— Да си избера една. Това ще е трудно. Колко време имам да решавам?

Тя отново отмести поглед към огъня и затвори очи за миг, после се обърна към Пилето.

— Търсачът пита с колко време разполага, за да си избере жена.

Пилето очевидно малко се изненада от въпроса.

— Докато си легне. Дотогава трябва да е избрал една и да дари народа ни с детето си. По този начин ще бъде кръвно свързан с нас.

Тя му предаде думите на Пилето.

Ричард обмисли внимателно чутото.

— Много мъдро — той погледна отново Пилето, усмихна се и кимна. — Пилето е много мъдър.

— Търсачът казва, че си много мъдър — каза Калан, опитвайки се да контролира гласа си.

Пилето и останалите старейшини очевидно бяха доволни. Събитията се развиваха по план.

— Е, ще ми е трудно да реша. Трябва да си помисля. Това не е нещо, с което искам да прибързвам.

Калан отметна косата си назад и се обърна към момичетата.

— Търсачът е затруднен в избора си.

Той се усмихна широко на момичетата и им направи знак да се качат при него. Две от тях седнаха от далечната му страна, а две се напъхаха между Калан и него, избутвайки Калан встрани. Наклониха се към него и като облегнаха ръце върху раменете му, започнаха да опипват мускулите му и да се смеят. Те споделиха с Калан впечатлението си от това колко е огромен, също като нея, и как ще направи големи деца. Попитаха я дали той ги смята за красиви. Калан им отговори, че не знае. Помолиха я да го попита.

Тя още веднъж си пое дълбоко въздух.

— Питат дали ги смяташ за красиви.

— Разбира се! Прекрасни са! Всичките. Затова и не мога да реша. Не мислиш ли, че са красиви?

Тя не отговори на въпроса му, а вместо това убеди четирите, че Търсачът ги намира привлекателни. Те отново се засмяха срамежливо, както и преди. Пилето и старейшините изглеждаха доволни. Те все още се усмихваха широко; събитията ги бяха завладели. Калан мълчаливо наблюдаваше празненството, гледаше танцуващите фигури, без да ги вижда.

Четирите момичета хранеха Ричард с ръце и се кикотеха. Той каза на Калан, че това е най-хубавият банкет, на който е присъствал някога, и я попита, не мисли ли и тя така. Като преглътна буцата в гърлото си, тя се съгласи, че празненството е чудесно, и отвърна празния си взор встрани, към огнените езици, извиващи се в тъмнината.

Струваше й се, че са минали часове, когато една по-възрастна жена се приближи с наведена глава, носейки в ръце голям объл плетен поднос. Беше току-що подреден с тъмни късове изсушено месо.

Калан се изтръгна от далечните си мисли.

Все още без да вдига глава, жената почтително се приближи към старейшините, мълчаливо подавайки подноса на всеки от тях. Най-напред си взе Пилето и докато останалите старейшини посягаха към подноса, той поднесе парчето месо към устата си. Някои от жените на старейшините също си взеха, а Веселан, седнала до съпруга си, отказа.

Жената подаде подноса на Калан. Тя учтиво отказа. Обърна се към Ричард. Той си взе едно парче. Четирите девойки отказаха, клатейки наведените си глави, след това погледнаха Ричард. Калан изчака той да отхапе, хвърли бърз поглед към Пилето, след което отново се втренчи в огньовете.

— Знаеш ли, наистина ми е трудно да избера една от тези жени — каза Ричард, след като преглътна първата хапка. — Калан, мислиш ли, че би могла да ми помогнеш? Коя да си избера? Какво мислиш?

Опитвайки се да контролира дишането си, тя погледна усмихнатото му лице.

— Прав си, трудно е. Мисля, че е по-добре да се справиш сам.

Тя стисна зъби и преглътна с мъка, докато той хапна още малко месо.

— Малко е странно, никога досега не съм ял подобно нещо — той млъкна, гласът му се промени. — Какво е това? — въпросът му завърши със застрашителна интонация, погледът му се втвърди. Тя нямаше намерение да му казва, но начинът, по който я погледна, промени решението й.

Тя попита Пилето, след което отново се обърна към Ричард.

— Казва, че е огнеборец.

— Огнеборец — Ричард се наведе напред. — Що за животно е тоя огнеборец? — Калан се вгледа в пронизителните му сиви очи. Отвърна с мек глас.

