От замъка се издигна гигантска топка огън, някъде от другата страна на стената.

Топката се издигна във въздуха. От нея хвърчаха искри, отгоре й се извиваше черен дим. Докато се издигаше, огънят се превръщаше в черен дим, накрая всичко отново притъмня.

— Видя ли това? — попита тя Сара.

Куклата не отговори.

— Надявам се Гилер да е добре.

Тя погледна към куклата си, но Сара не каза нищо, дори не й се усмихна.

Рейчъл я гушна и взе вързопа.

— По-добре да тръгваме, както е казал Гилер.

На минаване покрай езерото тя хвърли в него ключа от кутията си за спане колкото се може по-навътре, дълбоко във водата и когато го чу да се пльосва в нея, се усмихна.

Докато бързаха по пътеката, отдалечавайки се от замъка, Сара не каза нито дума. Рейчъл си спомни заръката на Гилер, която й предаде куклата — да не се връща в хралупестото си дърво. Обърна се и се спусна по една еленова пътечка, през къпинака, в нова посока.

На Запад.

Чу се звук. Слаб, притъпен, съскащ.

В замъгленото си полусънно състояние Ричард не можеше да разбере откъде идва, колкото и усилия да полагаше. Отначало бавно, а после с все по-нарастващо притеснение той се събуди съвсем и осъзна, че около него се разнася аромат на готвено месо. Моментално съжали за това, че в главата му нахлу споменът за случилото се, копнежът му по Калан. Беше свил колене към гърдите си и отпуснал глава върху тях. Кората на дървото, върху което се беше облегнал, болезнено се врязваше в плътта му, мускулите му бяха схванати от това, че цяла нощ бе спал в едно и също положение. С глава върху коленете не можеше да види нищо, освен че тъкмо започваше да съмва.

Край него имаше някой или нещо.

Преструвайки се, че още спи, се опита да установи къде са ръцете му спрямо оръжията. Мечът се намираше доста далеч, трябваше първо да се протегне, а след това да го издърпа. Но не и ножа. Върховете на пръстите му докосваха дървената дръжка. Той ги размърда внимателно, бавно и я намести в дланта си, след което я стисна здраво. Каквото и да беше нещото, то стоеше отляво до него. Трябва да скочи и да замахне с ножа, помисли си.

Опита се предпазливо да хвърли поглед. С изненада установи, че е Калан. Седеше, опряла гръб в един дънер, и го гледаше. На огъня се печеше заек. Ричард седна изправен.

— Какво правиш тук? — попита предпазливо.

— Имаш ли нещо против да поговорим?

Той пъхна ножа обратно в ножницата и изпъна крака, разтривайки изтръпналите места.

— Мислех, че вчера сме си казали всичко — той потръпна от собствените си думи. Тя го погледна с изражение, по което не можа да прочете нищо. — Извинявай — каза с по-мек глас. — Разбира се, че нямам нищо против. За какво искаш да говорим?

Тя сви рамене в развиделяващия се мрак.

— Доста мислих — държеше един брезов клон, отсечен предишната нощ за огъня, и белеше парчета бяла кора от него. — Снощи, след като си тръгнах, ами, знаех, че те боли главата…

— Откъде знаеше?

Тя отново сви рамене.

— По погледа ти винаги мога да позная кога те боли глава — гласът й беше мек, нежен. — Знаех, че напоследък не спа много, и то по моя вина, и затова реших, преди да… преди да тръгна, да остана на пост, докато ти поспиш. Така че отидох ей там — тя посочи с клона — сред онези дървета, откъдето можех да те наблюдавам — тя сведе поглед към клона, като не спираше да бели кората му. — Исках да съм сигурна, че ще поспиш.

— Била си тук през цялата нощ? — Ричард не смееше да се надява какво би могло да означава това.

Тя кимна, но не вдигна поглед.

— Докато стоях на пост, реших да направя капан, както си ме учил, за да се опитам да ти хвана нещо за закуска. Докато седях така, мислих доста. Доста си поплаках. Не можех да понеса онова, което си мислиш за мен. Думите ти ми причиниха ужасна болка. И в същото време ме вбесиха.

Ричард реши, че е по-добре да си мълчи. Калан дръпна една ивица брезова кора и я хвърли в огъня, където тя изсъска и пламна.

