— Всичко е наред, скъпо момиче, тук си в безопасност — каза той меко. — Хайде да слезем в къщи и ще ми разкажеш какъв е проблемът, а после ще трябва да се заемем с треската на Ричард. — Тя кимна, заровила глава в рамото му.

Отдели се от него.

— Зедикус Зу’л Зорандер. Никога не съм чувала подобно име.

Той се усмихна гордо и тънките му устни избутаха назад бузите, нагъвайки ги дълбоко.

— Сигурен съм, че не си, скъпо момиче, сигурен съм, че не си. Между другото, умееш ли да готвиш? — Той обви ръка около рамото й и като я стисна здраво, я поведе надолу по хълма. — Гладен съм и не съм ял добре приготвена храна от години — Той се обърна. — Хайде, Ричард, върви, докато все още можеш.

— Ако излекуваш Ричард от треската, ще ти направя голяма тенджера зеленчукова супа — предложи тя.

— Зеленчукова супа! — прималя от радост Зед. — Не съм ял добре сготвена зеленчукова супа от години. Ричард я прави отвратителна.

Ричард едва се тътреше отзад, почти напълно изтощен от преживяното емоционално напрежение. Притесняваше го небрежното отношение на Зед към треската му. Знаеше, че обикновено по този начин старият му приятел се опитва да му спести сериозността на ситуацията. Чувстваше как наранената му ръка пулсира.

Тъй като знаеше, че Зед е от Средната земя, се беше надявал със споменаването на четворката да спечелят съчувствието му. Макар и изненадан, все пак си отдъхна с облекчение, когато видя колко бързо се сприятелиха двамата с Калан. Побърза да ги настигне, като за всеки случай попипа зъба под ризата си.

Всъщност Ричард беше доста объркан от чутото.

Близо до задния ъгъл на къщата имаше маса, където Зед обичаше да се храни при хубаво време. Това му даваше възможност да хвърля по едно око на облаците, докато яде. Старецът остави двамата на една пейка край масата, а самият той влезе в къщата и след малко донесе моркови, боровинки, сирене и ябълков сок, които сложи върху изтъркания до гладко от дългогодишната употреба дървен плот, а след това се разположи на пейката отсреща. Подаде на Ричард една чаша, пълна с нещо гъсто и кафяво с мирис на бадеми и му каза да го изпие бавно.

Погледна го внимателно:

— Разкажи ми какъв е проблемът.

Ричард му каза за растението, за онова същество в небето, за срещата с Калан край езерото Трънт и за четиримата преследвачи. Разказа цялата история с всеки детайл, за който можеше да се сети. Знаеше, че Зед обича да знае всичко, до най-малката подробност, независимо колко маловажна е тя. От време на време Ричард прекъсваше разказа си, за да пийне от чашата. Калан изяде няколко моркова и боровинки и изпи ябълковия сок, но избута встрани чинията със сиренето. Тя кимаше или му помагаше в разказа, ако имаше нещо, което той пропуска. Единственото, което Ричард не спомена, беше разказът на Калан за историята за трите земи и завладяването на Средната земя от Мрачния Рал. Прецени, че ще е по-добре тя сама да го стори. Когато свърши, Зед го върна към началото, като настояваше да узнае какво е правил Ричард толкова високо в Старата гора.

— Когато след убийството на баща ми отидох в къщата му, погледнах в буркана за бележки. Той беше може би единственото нещо, останало непокътнато. Вътре намерих клонче от някакво растение. През последните три седмици търсех това растение, за да се опитам да разбера какво означава последното съобщение на баща ми. И го намерих — то е нещото, което ме ухапа.

Ричард беше доволен, че най-после свърши разказа си; езикът му беше започнал да се подува.

Зед замислено отхапа голямо парче морков.

— Как изглеждаше това растение?

— Беше… то все още е в джоба ми.

Ричард извади клончето и го сложи на масата.

— По дяволите! — прошепна Зед. — Това е змийска лоза!

Ричард почувства как през цялото му тяло преминава ледена тръпка. Това име му беше познато от тайната книга. Въпреки цялата безнадеждност на ситуацията се надяваше, че страховете му за последствията от това растение няма да се оправдаят.

Зед се облегна.

— Ами хубавото е, че знам какъв корен да използвам, за да прекъсна треската ти. Лошото е, че трябва първо да го открия.

