Когато свърши, Нисел избърса потта от челото на Калан с мокра влажна кърпа. Калан беше замаяна и се чувстваше толкова зле, че не успя дори да се изправи. Докато мажеше раната с кафявата смес и я превързваше с чиста превръзка, Нисел настоя Калан да остане легнала.

— Трябва да поспиш. Ще те събудя преди банкета.

Калан постави длан на ръката на старицата и се насили да се усмихне.

— Благодаря ти, Нисел.

Събуди се от усещането, че някой реши косата й. Докато спеше, тя бе изсъхнала. Нисел й се усмихна.

— Ще ти е трудно да решиш прекрасната си коса докато ръката ти заздравее. Малцина имат като твоята коса. Помислих си, че би искала да я срешеш за банкета. Той ще започне скоро. Отвън те чака един симпатичен младеж.

Калан се изправи.

— Откога е тук?

— Почти през цялото време. Опитах се да го изгоня с метлата — намръщи се Нисел. — Но той не си тръгна. Много е упорит. Нали?

— Да — кисело се усмихна Калан.

Нисел й помогна да облече чистите си дрехи. Ръката не я болеше колкото преди. Ричард нетърпеливо се бе облегнал на външната стена и когато Калан се появи, се изправи. Беше изкъпан и чист, свеж, без никакви следи от кал по себе си, носеше семпли панталони от еленова кожа и туника и, разбира се, меча си. Нисел беше права: наистина изглеждаше добре.

— Как си? Как е ръката ти? Наред ли е всичко?

— Добре съм — усмихна се тя. — Нисел ме възстанови.

Ричард целуна старицата по главата.

— Благодаря ти, Нисел. Прощавам ти за метлата.

Когато Калан преведе думите му, Нисел се усмихна, наведе се напред и го погледна така, че той почувства неудобство.

— Да му дам ли еликсир за сила? — обърна се старицата към Калан.

— Не — настръхна тя. — Сигурна съм, че ще се справи чудесно и сам.

Докато Ричард и Калан си проправяха път между сгушените мрачни постройки, откъм центъра на селото се чуваха смехове и удари на барабан. Черните небеса не пропускаха през себе си дъжда и влажният топъл въздух се изпълваше с аромата на влажните треви, заобикалящи селото. Подиумите на наколните постройки се осветяваха от факли, а запалените в празното пространство в центъра огньове пукаха и хвърляха наоколо танцуващи сенки. Калан знаеше колко трудно Калните си набавят дърва за огъня — за готвене и за изпичане на съдовете си, — така че обикновено огньовете им бяха малки. Това в случая беше екстравагантност, каквато малцина от тях бяха виждали някога.

Нощният въздух донасяше до нея сладки аромати, идващи откъм огньовете, където готвеха, но те не дразнеха апетита й. Облечени в най-ярките си дрехи жени се лутаха насам-натам, заобиколени от девойки, изпълняваха различни поръчки, грижеха се всичко да върви както трябва. Мъжете носеха най-хубавите си кожи, на коланите им висяха ритуални ножове, косите им, както повеляваше традицията, бяха пригладени надолу с лепкава кал.

Хората обикаляха наоколо, опитваха храната, разговаряха, разказваха си истории, а през цялото това време готвенето продължаваше без прекъсване. Сякаш повечето от тях или ядяха, или готвеха. Беше пълно с деца, които си играеха, тичаха и се смееха, превъзбудени от неочакваното нощно, осветено от огньове празненство.

Под тревните покриви музикантите удряха барабаните и прокарваха палките си през гребени, изрязани в продълговати тумбести кухи тръби. Тази музика беше зловеща, обтягаше нервите и се носеше надалеч из тревистите полета. Целта й беше да повика на празненството духовете на предците. От другата страна на откритото пространство седяха други музиканти, понякога звуците на двете групи се смесваха, понякога се разделяха, викаха се едни други с напрегнати и понякога френетични удари и зловещи мелодии. Маскирани мъже — някои преоблечени на животни, други изрисувани като стилизирани ловци — подскачаха и танцуваха, изобразявайки епизоди из легендите на народа на Калните. Деца с озарени лица обикаляха около танцуващите и ги имитираха, като тропаха с крака в ритъма на барабаните. Млади девойки гледаха от разстояние, скрити в по-отдалечените тъмни краища. Калан никога не се бе чувствала толкова самотна.

