Ричард се обърна и погледна зад себе си, за да прецени дали могат да се върнат обратно на брега. На мястото, където бяха напуснали пътеката, се бяха събрали тъмните фигури на преследвачите на сърца, зъбеха се и ръмжаха. С наведени напред глави огромните черни туловища пристъпваха напред-назад, искаха да влязат във водата, да стигнат до плячката си, но вместо това само надаваха вой.

Ричард потопи острието на меча си във водата, оставяйки го да направи малка диря и се приготви да нанесе удар на първата змия, престрашила се да се приближи достатъчно близо. Тогава се случи нещо неочаквано. Щом мечът докосна водата, змиите внезапно се обърнаха назад и с неспокойни движения забързаха с всички сили в обратната посока. Магията на меча някак си ги плашеше. Нямаше представа защо тя им подейства така, но се радваше, че се случи.

Проправяха си път между огромни дънери, забити като статуи в тинята. Отместваха в движение увивните растения и прорасналия на ленти мъх. Стигнаха до по-плитко място във водата и върхът на меча му престана да докосва повърхността й. Змиите моментално се стрелнаха назад. Той се наведе, връщайки острието обратно във водата, и змиите отново обърнаха посоката, очевидно нямаха желание да си имат работа с тях двамата. Ричард се запита какво ли ще стане, когато стъпят на земята. Дали змиите щяха да ги последват там? Дали мечът щеше да ги държи далеч от тях и на сушата? Това можеше да се окаже не по-малък проблем от преследвачите на сърца.

Докато конят на Калан се изкачваше към острова, нивото на водата слезе под корема му. В центъра на острова се виждаха няколко тополи, а от другата му страна сушата беше опасана от кедрови дървета, но като цяло преобладаваха тръстики и ириси. За да види какво ще стане, Ричард извади меча от водата по-рано, отколкото трябваше. Змиите се спуснаха към него. Щом той излезе от водата, някои от тях се обърнаха и се отдалечиха, някои тръгнаха по бреговата линия, но нито една не го последва на сушата. Ричард положи Зед и Чейс под тополите в тъмнината. От раницата си извади мушама, която завърза за дърветата така, че да се образува неголям навес. Всичко беше мокро, но тъй като нямаше вятър, непромокаемият плат отклоняваше по-голямата част от дъжда от тях. Засега нямаше как да напалят огън, тъй като всички дървета наоколо бяха мокри. Добре че нощта не беше студена. Във влагата на мрака се чуваше постоянното крякане на жабите. Ричард сложи няколко дебели свещи върху едно дърво, за да имат малко светлина под навеса.

И двамата се заеха със Зед. Не се виждаше никаква външна рана, но той все още беше в безсъзнание. В състоянието на Чейс също нямаше промяна.

Калан удари Зед по челото.

— Не е добър знак, когато очите на един магьосник са затворени така. Не знам какво можем да направим.

Ричард поклати глава.

— Нито пък аз. Можем да се радваме, че нямат треска. Може би в Южния град има лечител. Ще направя носилки, които да вържем за конете. Мисля, че би било по-добре, отколкото да продължат като днес.

Калан извади още две одеяла, с които завиха приятелите си, за да им е топло; после двамата с Ричард седнаха близо до свещите, около тях се чуваше плисъкът на водата. На пътеката, назад в черното между дърветата, ги чакаха няколко чифта пламтящи жълти очи. Те се придвижваха напред-назад заедно с огромните туловища на преследвачите на сърца. От време на време Ричард и Калан чуваха безнадеждно скимтене. Те не сваляха поглед от зверовете от другата страна на тъмната вода.

Калан се вгледа в пламтящите очи.

— Чудя се защо не ни проследиха.

Ричард я погледна косо.

— Мисля, че се страхуват от змиите.

Калан скочи на крака и стреснато се заоглежда с глава, опряна в навеса.

— Змии ли, какви змии? Не обичам змии — изстреля бързо тя.

Той вдигна поглед.

— Някакъв вид големи водни змии. Те се отдалечиха от нас, щом потопих меча във водата. Мисля, че няма от какво да се притесняваме; не ни последваха на сушата. Мисля, че тук сме в безопасност.

