Тъмнината беше потискаща; заобикаляше го, преследваше го, всмукваше го все по-навътре, викайки го напред към някакви невидими гледки. Фини, цветни скални образувания се виеха сякаш растения, разцъфнали от твърдата скала. Ослепителни кристали блясваха срещу него, когато ги осветеше с факлата, чието пращене беше единственият звук, отвръщащ му в тъмнината.
Ричард минаваше през невероятно красиви зали. В тъмнината се извисяваха внушителни колони от надиплен камък, някои от тях не достигаха до местоназначението си, но вместо това отгоре им се спускаха други подобни, опитващи се да ги достигнат. На места стените бяха покрити с фини прозрачни кристални завеси, сякаш разтопени скъпоценности.
Понякога коридорите минаваха през теснини в скалата, така че се налагаше да се промъква странично, на други места имаше дупки, през които пропълзяваше на ръце и колене. Въздухът беше странно безмирисен. В него цареше постоянна нощ; никаква светлина, нищо живо никога не го беше докосвало. Докато се придвижваше напред, стоплен от движението, от тялото му се издигаше пара в ледения въздух. Приближеше ли факлата до другата си ръка, виждаше как от всеки пръст се издига пара, сякаш енергията на живота му се изгубваше в нищото. Макар да не беше вледеняващо студено, като да кажем през зимата, студът можеше да изсмуче топлината на всяко живо същество, останало в пещерата достатъчно дълго време, без да се движи. Бавна смърт. Без светлината щеше да се загуби за секунди. Това място можеше да убие непредпазливия или човека без късмет. Ричард проверяваше час по час факлата си и запасите от тръстикови пръчки.
Вечната нощ едва се точеше. Краката на Ричард се умориха от постоянното редуване на спускане и изкачване. Всъщност бе изтощен. Надяваше се скоро да излезе от пещерата; струваше му се, че е вървял цяла нощ. Нямаше никаква представа за време.
Скалата се затвори около него. Равната плоча на тавана се сниши, наложи се отново да се наведе, докато накрая се озова на ръце и колене, усещаше студената влажна земя под себе си, хлъзгава и кална, смърдяща на разложено. Това беше първият мирис, който подуши от много време насам. Ръцете му замръзнаха от влажната, смрадлива кал.
Проходът се стесни до малка цепка в скалата, черна дупка в светлината на факлата. Не му се понрави големината й. През цепката се завихри вятър, от който пламъкът на факлата затрептя и запука. Протегна ръка в дупката, за да я освети, но не можа да види нищо друго освен тъмнина. Дръпна обратно факлата, чудейки се какво да направи. Цепнатината беше ужасно тясна, притискаща от всички страни, нямаше представа колко е дълга, нито пък какво има от другата й страна. През нея нахлуваше вятър, така че може би водеше до изхода на пещерата, при змейовете, при яйцето, но големината й определено не му се нравеше.
Ричард отстъпи назад. Сигурно ако се върнеше, щеше да намери други пътища, тръгващи от някоя от другите зали, но колко време можеше да загуби в търсене, резултатът от което можеше да бъде провал? Върна се в дупката и започна да я оглежда с все по-нарастващ ужас.
Като се опитваше да не мисли за страха си, извади меча и заедно с останалите тръстикови пръчки и факлата го изпружи напред и натисна в дупката. Изпита ужас от начина, по който скалата го притисна от главата до петите. С изпънати напред ръце и извърната встрани глава той започна да се промушва напред. Цепнатината се стесняваше все повече, проправяше си път като змия — с извивки и припълзявания, по някой път напредвайки инч по инч. Студеният камък го притискаше в гърба и гърдите. Не можеше да си поеме дълбоко дъх. От дима на факлата му залютя на очите.
Пъхаше се все по-навътре, все по-здраво притиснат. Размърдваше рамене напред-назад, пъхваше единия крак инч-два в теснината, след него и другия, чувстваше се като змия, която се опитва да си смени кожата. Пред него факлата осветяваше само тъмнина. Загриза го безпокойство. Само да се измъкна веднъж, помисли си, само да пробия още малко напред и да се измъкна.
