— С ушите си го чух от онези двамата, които стоят на вратата в трапезарията. Знаете за кого говоря, за оня младия, Франк, и за другия, дето куца, Дженкинс. Казаха, че стражите от Д’Хара лично им съобщили, че ще има претърсване на замъка, от горе до долу.

— Какво търсят? — попита една жена.

— Не знам. Поне не са казали на Франк и на Дженкинс. Но не ми се ще да съм на мястото на този, когото търсят. Тия мъжаги от Д’Хара могат да ти докарат кошмари и в будно състояние.

— Ще ми се да открият онова, което търсят, под леглото на Вайълит — обади се някой друг. — Няма да е лошо да й дойдат за разнообразие малко кошмари, вместо да кара хората да сънуват кошмари — всички се засмяха.

Рейчъл продължи нататък, през огромния склад с колоните. Покрай едната стена бяха подредени варели, натрупани един върху друг в редици; покрай другата страна имаше натъпкани кутии, щайги и чували. Миришеше на влага и плесен, тя винаги чуваше мишките, които тършуваха насам-натам. Тръгна по средата, покрай окачените по страничните колони лампи и се запъти към тежката порта на другия край. Когато натисна и бутна дръжката и отвори вратата, металните панти изскърцаха. По ръцете й се посипа ръжда от дръжката и тя ги избърса по камъка. Друга голяма врата от дясната й страна водеше към тъмницата. Тя се заизкачва нагоре по стълбището. Беше тъмно, имаше само една факла най-отгоре, чуваше се как водата капе, капе, капе и отеква. Тя се шмугна през едва открехнатата врата горе и се втурна през каменните коридори със скоростта на вятъра, който винаги вееше там. Беше твърде уплашена, за да заплаче. Искаше Сара да е в безопасност, с нея, далеч от тук.

Най-после стигна на последния етаж и промуши глава покрай вратата, оглеждайки в двете посоки коридора, който минаваше покрай стаята на Принцеса Вайълит. Коридорът беше празен. Промъкна се на пръсти по килима покрай изрисуваните с кораби пана на стените, стигна до страничното преддверие. След като още веднъж огледа коридора, се приближи до входа. Открехна вратата съвсем лекичко. В стаята беше тъмно. Пъхна се вътре и затвори вратата след себе си.

В камината гореше огън, но нито една лампа не беше запалена. Рейчъл запристъпва по пода, усещайки с босите си крака дебелия килим. Застана на ръце и колене и се вмъкна в кутията си за спане, след това дръпна одеялото с една ръка. Ахна. Сара я нямаше. Почувства се така, сякаш леден вятър се беше врязал в тялото й.

— Търсиш ли нещо? — беше гласът на Принцеса Вайълит.

За миг Рейчъл се вцепени. Започна да диша тежко, но задържа сълзите си. Не можеше да си позволи Принцесата да я види да плаче. Излезе от кутията и видя, че пред огъня има една тъмна фигура. Принцесата. Тя пристъпи напред, отдалечавайки се от огъня, близо до Рейчъл. Ръцете й бяха зад гърба. Рейчъл не можеше да види какво държи в тях.

— Просто исках да си влезна в кутията. Да си лягам.

— Така ли — очите на Рейчъл вече бяха свикнали с тъмното и тя виждаше по-добре, видя усмивката на лицето на Принцесата. — А не търсиш ли това случайно?

Тя бавно плъзна ръцете си иззад гърба. Държеше Сара. Очите на Рейчъл се ококориха и тя изведнъж почувства, че трябва да влезе в ролята си на нищожество.

— Принцесо Вайълит, моля ви… — проплака тя. Ръцете й се вдигнаха нагоре умоляващо.

— Ела тук и ще поговорим за това.

Рейчъл бавно пристъпи напред към Принцесата и спря пред нея, като навиваше ревера на роклята около пръста си. Принцесата ненадейно я зашлеви, по-силно, отколкото някога го беше правила. Толкова силно, че Рейчъл извика тихичко, отскачайки назад от удара. Постави лявата си ръка върху мястото на жилещата болка. Очите й се изпълниха със сълзи. Тя стисна юмруче в джоба си, твърдо решена този път да не плаче.

Принцесата се приближи и с опакото на ръката си я зашлеви по другата буза. С кокалчетата, за да не позволи на сълзите й да потекат.

Принцеса Вайълит отстъпи назад към огъня.

— Какво ти казах, че ще направя, ако някога те видя с кукла?

