От лявата им страна се появи един дъб, след него още няколко, чиито листа — тъмнозелени и влажни — проблясваха в мъглата. Не по този начин бяха навлезли в тресавището. Ричард ги поведе леко надясно, следвайки контура на тресавището, надявайки се така да се върнат на пътеката.

От храстите между дъбовете ги наблюдаваха сенки. Каза си, че просто си въобразява, че сенките имат очи. Нямаше никакъв вятър, никакво движение, никакъв звук. Ядосваше се на себе си, че се е загубил, независимо че съзнаваше, че подобно нещо може да стане лесно тук. Той беше водач; да се загуби беше непростимо.

Ричард въздъхна с облекчение, когато най-после съзря пътеката. Те бързо слязоха от конете си и провериха какво става с товара на другите два коня. При Зед нямаше промяна, но поне раната на Чейс беше спряла да кърви. Ричард нямаше представа какво биха могли да направят за тях. Не знаеше дали са загубили съзнание от удара, или пък им е било въздействано чрез магия от границата. Калан също не знаеше.

— Какво мислиш, че трябва да направим? — попита Калан.

Ричард се опита да не изглежда толкова разтревожен, колкото всъщност беше.

— Чейс каза, че трябва да се доберем до блатото или преследвачите ще ни нападнат. Доколкото преценявам, имаме две възможности: да ги оставим тук или да ги вземем с нас. За нищо на света не бих ги оставил. Да ги завържем за конете, за да не паднат, и да тръгваме към блатото.

Калан се съгласи. Разбързаха се да завържат приятелите си към седлата. Ричард смени превръзката на Чейс и позачисти раната му. Мъглата преминаваше в лек дъждец. Той разрови раниците, намери одеялата и издърпа промазания плат, в който бяха увити. Покриха всеки от двамата с по едно одеяло, а отгоре им хвърлиха и промазаните покривала, за да им пази сухо, след което ги омотаха с въжета, за да не падат.

Когато свършиха, Калан неочаквано го прегърна, притискайки го силно до себе си, след което бързо се дръпна, без той да успее да отвърне на прегръдката й.

— Благодаря ти, че ми спаси живота — каза нежно тя. — Границата ме ужасява. — Тя смутено вдигна поглед към него. — И ако ми припомниш какво ти казах за това, дето не искам да тръгнеш след мен, ще те ритна. — Тя го погледна изпод вежди и се усмихна.

— Нито дума. Обещавам.

Ричард й отвърна с усмивка и вдигна качулката на пелерината й, като напъха в нея косата й, за да не я мокри дъждът. След това вдигна и своята и тръгнаха надолу по пътя.

Гората беше пуста. Дъждът се стичаше през гъсталака над главите им. През пътеката протягаха хищните си нокти храсталаци, опитващи се да докопат хора и животни. Дори без напътствията на ездачите конете внимателно си проправяха пътя, ушите им се наостряха ту към едната му страна, ту към другата, сякаш се вслушваха в сенките. Гъсталакът от двете им страни беше толкова плътен, че ако се наложеше, нямаше начин да свият между дърветата. Калан се уви в пелерината си по-здраво. Продължиха да яздят без почивка през останалата част от следобеда и вечерта.

Когато денят започна да угасва и да отмъква след себе си меката сива светлина, те все още не бяха стигнали блатото и нямаше как да преценят колко още им остава. Отвъд гъсталака на гората доловиха вой. Дъхът им спря.

Преследвачите на сърца идваха към тях.

Нямаше нужда да пришпорват конете, които се понесоха напред с пълна скорост. Жребците, подгонени от воя на преследвачите на сърца, се носеха като вятър. Изпод копитата им хвърчеше кал и вода, по гърбовете им дъждът се стичаше на струйки, но калта беше повече, полепваше по краката и коремите им и засъхваше там. При всеки писък на преследвачите, конете им изцвилваха от страх.

Ричард пусна Калан отпред, за да може той да остане между нея и зверовете. Гласовете им все още идваха от разстояние, но по това, как се усилваха отляво, двамата разбираха, че нападението е въпрос само на време. Ако можеха да тръгнат надясно и да се отдалечат от границата, имаше шанс да им избягат, но гората беше гъста, непроходима; дори да намереха пролука, придвижването щеше да става бавно, опитаха ли, чакаше ги сигурна смърт. Единственото им спасение беше да останат на пътя и да намерят блатото, преди преследвачите да са ги настигнали. Ричард нямаше представа колко им остава дотам, нито пък какво ще правят, когато стигнат, знаеше само, че трябва да го направят.