Тя внимателно се огледа и пристегна пелерината си, след това седна, този път по-близо до него.

— Можеше да ме предупредиш — намръщено каза тя.

— Аз самият не знаех, докато не ги видях, а зад нас бяха преследвачите на сърца. Мисля, че нямахме кой знае какъв избор в тоя случай, и затова реших да не те плаша.

Тя не каза нищо повече. Ричард извади една наденица и самун твърд хляб, последният. Разчупи хляба на две и накъса наденицата на парчета, подавайки й няколко. И двамата държаха по едно канче под дъжда, стичащ се от ръба на навеса. Ядоха, без да говорят, оглеждайки се наоколо за какъвто и да е знак за заплаха, заслушани в мелодията на дъжда.

— Ричард — най-после се обади тя, — там, на границата, видя ли сестра ми?

— Не. Каквото и да беше онова, което те хвана, не ми изглеждаше като човешко същество и мога да се обзаложа, че нещото, което повалих най-напред, не ти е приличало на баща ми. — Тя кимна с глава в знак на съгласие. — Мисля — каза той, — че те се явяват във формата на човека, когото би искал да видиш, за да те подмамят.

— Сигурно си прав — въздъхна тя и отхапа малко наденица. Когато я сдъвка, добави: — Така е по-добре. Би ми било неприятно да знам, че е трябвало да ги нараним.

Той кимна в знак на съгласие и погледна през рамо. Косата й беше мокра и няколко кичура бяха залепнали отстрани на лицето й.

— Въпреки това обаче има едно нещо, което ми се струва странно. Когато онова нещо от границата, каквото и да е то, нападна Чейс, то беше бързо и го уцели от първия път и преди да можем да направим каквото и да било, те сграбчи без никакви проблеми. Същото стана и със Зед, хвана го от първия път. Но когато се върнах за тях, то посегна към мен и не улучи, а след това дори не опита наново.

— Забелязах — каза Калан. — То замахна доста встрани от теб. Сякаш не знаеше къде се намираш. Знаеше къде се намира всеки от нас тримата, но теб явно не можа да те открие.

Ричард се замисли за момент.

— Може би е било заради меча.

Калан сви рамене.

— Каквато и да е причината, радвам се, че стана така.

Той изобщо не беше сигурен, че е било заради меча. Змиите се уплашиха от меча и се отдалечиха от него. Онова нещо на границата явно не го беше страх; по-скоро сякаш просто не можа да го намери. Имаше и още нещо, което не разбираше. Когато повали онова нещо, приличащо на баща му, той не почувства болка. Зед му беше казал, че ще трябва да заплати някаква цена, задето убива с меча, и че ще усеща болката от всичко, което прави. Може би не изпита болка, защото нещото е било вече мъртво. Може би просто е било плод но въображението му, не е съществувало в действителност. Това не можеше да бъде; то беше достатъчно истинско, за да удари приятелите му. Увереността му, че онова, което е ударил, не е било баща му, започна да се разколебава.

Доядоха остатъка от храната мълчаливо, докато той си мислеше какво може да се направи за Зед и Чейс. Отговорът беше нищо. Зед носеше лекарства, но само той знаеше как се използват. Може би някаква магия от границата ги беше повалила. Зед носеше и магия със себе си, но и в този случай беше единственият, който знаеше как се използва тя.

Ричард извади ябълка и я наряза на парчета, махна семките и подаде половината на Калан. Тя се приближи по-плътно до него и докато ядеше ябълката, положи глава на ръката му.

— Уморена ли си? — попита той.

Тя кимна, след това се усмихна.

— И ме боли на места, които не искам да споменавам. — Изяде още един резен ябълка. — Знаеш ли нещо за Южния град?

— Чувал съм други водачи да споменават това име, минавайки през Еленовата гора. По думите им разбирам, че е свърталище на крадци и пропаднали типове.

— Не звучи като място, където би имало лечител. — Ричард не отговори. — Какво ще правим, ако е така?

— Не знам, но те ще се оправят, ще оздравеят.

— А ако не се оправят? — настоя тя.

Той дръпна ябълката от устата си и я погледна.