по-добър от повечето хора в някои неща, но тук дори едно дете те превъзхожда.

Ловците отново избухнаха. Ричард въздъхна и кимна.

— Положих всички усилия. Наистина. Не го разбирам.

Калан се усмихна и взе ръката му в своята.

— Сигурна съм в това.

Макар светлината да отслабваше, това бе най-ясният ден от появата на облаците насам. Това помогна за оправянето на настроението й. Но все пак най-определящ беше начинът, по който Ричард се отнасяше с нея. Остави й време да се възстанови след изминалата нощ, без да задава никакви въпроси. Просто я гушна, зачитайки правото й на собствен живот.

Макар да не се случи нищо повече, тя се почувства по-близо до него отвсякога и в същото време знаеше, че това не бива да става. То само задълбочаваше дилемата й. Миналата нощ едва не направи огромна грешка. Най-сериозната грешка в живота й. Беше му благодарна, че я върна почти от ръба. В същото време някаква част от нея искаше да не го беше правил.