Вързопът с хляба, в който беше скрита кутията, лежеше там, където го беше оставила, под цветята. Рейчъл го измъкна с една ръка за възела, докато с другата придържаше Сара до гърдите си. Вървеше през градината и се питаше дали Принцеса Вайълит все още си мисли, че тя лежи в леглото й, или пък е усетила номера и вече крещи за помощ. Ако беше направила второто и стражите я бяха открили в кутията, може би вече я търсеха. Трябваше да извърви дълъг път; загуби много време, докато прекоси целия замък два пъти. Вслушваше се внимателно за викове, за да разбере дали вече не я търсят.

Едва дишаше, надявайки се да се измъкне от замъка, преди да са тръгнали по следите й. Спомни си какво каза г-н Сандерс — че ще претърсват целия замък. Знаеше какво търсят. Кутията. Беше обещала на Гилер да я изнесе от замъка, за да не я намерят и да не причинят зло на всички онези хора.

Отгоре по стената се движеха много хора. Когато почти стигна външната порта, забави ход. Преди тук имаше двама от кралските стражи. Сега бяха трима. Двама от тях тя можа да разпознае — те носеха червените си туники с вълчата глава, стражите на Кралицата. Третият обаче беше облечен по-различно, с тъмна кожа и много по-едър. Беше един от новите. Рейчъл се зачуди дали да продължи напред или да избяга. Но къде можеше да избяга? Можеше да го направи едва след като се озове от другата страна на стената.

Преди да е решила какво да прави, я забелязаха, така че продължи напред. Един от старите понечи да отключи портата. Новият протегна ръка и го спря.

— Това е придворната на Принцесата. Понякога Принцесата я изгонва за през нощта.

— Никой няма да излиза — отвърна му новият.

Кралските стражи се дръпнаха назад.

— Съжалявам, малката, но чу какво казва той, никой не може да излиза.

Рейчъл стоеше пред тях и стискаше зъби. Очите й се взираха в новия, който я гледаше отвисоко. Тя преглътна. Гилер разчиташе на нея, тя трябваше да изнесе кутията от замъка. Друг път навън нямаше. Опита се да си представи как би реагирал Гилер в такава ситуация.

— Ами добре тогава — най-накрая каза тя. — И без друго навън е студено, по-добре да си остана вътре.

— Ами връщай се тогава. Ще трябва да останеш в замъка тази нощ — каза един от познатите й стражи.

— Как се казваш? — попита Рейчъл.

Той се изненада малко.

— Кралски страж Рейд.

С куклата си в ръка Рейчъл посочи другия.

— Ами ти?

— Кралски страж Уолкот.

— Кралски страж Рейд и кралски страж Уолкот — повтори тя на себе си. — Добре, мисля, че ще запомня — тя посочи към новия, при движението на ръката й куклата се подмяташе насам-натам. — А ти как се казваш?

Той пъхна палци в колана си.

— Защо питаш?

Тя притисна Сара към гърдите си.

— Ами Принцесата ми се скара и каза тази нощ да прекарам извън замъка. Ако не изляза, тя ще пощурее и ще поиска да ми отсекат главата, задето не съм изпълнила заповедта й, та затова искам да й кажа кой не ме е пуснал навън. Искам да запомня имената ви, за да не си мисли тя, че си измислям. Така ще може да дойде и да ви попита сама. Страх ме е от нея. Тя започна да раздава заповеди да обезглавяват хората.

И тримата се изправиха и се спогледаха.

— Така е — каза кралският страж Рейд на новия. — Принцесата е истинска дъщеря на майка си. Една шепа човек, а Кралицата още отсега й заостря зъбите.

— Никой да не напуска замъка, такива са заповедите — каза новият.

— Е, ние двамата сме тук да изпълняваме заповедите на Принцесата — сопна се кралският страж Рейд, извръщайки се леко. — А ако ти искаш да я оставиш вътре, нямаш проблеми с нас, то е ясно чия глава ще отиде на пъна. Стигне ли се дотам, да знаеш, че сме ти казали да я пуснеш, точно както е наредила Принцесата. Ние двамата няма да загубим главите си. — Другият, Уолкот, кимна в знак на съгласие. — Не и заради едно малко момиченце, ей толкова високо — той протегна ръка и я постави на височината на главата на Рейчъл. — Няма да споменаваме, че ние тримата, големи, здрави войници, сме си помислили, че това момиченце може да е опасно. Ти си го помисли. Ти ще бъдеш на дръвника под секирата на Кралицата, не ние.