— Принцесо Вайълит, моля ви, недейте… — тя трепереше, защото лицето я болеше толкова много и защото беше толкова изплашена. — Моля ви, нека я задържа! Тя не ви е направила нищо лошо.

Принцесата се засмя с отвратителния си смях.

— Не. Ще я хвърля в огъня, точно както ти казах, че ще направя. За да ти дам урок. Как се казва?

— Няма си име.

— Е, все едно, така или иначе ще изгори.

Тя се обърна към огъня. Юмручето на Рейчъл все още стискаше онова нещо в джоба й. Беше пръчицата за магически огън, подарена й от Гилер. Тя я извади от джоба си и я погледна.

— Не смей да хвърляш куклата ми в огъня или ще съжаляваш!

Принцесата се завъртя.

— Какво каза? Как се осмеляваш да ми държиш такъв тон. Ти си само едно нищожество. Аз съм Принцеса.

Рейчъл докосна пръчицата до покривката на мраморната масичка.

— Огън за мен — прошепна тя.

Покривката пламна. На лицето на Принцесата се изписа изненада. Рейчъл докосна пръчицата до една книга, оставена на ниска масичка. Хвърли бърз поглед към Принцесата, за да се убеди, че тя я гледа, после отново прошепна думите и книгата също така внезапно потъна в пламъци. Очите на Принцеса Вайълет се ококориха. Рейчъл хвана книгата за единия ъгъл и я хвърли в огъня, а Принцесата я проследи с поглед. Рейчъл се завъртя, пристъпи напред и насочи пръчицата срещу Принцесата.

— Дай си ми куклата или ще те подпаля.

— Няма да посмееш…

— Веднага! Не го ли направиш, ще пламнеш и кожата ти ще изгори.

Принцеса Вайълит й подаде куклата.

— Ето. Моля те, Рейчъл, не ме изгаряй. Страх ме е от огъня.

Рейчъл взе куклата си с лявата ръка, без да сваля пръчицата от Принцесата. Започна да й дожалява за нея. После си спомни колко много я болеше лицето. Повече отколкото изобщо някога я беше боляло.

— Нека просто да забравим всичко това, Рейчъл. Можеш да задържиш куклата си, съгласна ли си? — гласът й беше станал наистина мил, не жесток както преди малко.

Рейчъл знаеше, че това е номер. В момента, в който наоколо се появяха стражи, тя беше сигурна, че Принцесата ще нареди да й отсекат главата. Тогава щеше да й се присмива, а след това щеше да изгори Сара.

— Влизай в кутията — каза Рейчъл. — Ще видиш колко ще ти хареса.

Принцеса Вайълит тръгна с бавна крачка, пръчицата опираше в гърба й.

— Рейчъл, помисли какво правиш, наистина ли…

— Мълчи и влизай. Ако не искаш да те подпаля.

Принцесата коленичи и се пъхна вътре. Рейчъл я погледна.

— Иди в ъгъла.

Тя направи, каквото й беше наредено. Рейчъл затвори вратата с щракване, отиде до чекмеджето и взе ключа. Заключи желязната врата на желязната кутия и прибра ключа в джоба си. Коленичи и погледна вътре през мъничкия прозорец. Едва можа да различи очите на Принцесата, които я гледаха от тъмнината вътре.

— Лека нощ, Вайълит. Заспивай. Тази нощ аз ще спя на твоето легло. От гласа ти вече ми се повдига. Ако само шукнеш, ще дойда и ще подпаля кожата ти. Разбра ли ме?

— Да — дойде до нея слабият глас откъм тъмната дупка.

Рейчъл остави Сара на земята, докато дърпаше дебелия килим, за да покрие с него кутията. После отиде до леглото и се тръшна отгоре, за да изскърца и така Принцесата да си помисли, че Рейчъл си е легнала.

Усмихната, прекоси на пръсти стаята до вратата, като притискаше здраво до себе си Сара.

След като измина отново целия път, по който беше дошла, през помещенията на прислугата до последната врата, тя внимателно огледа коридора и се спусна към голямата порта със стражите. Не каза нищо. Не можа да намери думи в главата си; просто застана пред вратата и зачака да й отворят.

— А, ето какво било, забравила си куклата си — каза стражът.

Тя само кимна.

Чу как вратата щраква зад нея и се запъти към тъмното навън, към градината. Имаше повече стражи, отколкото бе свикнала да вижда обикновено. Към редовните бяха прибавени нови, облечени по-различно. Новите я оглеждаха по-строго, отколкото старите, които им обясняваха коя е тя. Опитваше се да не я забележат, като се обръща, притиснала плътно куклата до себе си. Едва се удържаше да не се затича.