Ейди подаде на Ричард костта и го помоли да я върне обратно на лавицата. След това го накара да донесе купчината кости от ъгъла на стаята и да нареди едната половина върху Зед, а другата върху Чейс, като го напътстваше как да постави всяка кост, по някакви правила, които само тя виждаше и разбираше. Накрая го накара да построи фигура във формата на каруца, с колело, опряно върху гърдите на всеки от двамата мъже. Когато привърши, тя го похвали за добрата работа, но той не се почувства горд, защото тя направляваше ръката му при всяко движение. Ейди го погледна с белите си очи.

— Можеш ли да готвиш?

Ричард си помисли за момента, в който Калан му беше казала, че зеленчуковата му супа е вкусна като нейната и че родните места на двамата си приличат достатъчно. Ейди беше от Средната земя; може би тя би харесала нещо от своя роден край. Той й се усмихна.

— Би било чест за мен да ти приготвя малко зеленчукова супа.

Тя сключи ръце в захлас.

— Чудесно. Не съм яла добре приготвена зеленчукова супа от години.

Ричард отиде в другия край на стаята и седна на масата, наряза зеленчуци и смеси подправките. Повече от час, докато приготвяше супата, той наблюдаваше двете жени, които седяха на пода и разговаряха на странен език. Две жени, помисли си той, които си наваксват с новините от дома. Ричард беше в добро настроение; някой най-сетне правеше нещо, за да помогне на Зед и Чейс. Някой, който имаше представа за какво се касае. Когато свърши и сложи супата на огъня, реши да не ги прекъсва — те явно си прекарваха добре, — така че попита Ейди дали да не й нацепи малко дърва за огрев. Тя, изглежда, одобри идеята му.

Той излезе и свали зъба от врата си, сложи го в джоба си и остави ризата си на верандата, за да не се мокри. Взе меча със себе си зад къщата, където Ейди му каза, че се намират дървата. Поставяше цепениците на „магарето“ и ги разцепваше по дължина. Повечето бяха брезови — най-лесното, което можеше да отреже една стара жена. Той избра няколко клена — чудесни за огрев, но трудни за цепене. Гората наблизо беше тъмна и гъста, но не изглеждаше страшна. Дърветата му се струваха доброжелателни, готови да го скрият, безопасни. Все пак някъде там оставаше последният мъж от четворката, който преследваше Калан.

Помисли си за Майкъл, надяваше се да е добре. Майкъл не знаеше какво прави Ричард и вероятно се чудеше къде е изчезнал. Вероятно се тревожеше. Ричард планираше да минат да му се обадят след като бяха при Зед, но не остана време. Рал почти ги беше хванал. Щеше му се да има как да изпрати съобщение на брат си. Щом границата паднеше, Майкъл щеше да се окаже в голяма опасност.

Когато се измори да сече дърва, ги нацепи. Почувства се добре от това, че използва мускулите си, че се поти от работа, че прави нещо, което не изисква мислене. Студеният дъжд го ободряваше, освежаваше загрялото му тяло, помагаше му да работи. За да си достави удоволствие, докато стоварваше брадвата, си представи, че дърветата са главата на Мрачния Рал. За разнообразие от време на време сменяше обекта със змей. Ако се случеше някое особено твърдо парче, си представяше, че е главата на червенокосия.

Калан излезе и го попита дали е готов да вечерят. Той дори не беше забелязал, че се стъмва. След като тя влезе обратно в къщата, Ричард отиде до кладенеца и изсипа върху себе си кофа студена вода, измивайки потта от тялото си. Калан и Ейди седяха около масата и тъй като в къщата имаше само два стола, Ричард си внесе един дънер, на който да седне. Когато и той се настани, Калан постави пред него паница супа и му подаде лъжица.

— Направи ми чудесен подарък, Ричард — каза Ейди.

— И какъв е той? — Той загреба с лъжицата и духна в нея, за да помогне на супата да изстине.

Тя го погледна с белите си очи.

— Даде ми възможност да поговоря с Калан на родния си език, като не го прие за обида. Не можеш да си представиш каква радост бъде това за мен. Ти разбираш хората. Ти си истински Търсач.

Ричард й се усмихна щастливо:

— Ти също ме дари с нещо много ценно. Животът на моите приятели. Благодаря ти, Ейди.