Зед помоли Калан да разкаже нейната част от историята, но по-бързо, тъй като го чака доста работа, а няма много време. Ричард си припомни какво му бе разказала тя в хралупестия бор предишната нощ и се запита как ли ще успее да го разкаже с няколко думи.

— Мрачният Рал, синът на Панис Рал, пусна в действие трите кутии на Орден — каза тя простичко. — Дошла съм да търся великия магьосник.

Ричард беше изумен.

В мисълта му изскочи едно изречение от тайната книга, Книгата на преброените сенки, книгата, която баща му го накара да запази в паметта си, преди двамата да я унищожат: и когато трите кутии на Орден бъдат пуснати в действие, ще израсне змийската лоза. Най-страшните кошмари на Ричард — най-страшните кошмари на всички — започваха да се сбъдват.

Заради болката и замайването от треската Ричард почти не разбра кога главата му се е отпуснала върху масата. Когато мисълта му се завъртя около спомена за онова, което Калан каза на Зед, той простена; пророчеството от тайната Книга на преброените сенки започваше да се осъществява. В следващия момент Зед се оказа до него, повдигна го и каза на Калан да му помогне да го пренесат в къщата. Докато се придвижваше с тяхна помощ, земята се изплъзваше изпод краката му. После го сложиха да легне и го завиха. Чуваше ги да говорят, но не разбираше думите им, които се сливаха в едно в главата му.

Съзнанието му потъна в тъмнина; после се появи светлината. Стори му се, че се извисява нагоре, за да се понесе обратно надолу малко по-късно. Запита се кой е и какво става с него. Времето минаваше, а стаята се въртеше, преобръщаше се, танцуваше. Вкопчи се в леглото, за да не изпадне от него. Понякога осъзнаваше къде се намира и отчаяно се опитваше да запомни онова, което знае… но в следващия миг отново потъваше в тъмнина.

Когато пак дойде в съзнание, разбра, че е минало време, но нямаше никаква представа колко точно. Тъмно ли беше? Може би просто бяха спуснали пердетата. Някой поставяше върху челото му студен, влажен компрес. Майка му приглади назад косите си. Докосването й го успокояваше, носеше му утеха. Почти виждаше лицето й. Тя беше толкова мила, винаги така добре се грижеше за него.

До момента, в който умря. Искаше му се да заплаче. Тя беше мъртва. Отново приглади косите си. Не може да бъде; сигурно е някой друг. Но кой? Тогава си спомни. Беше Калан. Извика я по име.

Тя приглади косата си.

— Тук съм.

Споменът се върна при него, нахлувайки мъчително в съзнанието му: убийството на баща му, растението, което го ухапа, Калан, четиримата мъже на скалата, словото на брат му; човекът, който го чакаше в къщата му; змеят, нощното дребосъче, което му каза, че или трябва да намери отговора, или ще умре; думите на Калан, че трите кутии на Орден са пуснати в действие; и неговата тайна, Книгата на преброените сенки…

Спомни си как баща му го заведе на онова тайно място в гората и му разказа как е спасил Книгата на преброените сенки от риска, на който е била изложена при пазещото я чудовище, решен да я върне на истинския й господар, когато той я потърси. Как пренесъл книгата със себе си в Западната земя, за да я спаси от грозящите я алчни ръце. Бащата беше казал на сина си, че докато книгата съществува, е опасна; но той не можеше да унищожи знанието, което тя съдържа; нямаше право. То принадлежеше на пазителя на книгата и трябваше да бъде скрито на сигурно място, докато настъпи подходящият момент да му бъде върнато. Знанието щеше да е в безопасност само бидейки запечатано в нечия памет, а самата книга — изгорена. Единствено по този начин то можеше да бъде съхранено, без да бъде откраднато.

Баща му избра Ричард. Защо Ричард, а не Майкъл — знаеше само той. Никой не трябваше да научи за съществуването на книгата, дори Майкъл; единствено пазителят на книгата можеше да знае за нея, никой друг освен него. Баща му каза, че е възможно Ричард никога да не го открие, в такъв случай трябваше да предаде книгата на детето си, а то от своя страна на своето и тъй нататък, колкото пъти е необходимо. Баща му не можеше да каже кой е пазителят, тъй като самият той не знаеше. Ричард го беше питал по какво ще го познае, но единственият отговор, който получи, беше, че сам ще трябва да си отговори на въпроса и да не казва на никого, никога, единствено и само на пазителя. Ричард знаеше, че трябва да пази тайната дори от родния си брат, дори от най-добрия си приятел Зед.