Новият я погледна отвисоко; изглеждаше малко ядосан. Обърна се за минута към останалите двама, после отново сведе поглед към нея.

— Ами тя очевидно не представлява заплаха. Заповедта гласеше да пазим от заплаха, така че предполагам…

Кралският страж Уолкот започна да вдига тежкото резе на портата.

— Но искам да видя какво носи — каза новият.

— Само вечерята и куклата си — каза Рейчъл, опитвайки се думите й да прозвучат небрежно.

— Дай да погледнем.

Рейчъл сложи вързопа на земята и развърза възлите, отмествайки краищата настрани. Подаде му Сара.

Той я взе в голямата си ръка и я завъртя на всички страни, като я оглеждаше внимателно. Обърна я с главата надолу и с големия си пръст вдигна роклята й. Рейчъл го ритна по крака с всичка сила.

— Да не си посмял! Капка уважение ли нямаш? — изкрещя му тя.

Другите двама се засмяха.

— Да не откри нещо опасно там долу? — попита кралският страж Рейд.

Новият ги погледна и върна куклата на Сара.

— Какво друго носиш?

— Казах ви. Вечерята си.

Той започна да се навежда.

— Е, малко същество като теб не може да изяде цял хляб.

— Мой си е! — изкрещя тя. — Остави го!

— Остави я — каза кралският страж Уолкот. — И без това е мъничка. Да не мислиш, че Принцесата я храни кой знае колко?

Новият се изправи.

— Сигурно не — той въздъхна дълбоко. — Върви. Изчезвай.

Рейчъл върза в кърпата хляба и останалата храна по възможно най-бързия начин. Притисна плътно Сара до себе си, а с другата ръка също толкова здраво стисна вързопа, след това се шмугна покрай краката на мъжете и излезе през вратата.

Когато я чу да щраква зад нея, се втурна през глава напред. Бягаше с всичка сила, без да се обръща, твърде уплашена да не би някой да я преследва, за да има смелост да се обърне и да провери. След известно време все пак трябваше да разбере какво става, така че се спря и се огледа зад себе си. Никой. Останала без дъх, седна да си почине върху един корен на пътеката.

На фона на звездното небе се открояваше силуетът на замъка, назъбеният ръб на стената около него, осветените кули. Тя никога повече нямаше да се върне там, никога. Двамата с Гилер щяха да избягат някъде, където хората са мили, и никога нямаше да се върнат в замъка. Докато дишаше задъхано, чу глас.

— Рейчъл? — беше Сара, установи тя.

Постави я в скута си върху вързопа.

— Вече сме в безопасност, Сара. Измъкнахме се.

Сара се усмихна.

— Толкова се радвам, Рейчъл.

— Никога повече няма да се върнем на това ужасно място.

— Рейчъл, Гилер иска да знаеш нещо.

Тя трябваше да се наведе напред, едва чуваше гласа на Сара.

— Какво?

— Че не може да дойде с теб. Трябва да продължиш без него.

Рейчъл започна да плаче.

— Но аз искам той да е с мен.

— Той също би искал, повече от всичко на света, дете, но трябва да остане в замъка и да им попречи да те намерят, така че да можеш да избягаш. Това е единственият начин да си в безопасност.

— Но сама ще ме е страх.

— Няма да си сама, Рейчъл, аз ще бъда с теб. Винаги.

— Но какво трябва да правя? Къде да отида?

— Трябва да бягаш. Гилер каза да не се връщаш в хралупестото дърво, там ще те намерят. — Очите на Рейчъл се ококориха, щом чу това. — Намери си друго хралупесто дърво, на следващия ден — ново, само продължавай да бягаш и се крий, докато дойде зимата. После намери добри хора, които да се грижат за теб.

— Добре, щом Гилер казва така, точно това ще направя.

— Рейчъл, Гилер иска да знаеш, че те обича.

— И аз го обичам — каза Рейчъл, — повече от всичко на света.

Куклата се усмихна.

Изведнъж гората блесна в синя и жълта светлина. Тя вдигна глава. После се чу внезапен глух тътен, от който тя подскочи. Устата й зяпна; очите й се разшириха до невъзможност.