— Но нощният камък е все още в Д’Хара. Ричард е все още в Д’Хара — тя го сграбчи здраво за робата. — Зед…

Зед сведе поглед към земята.

— Нощният камък вече не е в Д’Хара. В отвъдния свят е — той вдигна гневен поглед към нея. — Но това не означава, че Ричард вече не е в Д’Хара! Не означава, че нещо му се е случило! Само нощният камък!

С напрегнато лице Зед продължи да стъкмява бивака им, преди да е паднал мракът. Калан, застинала от ужас, все още го държеше за робата.

— Зед… възможно ли е да грешиш?

Той бавно поклати глава.

— Нощният камък е в отвъдната земя. Но, скъпа моя, това не означава, че и Ричард е там. Не позволявай на страха си да те завладее.

Калан кимна и усети как по бузите й се затъркаляха сълзи.

— Зед, той трябва да е добре. Трябва. Щом Рал го държи там толкова дълго, няма да го убие сега.

— Дори не знаем дали Рал го е хванал.

Тя знаеше, че той просто не иска да го изрече гласно. Защо иначе Ричард щеше да е в Народния дворец, ако Мрачният Рал не го беше хванал?

— Зед, когато преди търсеше нощния камък, каза, че можеш да го почувстваш, че той е жив — тя едва събираше сили, за да зададе въпроса си, едва произнасяше думите, страхувайки се от онова, което той може да й отговори. — Почувства ли го в отвъдния свят?

Той впи поглед в нея и дълго я гледа.

— Не. Но не знам дали бих могъл, ако е там. Ако е мъртъв — когато тя заплака, той я придърпа към себе си, притискайки главата й върху рамото си. — Но мисля, че само нощният камък е там. Мисля, че Рал е искал да ме хване в капан там. Сигурно е взел нощния камък от Ричард и след това го е пратил в отвъдния свят, за да ме хване.

— Все още вървим след него — проплака тя. — Аз няма да се върна назад.

— Разбира се, че вървим.

Калан почувства нечий топъл език върху опакото на ръката си. Тя погали вълка по козината и му се усмихна.

— Ще го намерим, Господарке Калан. Не се тревожете, ще го намерим.

— Брофи е прав — обади се Чейс през рамо. — Вече с нетърпение очаквам лекцията, дето ще ни изнесе, защо сме го последвали.

— Кутията е на сигурно място — каза магьосникът, — единствено това е от значение. След пет дена, броено от утре, идва първият ден на зимата и тогава Мрачният Рал ще бъде мъртъв. След това ще си върнем Ричард, ако не преди това.

— Ще ви заведа там преди това, ако това се опитваш да кажеш — издудна Чейс.

Скарлет направи рязък завой наляво и Ричард се вкопчи неистово в здравите шипове на раменете й. С огромно усилие успя да се научи да не се плъзва встрани, когато тя завива, а да се притиска плътно към нея. Летенето му се струваше едновременно екзалтиращо и страховито преживяване, все едно стоиш на ръба на невъзможно висока стена — беше вълнуващо. Усещането, че тялото й го издига високо във въздуха, го караше да се усмихва. Мускулите под него се задвижваха, когато тя цепеше въздуха с мощните си криле, като с всеки замах се издигаше все по-нагоре. Когато прибереше крила до тялото си и се гмурнеше надолу във въздуха, очите му се насълзяваха от вятъра, от чувството, че пада. Дъхът му спираше, струваше му се, че коремът му се преобръща. Самата идея да яздиш дракон му се струваше невероятна.

— Виждаш ли ги? — опита се да надвика вятъра той.

Скарлет изръмжа в знак, че ги е видяла. На избледняващата светлина змейовете изглеждаха като черни точки, щъкащи насам-натам по скалистата земя долу. От Огнения извор се надигаше дим и дори от толкова високо Ричард можеше да подуши отвратителната миризма. Скарлет внезапно се стрелна във въздуха, при което той вкопчи крака в нея; след това направи рязък завой наляво.

— Твърде много са — каза му.

Главата й се килна назад, едно жълто око се втренчи в него. Ричард посочи.

— Спусни се ей там, отвъд онези хълмове, не им позволявай да ни забележат.

Скарлет се понесе нагоре на тласъци. Когато се извисиха по-нависоко, отколкото бяха стигали изобщо досега, тя се отдалечи от Огнения извор. Спусна се надолу между каменистите склонове, проправяйки си път към мястото, което й беше посочил Ричард. С тихо пърхане на крилете тя внимателно се приземи близо до отвора на една пещера и сведе глава така, че той да може да слезе. Ричард знаеше, че не й е приятно той да се задържа на гърба й повече от необходимото.