— След това мислих за онова, което ми каза и реших, че има неща, които трябва да ти кажа, относно това как да се държиш с Кралицата. После ми хрумна, че трябва да знаеш и нещо за пътищата, които да избягваш, за това къде може да попаднеш. Просто продължих да си мисля за нещата, които трябваше да ти кажа, нещата, които трябва да знаеш. За всичко.

Ричард си помисли, че Калан едва сдържа сълзите си, но тя не заплака. Вместо това заровичка с нокът по кората, като избягваше погледа му. Той продължаваше да мълчи. След малко тя му зададе въпрос, който не очакваше.

— Мислиш ли, че Шота е красива?

Той се усмихна.

— Да, но не колкото теб.

Калан се усмихна и отметна кичур коса зад рамото си.

— Малцина биха се осмелили да кажат подобно нещо на… — тя отново се овладя. Тайната й висеше между двамата като трети човек. Започна отново: — Старите жени имат една поговорка, може би си я чувал някога: „Никога не оставяй красивата жена да ти казва какво да правиш, когато пред очите й има мъж.“

Ричард се засмя и се изправи, за да раздвижи краката си.

— Не, не съм я чувал — той почти се облегна, почти седна на дънера и скръсти ръце. Не мислеше, че Калан има основания да се тревожи за това, че Шота може да открадне сърцето му; вещицата му беше казала, че ще го убие, ако го види отново. Но дори и без тази клетва Калан нямаше причина да се притеснява.

Тя хвърли клона настрани и застана до него с опрян в дънера хълбок. Най-после го погледна в очите със сбърчени вежди.

— Ричард — гласът й беше тих, почти шепот, — снощи разбрах, че съм се държала много глупаво. Страхувах се, че вещицата ще ме убие, и изведнъж осъзнах, че почти е успяла. Самата аз го правех вместо нея; като я оставих да решава вместо мен какво да правя. Ти беше прав за всичко. Трябваше да не бъда толкова безразсъдна и да се вслушам в думите на един Търсач — тя отново сведе поглед в земята, преди зелените й очи да се втренчат в неговите. — Ако… ако не е много късно, бих искала отново да заема поста си на твой водач.

Ричард не можеше да повярва, че всичко е свършило. Никога през живота си не се беше чувствал толкова щастлив, не беше изпитвал такова огромно облекчение, никога. Вместо отговор той протегна ръце и я дръпна към себе си, като я притисна силно в прегръдката си. Ръцете й се плъзнаха около него и тя отпусна глава на гърдите му за миг. След това се дръпна.

— Ричард, има още нещо. Преди да кажеш, че ме приемаш обратно при себе си, трябва да чуеш и останалото. Не мога повече да продължавам така, без да знаеш за мен. За това какво съм аз. Това раздира сърцето ми, защото ме приемаш за приятел. Трябваше да ти кажа от самото начало. Никога преди не съм имала приятел като теб. И не исках това да се променя — очите й се отместиха. — Но сега трябва да го направя — тихо добави тя.

— Калан, казах ти и преди; ти си ми приятел и нищо не може да промени това.

— Тази тайна може — раменете й бяха увиснали напред. — Става въпрос за магия.

Ричард вече не беше сигурен, че иска да чуе тайната й. Току-що си я бе върнал обратно; не искаше отново да я загуби. Клекна пред огъня и взе шиша, на който се печеше заекът. В избледняващия мрак се извиха искри. Гордееше се с нея. Тя сама бе уловила заек, както той я беше учил.

— Калан, не ме интересува тайната ти. Интересуваш ме ти, това е единственото, което има значение. Не е нужно да ми казваш. Хайде, заекът е готов, ела да хапнеш.

Той отряза едно парче с ножа си и й го подаде, а тя седна на земята до него и отметна косата от лицето си. Месото пареше, затова тя го стисна с върховете на пръстите си и започна да духа, за да изстине по-бързо. Ричард отряза парче и за себе си и също седна.

— Ричард, когато за първи път видя Шота, тя наистина ли изглеждаше като майка ти?

Той я погледна в лицето, осветено от огъня, и кимна, преди да отхапе.

— Майка ти е била много красива. Имаш нейните очи и уста.