Преди мръкнало двамата стигнаха до ръба на дълъг хребет. Пътеката се виеше надолу, правейки остри чупки. Застанаха на върха на хребета, между дърветата, сякаш попаднали в отвора на пещера, и обърнаха поглед навън към широкото зелено поле, подгизнало от вода.

Калан стоеше изправена, напрегната.

— Познавам това място — прошепна тя.

— Е?

— Нарича се Дивото. Вече сме в Средната земя — тя се обърна към него. — Аз съм у дома.

Той повдигна вежда.

— Мястото не ми изглежда чак толкова диво.

— То не е наречено според природата, а според обитателите си.

След като се спуснаха по стръмния хребет, Ричард откри малко скътано местенце под една скална плоча, което обаче не беше достатъчно, за да ги предпази от дъжда, така че наряза борови клони и ги подреди срещу скалата, за да се получи малък, прилично сух заслон, където можеха да прекарат нощта. Калан се пъхна вътре, а Ричард я последва, като натрупа на входа зад себе си клони и по този начин препречи почти изцяло достъпа на дъжда. И двамата, мокри и изтощени, се строполиха на земята.

Калан свали пелерината си и изтръска водата от нея.

— Никога не съм виждала толкова много облаци и толкова много дъжд. Дори не си спомням как изглежда слънцето. Започва да ми писва.

— Не и на мен — тихо каза той. Тя се намръщи, така че той й обясни. — Спомняш ли си онзи змиевиден облак, който ме преследваше, онзи, който Рал беше изпратил след мен? — Тя кимна. — Зед хвърли магьосническа мрежа, за да предизвика други облаци, които да го скрият. Докато е облачно и не виждаме змиевидния облак, не го вижда и Рал. Предпочитам дъжда пред Мрачния Рал.

Калан се замисли върху думите му.

— Отсега нататък ще приемам дъжда с радост. Но следващия път би ли помолил Зед да извика облаци, които не мокрят толкова? — Ричард се усмихна и кимна. — Искаш ли нещо за ядене? — попита тя.

Той поклати глава.

— Твърде изморен съм. Искам само да спя. Тук безопасно ли е?

— Да. Никой не живее близо до границата в Дивото. Ейди каза, че сме защитени от зверовете, така че преследвачите на сърца няма да ни безпокоят.

Звукът на равномерно падащия дъжд го унасяше още повече. Двамата се увиха в одеялата си, нощта вече беше станала студена. На слабата светлина Ричард едва различаваше чертите на Калан, облегната на скалната стена. Навесът беше прекалено малък, за да накладат огън, пък и без друго всичко беше подгизнало. Той посегна към джоба си и напипа с пръсти кесийката с нощния камък, чудейки се дали да го извади, за да вижда по-добре, но в крайна сметка се отказа.

Калан му се усмихна.

— Добре дошъл в Средната земя. Направи каквото обеща: преведе ни дотук. Сега започва трудното. Какво мислиш да правим?

Главата на Ричард пулсираше; той се облегна до Калан.

— Трябва ни човек, който борави с магия, за да ни каже къде се намира третата кутия, къде да я намерим. Или поне къде да търсим. Не можем просто да се лутаме слепешката. Трябва ни някой, който да ни упъти в правилната посока. Познаваш ли подобен човек?

Калан го погледна с крайчеца на окото си.

— Тук сме на огромно разстояние от всеки, който би искал да ни помогне.

Тя криеше нещо. Гневът му избухна.

— Не съм казал, че трябва да искат да ни помогнат, казах, че трябва да могат да го направят. Ти просто ме заведи при тях и остави другото на мен! — Ричард моментално съжали за тона си. Отпусна глава назад върху скалата и потуши гнева си. — Калан, съжалявам — той се извърна. — Имах тежък ден. Освен че убих онзи човек, трябваше още веднъж да разсека с меча баща си. Но най-лошото от всичко беше, че мислех най-добрия си приятел за загубен в отвъдното. Единственото, което искам, е да попреча на Рал, да прекратя този кошмар.

Той я погледна и тя го дари с една от нейните особени усмивки със стиснати устни. Известно време го гледаше в очите.

— Не е лесно да си Търсач — прошепна накрая.

Той й отвърна с усмивка.

— Не е лесно — съгласи се.