— Един от хората на Мрачния Рал.

— Разбирам — той се отдръпна назад.

Знаел е. Тя осъзна, че той е знаел още преди да зададе въпроса. Искал е да види дали тя ще го излъже.

— Какви са тези огнеборци?

Тя попита старейшините откъде познават огнеборците. Савидлин изгаряше от желание да разкаже историята. Щом той свърши, Калан се обърна към Ричард.

— Огнеборците са пратеници, обикалящи страната с декрет, подписан от Рал, в който се забранява използването на огън. В изпълнение на задълженията си те понякога са много груби. Савидлин каза, че двама от тях дошли в селото преди две седмици и им казали, че огънят е незаконен, и когато Калните не се съгласили да се подчинят на новия закон, онези ги заплашили. Калните се страхували, че двамата могат да се върнат за подкрепление. Така че ги убили. Те вярват, че можеш да се сдобиеш с мъдростта на врага си, ако го изядеш. За да бъдеш мъж сред тях, за да станеш един от тях, и ти трябва да ядеш от това месо, така ще получиш мъдростта на враговете им. Това е основната цел на тези банкети. Тази и викането на духовете на предците.

— Изядох ли достатъчно, за да задоволя старейшините? — очите му я пронизваха. Щеше й се да избяга.

— Да.

Особено внимателно Ричард остави парчето плът. Усмивката се върна на устните му и той, говорейки на Калан, отново върна поглед върху четирите млади жени, като прегърна двете, стоящи най-близо до него.

— Калан, направи ми една услуга. Иди да ми донесеш една ябълка от раницата. Иска ми се да хапна нещо познато, за да излича този вкус от устата си.

— Имаш крака — озъби му се тя.

— Да, но трябва да отделя малко време, за да реша с коя от тези красиви жени ще си легна.

Изправяйки се на крака, Калан хвърли гневен поглед на Пилето и като буреносен облак се запъти към къщата на Савидлин. Радваше се да се откъсне за малко от Ричард, да не гледа как го опипват онези момичета.

Ноктите се впиваха в дланите й, но тя, вървейки покрай веселите хора, не го забелязваше. Танцуващите продължаваха танца си, музикантите — музиката си, децата не спираха да се смеят. Хората, покрай които минаваше, й пожелаваха всичко най-хубаво. Искаше й се някой да й каже нещо злобно, за да има повод да го удари.

Щом стигна в къщата на Савидлин, тя влезе вътре и се строполи на една от кожите на пода, като безуспешно се опита да сдържи сълзите си. Само няколко минути, каза си, толкова щеше да й е достатъчно, за да се вземе отново в ръце. Ричард правеше онова, което Калните изискваха от него, онова, което тя самата обеща на Пилето, че той ще прави. Нямаше право да се гневи, ни най-малко; Ричард не й принадлежеше. Тя заплака, раздирана от силна болка. Нямаше право да се чувства така, нямаше право да му се сърди. Но се сърдеше; беше бясна.

Спомни си какво каза на Пилето — че това си е неин проблем с последствия, които сама ще трябва да понася и от които се страхуваше неистово.

Ричард правеше всичко това, за да се свика Съвещанието, което бе необходимо, за да намерят кутията и да спрат Рал. Калан избърса сълзите от очите си.

Но не беше нужно да го прави с толкова голямо удоволствие. Можеше да мине и без да се държи като…

Тя извади от раницата му една ябълка. Какво значение имаше. Тя не можеше да промени нещата. Но и не беше нужно да се радва на това, което виждаше. Отвори вратата, захапала устни, и се опита още веднъж да изличи всичко от лицето си. Добре поне, че беше тъмно. Когато прекоси събралото се множество, тя намери Ричард със свалена риза. Момичетата рисуваха по голото му тяло ловните символи на Калните. Пръстите им нанасяха върху гърдите му нащърбени линии от бяла и черна кал, правеха кръгове около раменете му. Щом тя се изправи над тях и ги погледна отгоре, те спряха.

— Ето — изтърси тя ябълката в ръката му и седна намусена.

— Все още не мога да реша — каза той, като излъска ябълката в панталона си и премести поглед от едното на другото момиче. — Калан, сигурна ли си, че нямаш някакви предпочитания? Би ми била от помощ — гласът му многозначително се сниши и възвърна студенината си. — Изненадан съм, че не си избрала отнапред една от тях.