— А и зеленчуковата ти супа бъде чудесна — прибави тя леко изненадана.

— Да — намигна му Калан. — Вкусна е като моята.

— Калан ми каза за Мрачния Рал и за това, че границата пада — каза Ейди. — Това обяснява много неща. Каза ми, че знаеш за просеката и че искаш да отидеш в Средната земя. Сега е моментът да решите какво ще правите. — Тя гребна лъжица супа.

— Какво имаш предвид?

— Трябва да ги будим всеки ден, за да пият и трябва да се хранят с каша. Приятелите ти бъдат заспали много дни, пет, може би десет. Ти като Търсач ще трябва да решиш дали да ги чакаш, или да продължиш без тях. Ние не можем да ти помогнем; ти трябва да решиш.

— Работата би била доста за теб, ако трябва да я вършиш сама.

Ейди кимна.

— Да. Но не толкова, колкото да търсиш кутиите, да спреш Мрачния Рал. — Докато го наблюдаваше, тя гребна още няколко пъти с лъжицата си.

Ричард разсеяно разбъркваше супата си. Настъпи дълго мълчание. Той погледна Калан, но нейното лице беше непроницаемо. Знаеше, че тя не иска да влияе на решението му. Отново сведе поглед към супата си.

— Всеки следващ ден — тихо каза най-сетне той — приближава Рал до последната кутия. Зед ми каза, че има план. Но това не означава, че планът му е бил добър. И може, когато се събуди, да не е останало време да го използваме. Така ще загубим още преди да сме започнали. — Той вдигна поглед към зелените очи на Калан. — Не можем да чакаме. Не можем да пропуснем шанса си; заложили сме твърде много. Трябва да тръгнем без него. — Калан му се усмихна разбиращо. — Така или иначе не смятах да оставя Чейс да върви с нас. За него имам по-важна работа.

Ейди се пресегна през масата и постави съсухрената си ръка върху неговата. Той я почувства топла и нежна.

— Това не бъде лесен избор. Не бъде лесно бъдеш Търсач. Това, което е пред вас, бъде по-трудно от най-страшните ти кошмари.

Той се насили да се усмихне.

— Поне все още имам водач.

Тримата замълчаха, обмисляйки какво може да бъде направено.

— Вие двамата трябва добре да се наспите тази нощ — каза Ейди. — Имате нужда от това. След вечеря ще ви кажа какво трябва да знаете, за да минете през просеката. — Тя погледна първо единия, после другия; гласът й стана още по-дрезгав. — И ще ви разкажа как изгубих крака си.

Ричард приближи лампата до масата, близо до стената и я запали с главня от огъня. Откъм прозореца се чуваше лекото ромолене на дъжда, придружено с нощните звуци. Ричард разпозна в крясъците и подвикванията на дребния дивеч, който започваше нощния си живот, успокоителните звуци от родното си място. Родно място. Това беше последната му нощ в родината, утре щеше да пресече границата и да навлезе в Средната земя. Като баща си. Усмихна се вътрешно на тази ирония на съдбата. Баща му беше изнесъл Книгата на преброените сенки от Средната земя, а сега Ричард я връщаше обратно там.

Отново се отпусна на дънера срещу Калан и Ейди.

— И така, кажи ми как да намерим просеката.

Ейди се облегна назад на стола си и размаха ръка във въздуха.

— Вече я намерихте. Вие бъдете в просеката. В устието й.

— И какво трябва да знаем, за да я прекосим?

— Просеката бъде празно пространство, пресичащо отвъдния свят, но все пак бъде земя на мъртвите. Вие бъдете живи. Зверовете преследват живите, ако живите бъдат достатъчно големи, за да ги интересуват.

Ричард погледна към безстрастното лице на Калан, после върна погледа си обратно към Ейди.

— Какви зверове?

Дългият пръст на Ейди се плъзна по всяка една от стените в стаята.

— Това бъдат кости от зверове. Вашите приятели са били докоснати от същества от отвъдното, чиято сила костите объркват. Ето защо казах, че вашите приятели бъдат лекувани от момента, в който внесени вътре. Костите карат магическата отрова да напусне телата им, гонят смъртния им сън. Костите отпъждат злото от тук. Зверовете не могат да ме открият, защото те чувстват злото в костите и то ги заслепява, кара ги да си мислят, че бъда един от тях.