— Народът на Калните — каза накрая. — Те биха могли да ни кажат къде да търсим, но няма гаранция, че ще се съгласят да ни помогнат. Дивото е отдалечена провинция на Средната земя и Калните не са свикнали да се занимават с чужденци. Те имат странни обичаи. Не се интересуват от проблемите на другите. Искат само да бъдат оставени на спокойствие.

— Ако успее, Мрачният Рал няма да се съобразява с желанията им — напомни й той.

Калан си пое дълбоко въздух и произнесе бавно.

— Ричард, те могат да бъдат опасни.

— Имала ли си работа с тях преди?

Тя кимна.

— Няколко пъти. Не говорят нашия език, но аз говоря техния.

— Имат ли ти доверие?

Тя се загърна по-плътно в одеялото си и отмести поглед.

— Предполагам — погледна го изпод вежди. — Но в същото време се страхуват от мен, а при Калните това може да се окаже по-важно от доверието.

Ричард трябваше да прехапе вътрешната част на устната си, за да се въздържи да не я попита защо се страхуват от нея.

— На какво разстояние сме от тях?

— Не мога да преценя съвсем точно в коя част на Дивото се намираме. Успях да видя съвсем малка част от местността наоколо, но съм убедена, че са на не повече от седмица път на северозапад.

— Това е добре. Сутринта тръгваме на северозапад.

— Стигнем ли там, ще трябва да ме следваш във всичко и да се вслушваш в думите ми. Трябва да ги убедиш да ти помогнат, в противен случай няма да го направят, независимо дали си със или без меч.

Той й кимна в знак на съгласие. Тя извади ръката си изпод одеялото и я сложи върху неговата.

— Ричард — прошепна — благодаря ти, че се върна за мен. Съжалявам за цената, която трябваше да платиш.

— Трябваше да го направя — какъв е смисълът да ходя в Средната земя без моя водач?

Калан се усмихна горчиво.

— Ще се опитам да оправдая очакванията ти.

Той стисна ръката й, след което и двамата легнаха. Докато благодареше на добрите духове, че са пазили Калан, сънят го взе в прегръдките си.

Зед рязко отвори очи. Във въздуха се усещаше наситен аромат на зеленчукова супа. Без да се движи, той внимателно се огледа наоколо. Лежеше в стая, по чиито стени висяха кости, до него лежеше Чейс, тъмнината надничаше през прозореца. Погледна надолу към тялото си. Беше затрупан с кости. Все още неподвижен, той внимателно ги накара да се повдигнат бавно във въздуха, след което безшумно се понесоха настрани и най-накрая докоснаха земята. Изправи се тихо като котка. Намираше се в къща, пълна с кости, кости на зверове. Обърна се.

Изненада се да се окаже лице в лице с жена, която се обръщаше точно в същия момент.

И двамата уплашено извикаха и протегнаха ръце във въздуха.

— Коя си ти? — попита той, като се навеждаше напред, вгледан в белите й очи. Тя хвана патерицата си точно преди да се стовари отгоре му и я върна под мишницата си.

— Аз бъда Ейди — дрезгаво отвърна. — Ти ме уплаши! Събуди се по-рано, отколкото очаквах.

Зед оправи робата си.

— Колко яденета пропуснах? — попита.

Ейди намръщено го огледа от главата до петите.

— Така като те гледам, твърде много.

Широка усмивка проряза лицето на Зед. Той на свой ред огледа Ейди от главата до петите.

— Хубава си — произнесе накрая. Леко докосна устни до ръката й с поклон, след което се изправи гордо и произнесе с вдигнат към небето кокалест пръст: — Зедикус Зу’л Зорандер, на вашите услуги, скъпа госпожо — наклони се напред. — Какво е станало с крака ти?

— Нищо. Той бъде съвсем добре.

— Не, не — намръщено посочи той. — Не този, другия.

Ейди погледна надолу към липсващия си крак, после отново вдигна поглед към Зед.

— Не стига до земята. Какво бъде станало с очите ти?

— Е, надявам се си научила урока си; след като, така да се каже, си останала без едно стъпало — усмивка замени смръщения поглед на Зед. — А проблемът с очите ми — каза той с тъничкия си гласец — е, че дълго време гладуваха, но сега пируват.