Савидлин, сложил на раменете си току-що почистената наметка от кожа на койот, отиде при нея и Ричард и ги отведе под навеса на старейшините, като през целия път потупваше Ричард по рамото. Пилето беше с обичайното си облекло — семпли панталони от еленова кожа и туника. Той беше достатъчно важна личност, затова нямаше нужда да облича каквото и да било повече. Веселан и съпругите на останалите старейшини, също бяха там. Щом видя Калан, Веселан отиде да седне до нея и с непресторена загриженост я попита как е ръката й. Калан не беше свикнала някой да проявява подобни чувства към нея. Харесваше й да е една от Калните, макар това да бе само преструвка. А не можеше да е иначе, защото тя беше Изповедник и макар точно сега силно да желаеше да не е така, това не можеше да се промени по никакъв начин. Тя направи онова, на което беше научена от най-ранна възраст: отстрани чувствата си и концентрира мислите си върху работата, която трябваше да свършат, върху Мрачния Рал и върху това колко малко време имаха. Върху Дени.

Ричард, примирил се с факта, че ще трябва да чакат още един ден до свикването на Съвещанието, се опитваше да използва времето по най-добрия възможен начин, усмихваше се и отвръщаше с кимване на съветите, с които го засипваха от всички страни и които не разбираше. Хората, подредени в тържествена процесия, минаваха покрай навеса на старейшините, за да поздравят с леки потупвания новите си сънародници. Калан трябваше да признае, че към нея се отнасяха със същото уважение, с каквото и към Ричард.

Двамата седяха на пода със скръстени крака и поздравяваха минаващите хора, някои от които присядаха за минутка при тях, отпреде им бяха натрупани плетени подноси и глинени купи с всякакви храни. Ричард опита почти от всичко, като не забравяше да яде с дясната ръка. Калан гризеше парче хляб от тава, колкото да не излезе неприлично.

— Вкусно е — каза Ричард и си взе още едно ребро. — Прилича ми на свинско.

— От глиган е — каза тя, загледана в танцуващите хора.

— Еленското също е добро. Ето, опитай — той понечи да й подаде парченце.

— Не. Благодаря ти.

— Добре ли си?

— Чувствам се чудесно, просто не съм гладна.

— Откакто сме в селото на Калните, не си хапнала никакво месо.

— Просто не съм гладна, това е всичко.

Той сви рамене и изяде парчето еленско.

Процесията от поздравяващи ги хора най-после свърши и всеки се зае с нещо друго. С крайчеца на окото си тя видя как Пилето вдига ръка и прави знак на някой в далечината. Потисна чувствата си и си наложи на лицето й да не се изпише и следа от усилията, които правеше, точно както я беше учила майка й: лице на Изповедник.

Четири млади жени, всичките с къси, пригладени с кал коси, се приближиха срамежливо. Ричард ги поздрави с усмивки и кимвания и с леки потупвания, както беше правил досега. Те стояха изправени, бутайки се една в друга, без да престават да се кикотят и да си казват колко е красив той. Калан хвърли поглед към Пилето. Той просто й кимна.

— Защо не си тръгват? — попита Ричард, като помръдна накриво устата си. — Какво искат?

— Те са за теб — каза тя с равен глас.

Той погледна с празен поглед четирите жени и трепкащата светлина освети лицето му.

— За мен. И какво трябва да правя с тях?

Калан за миг задържа поглед в огъня, после си пое дълбоко дъх и отвърна:

— Аз съм просто твой водач, Ричард. Ако имаш нужда от напътствия за това, трябва да попиташ някой друг.

Настъпи кратка тишина.

— И четирите? За мен?

Тя се обърна към него и видя как на лицето му се изписва дяволита усмивка. Това я подразни.

— Не, трябва да си избереш една от тях.

— Да си избера една? — повтори той, като глупавата усмивка все още не слизаше от лицето му.

Тя се успокои с факта, че поне в този случай той няма да създаде проблеми. Ричард огледа момичетата едно след друго.