С опрени в скалата върхове на обувките си Ричард се отблъсна напред, за да се провре. При натиска заседна здраво. Опита още веднъж. Не помръдна. Ядосан, опита по-здраво. Нищо. Обзе го паника. Беше се заклещил. Скалата притискаше гърба и гърдите му и той едва си поемаше дъх. Представи си огромната канара, която притискаше гърба му, над него тегнеше невъобразима тежест. Изпълнен със страх, се заизвива и заблъска, опитвайки се да отстъпи назад, но не успя. Опита се да докопа нещо с ръце, за да има опорна точка, от която да се оттласне. Не помогна. Беше се заклещил. Задъха се, не му достигаше кислород. Почувства, че се задушава, дробовете му изгаряха за въздух, сякаш потъваше, не можейки да си поеме дъх.
Очите му плувнаха в сълзи, гърлото му се скова от страх. Пръстите му задрапаха по камъка, опитвайки се да го измъкнат по някакъв начин. Не помръдваше. Начинът, по който беше изпружил напред ръце, му напомни за това как Дена го увисваше на белезниците. Безпомощен. От това, че не можеше да помръдне ръцете си, нещата станаха още по-лоши. Лицето му плувна в студена пот. Започна да се задъхва от ужас, струваше му се, че скалата се движи и го притиска все повече. Загубил всяка надежда, искаше някой да му помогне. Нямаше кой.
Направи последни отчаяни усилия и успя да се придвижи няколко инча напред. Стана още по-лошо, хватката се стегна. Установи, че реве истерично. Не можеше да си поеме дъх. Почувства как скалата го смачква. Господарят Рал ни ръководи. Господарят Рал ни учи. Господарят Рал е нашата защита. В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята мъдрост е нашето смирение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.
Повтаряше отдаването отново и отново, концентрирайки се върху него, докато дишането му се успокои, докато отново се почувства в нормално състояние. Все още беше заклещен, но поне мисълта му работеше.
Нещо го докосна по крака. Ричард ококори очи.
Беше внимателно, предпазливо докосване. Ричард ритна с крак. Поне колкото му позволяваха размерите на цепнатината. Малко повече от помръдване. Докосването изчезна.
Появи се отново. Ричард замръзна. Този път то пропълзя нагоре по крачола му. Влажно, студено, лигаво. Плъзгайки се, нещото с тъп връх си проправяше път нагоре по крака му, галеше го, движеше се от вътрешната страна на бедрото. Ричард отново ритна с крак и се опита да го разтърси. Този път не успя да го махне от себе си. Предницата му се придвижваше на опипващи тласъци. Нещо го бодна. Без малко отново да го обземе паника, но този път се овладя.
Вече нямаше избор. Изпусна въздуха от дробовете си, за което си беше помислил преди, но не му достигаше смелост да опита. Щом се изпразниха и гръдният му кош се смали, натисна с пръстите на краката си и извъртя тяло. Придвижи се около един фут напред.
Все още беше здраво заклещен. Не можеше да диша. Болеше. С мъка успяваше да овладее паниката си. Пръстите му напипаха нещо. Може би входа на пещерата. Може би ръба на цепнатината, в която беше заседнал. Издиша още повече. Нещото се впи в крака му болезнено, остро. Ричард чу ядосано, цъкащо ръмжене. Задърпа с пръсти, докопвайки ръба и забута с върховете на обувките си. Придвижи се напред. Лактите му докосваха ръба. Нещо остро, близо до онова първото върху крака му, остро като ноктите на малка котка, се впи в плътта му. Ричард не можеше да изкрещи. Продължи да се промъква напред. Кракът му гореше в огън.
Факлата, тръстиковите пръчки и мечът паднаха някъде напред. Мечът с дрънчене се строполи по скалата. Като използваше лактите си за опорна точка, той промуши горната част на тялото си през отвора, поемайки си жадно въздух на големи глътки. Ноктите задърпаха крака му. Ричард заизмъква с въртеливи движения останалата част на тялото си, подхлъзна се и започна да пада с главата надолу по стръмната, гладка скала.
Факлата гореше на виещото се дъно на яйцевидна зала. Мечът му беше зад нея. Както се спускаше надолу с главата, с протегнати напред ръце, се протегна за меча си. Закривените нокти, впити в плътта на крака му, го накараха до подскочи, той се преобърна. Ричард закрещя от болка, звукът отекна в залата. Не можеше да достигне меча си.