Главата й се извърна към него, погледът й беше гневен, в него се четеше нетърпение.

— Прекалено много са. Мрачният Рал знае, че не мога да се справя с толкова много; затова са толкова — в случай че някога открия яйцето си. Каза, че ще измислиш план. Какъв е той?

Ричард хвърли поглед към входа на пещерата. Пещерата на Шардин, беше му казала Калан.

— Трябва да ги разсеем, нещо, което да отклони вниманието им, докато вземаме яйцето.

— Докато ти вземаш яйцето — поправи го Скарлет, изпускайки леко пламък, за да изясни позицията си.

Той отново погледна входа на пещерата.

— Един от моите приятели ми каза, че по тази пещера се стига чак до долу, до яйцето ти. Може би ще успея да сляза през нея, да взема яйцето ти и да се върна.

— Тръгвай.

— Няма ли да обсъдим тази идея, да преценим доколко е добра? Може би ще успеем да измислим нещо по-приемливо. Освен това съм чувал, че пещерата може да е обитавана от някакво същество.

Скарлет приближи към него ядосаните си очи.

— Същество в пещерата?

Тя пъхна глава в отвора и изпрати в тъмнината страхотен огнен взрив. Показа отново глава навън.

— Вече няма нищо. Иди да ми донесеш яйцето.

Пещерата беше дълга много мили. Ричард знаеше, че огънят й не би могъл да достигне чак толкова навътре. Той накърши тръстикови клонки, растящи наблизо, и ги върза на снопове с една лиана. Подаде единия сноп на Скралет, която го гледаше.

— Би ли запалила единия край, ако обичаш?

Драконът изви устни и пусна тънка струйка пламък върху единия край на тръстиковия сноп.

— Ти чакай тук — каза й Ричард. — Понякога е по-добре да си малък, отколкото голям. Няма да ме забележат толкова лесно. Ще измисля нещо, ще взема яйцето ти и ще го донеса тук през пещерата. Пътят е дълъг. Може да се върна чак сутринта. Не знам на какво разстояние ще ме последват змейовете, така че може да се наложи да побързаме, когато се върна. Бъди нащрек, ясно? — Той окачи раницата си на един от шиповете на гърба й. — Ще я пазиш ли? Не искам да нося излишен багаж.

Ричард не знаеше дали един дракон може да изглежда разтревожен, но му се стори, че Скарлет е.

— Ще внимаваш ли с яйцето ми? То скоро ще се излюпи, но ако черупката се счупи, преди да е дошъл моментът…

Ричард й се усмихна успокоително.

— Не се тревожи, Скарлет. Ще го върнем на мястото му.

Тя го последва до входа на пещерата и пъхна главата си след него, наблюдавайки го как изчезва в тъмното.

— Ричард Сайфър — провикна се след него, гласът й отекна в пещерата, — ако се опиташ да избягаш, ще те намеря, ако се върнеш без яйцето ми, ще ти се прииска змейовете да са те убили, защото аз ще те опека на бавен огън, като започна от ходилата ти.

Ричард се обърна назад към огромната сянка, запълваща входа на пещерата.

— Дал съм ти дума. Ако змейовете ме хванат, ще се опитам да убия достатъчно, че да можеш да си вземеш яйцето и да избягаш.

Скарлет изръмжа.

— Гледай това да не се случи. Все още не съм изгубила желанието си да те изям, когато всичко свърши.

Ричард се усмихна и потъна в тъмнината. Чернотата поглъщаше светлината на факлата, от което той се чувстваше така, сякаш ходи в нищото. Само една мъничка точица пред него се осветяваше. Колкото повече напредваше, толкова по-стръмно надолу се спускаше пътят му в пещерата, потъвайки в студения, неподвижен въздух. Появи се скален таван, също и стени, а пещерата се сви в тунел, който се спускаше все по-надолу. След известно време той се разшири в просторна зала. Пътеката вървеше покрай тясна скала в края на спокойно зелено езерце. Трепкащата светлина от факлата му разкриваше назъбен таван и стени от гладък камък. Таванът се спускаше надолу към широк нисък коридор. За да мине по него, трябваше да се наведе. Цял час пълзя, превит надве, вратът започна да го боли от неестествената извивка встрани. От време на време допираше факлата до скалния таван, за да изтръска пепелта и да поддържа светлината й силна.