С настъпването на нощта цветовете на деня избледняваха в потискащо сиво. Дъждът го замеряше с леденостудени капки, които попиваха в потта му и се стопляха, след което тръгваха надолу по врата. Ричард наблюдаваше как телата на двамата му приятели подскачат и се тресат на седлата и се надяваше да са ги вързали достатъчно здраво, да не са ранени тежко, да дойдат в съзнание скоро. От ездата нямаше да се почувстват по-добре. Калан не се обръщаше и не поглеждаше назад. Яздеше приведена, тъмната й сянка се очертаваше над препускащия кон.

Пътят криволичеше напред-назад между безформени дъбове и оголени скали. Мъртвите дървета бяха по-нарядко. Листата на дъбове, кленове и изпепелени дървета отнемаха на ездачите последните останки небе над главите им и пътеката изглеждаше още по-тъмна. Когато започнаха да се спускат към една мокра кедрова горичка, воят на преследвачите се чу по-ясно. Добър знак, помисли си Ричард, кедърът често расте на влажна почва.

Конят на Калан се скри зад ръба на една падина. Ричард стигна до мястото, откъдето се спускаше стръмният склон и я видя отново да потъва в друга вдлъбнатина. На хоризонта се виждаха сплетените върхове на дървета, поне доколкото можеше да ги различи на слабата светлина и в мъглата. Най-после стигнаха до блатото Скоу.

Докато забързано я следваше надолу, пресичайки мъглата, миризма на влага и разложено го удари в носа. Откъм гъстата растителност се носеха остри викове и подсвирквания. Отзад ги следваше воят на преследвачите на сърца, вече идващ по-отблизо. Във водата, израснали върху прилични на нокти на хищник корени, се виждаха гладки, усукани клони, от които висяха увивни растения, а около всичко, достатъчно силно, за да ги издържи, се увиваха по-малки видове, отрупани с листа. Изглежда, тук всичко растеше върху нещо друго, борейки се за надмощие. Водата, тъмна и спокойна, се ширеше неподвижна, промъкваше се под храстите, обгръщаше дънерите на дебелите дървета. Водната леща образуваше на повърхността на водата дебел матрак, подобен на обработено парче земя. Буйната растителност поемаше шума от копитата на конете им.

Пътят се стесни в пътечка, опитваща се да остане над черната вода, което ги накара да забавят ход от страх конете да не си счупят някой крак в корените. Ричард забеляза, че след коня на Калан водата се завърташе лениво и блатните обитатели се размърдваха. Тя се обърна натам, откъдето идваше воят. Останеха ли на пътеката, преследвачите щяха да ги нападнат след броени минути. Ричард се огледа и извади меча си. Над тъмната вода се разнесе специфичният му звън. Калан се обърна и го погледна.

— Там — той посочи с меча си надясно през водната повърхност. — Ей онзи остров. Изглежда достатъчно висок, за да е на сухо. Може би преследвачите на сърца не могат да плуват.

Надеждата му се стори нищожна, но не можа да измисли нищо друго. Чейс каза, че в блатото ще са на сигурно място, но не уточни как. Това беше единственото, което можа да измисли. Калан не се поколеба. Поведе коня си право напред през водата, като дръпна зад себе си и коня на Зед. Ричард заедно с коня на Чейс вървеше точно зад нея, погледът му следеше пътеката зад тях, между дърветата забеляза движение. Водата не изглеждаше по-дълбока от три-четири фута, с тинесто дъно. Докато конят на Калан си проправяше път напред, приближавайки се уверено към острова, един бурен се откъсна от корена си и се понесе към повърхността на водата.

Тогава Ричард видя змиите.

Във водата, точно под повърхността, се извиваха тъмни тела, които ги обграждаха от всички страни. Някои повдигаха глави и червените им езици проблясваха във влажния въздух. Тъмнокафявите им тела бяха обсипани с неправилни петна с цвят на мед, почти невидими в тъмната вода. При движенията им водата почти не помръдваше. Ричард никога не беше виждал по-големи змии. Калан не сваляше поглед от острова пред тях и още не ги беше видяла. Сушата беше твърде далеч. Знаеше, че няма да успеят да стигнат там, преди змиите да ги нападнат.