Той отново седна на масата, опирайки лакти в плота.

— В крайна сметка, съществува само един човек, чиито заповеди ще изпълняваме, тъй като нашата цел е част от неговата по-глобална цел. Той е истинският Търсач. — Той пое меча в големите си ръце и го подаде на Ричард, като не сваляше поглед от очите му. — Отдавам живота и верността си на Търсача.

Развълнуван, Ричард седна на мястото си.

— Благодаря ти, Чейс. — Той хвърли бърз поглед към магьосника, след това отново спря очи върху граничния надзирател. — А сега да ти разкажем какво знаем, след това ще чуеш и от какво имам нужда.

Двамата със Зед започнаха да разказват, допълвайки мислите си. Ричард искаше Чейс да чуе всичко, за да разбере, че няма място за половинчати усилия, че трябва да победят или в противен случай ще загинат не по свой избор, а както Мрачният Рал пожелае. Чейс слушаше, като спираше очи ту на единия, ту на другия, докато очевидно разбра сериозността на онова, което му казваха. Когато стигнаха до магията на Орден, лицето му помръкна. Нямаше нужда да го убеждават, че всяка дума, която изричат, е истина; той беше човек, видял повече, отколкото те изобщо някога щяха да узнаят. Слушаше внимателно, без да задава много въпроси.

Хареса му разказът на Зед за това как се е справил с тълпата пред къщата си. Силният му смях изпълни стаята и накрая дори премина в смях със сълзи.

Вратата се отвори и Калан и Ема пристъпиха в светлата стая. Калан беше облечена в чудесни дрехи за път, тъмнозелени панталони с широк колан, светлокафява риза, тъмно наметало и хубава раница. Обувките и кесията на кръста си бяха нейните. Изглеждаше готова за живот в гората. И все пак косата, фигурата и най-вече маниерите й показваха, че в нея има нещо повече.

Ричард я представи на Чейс.

— Моят водач.

Чейс повдигна вежда.

Ема видя меча и по изражението на лицето й Ричард прецени, че е разбрала. Тя отново застана зад съпруга си, като този път не го погали по косата, а само отпусна ръка на рамото му, за да бъде по-близо до него. Знаеше, че тази нощ им е дошла на гости голяма беда. Ричард прибра меча в ножницата, Калан се приближи и седна до него, докато той довършваше разказа си с последните събития от нощта. Когато свърши, всички замълчаха за няколко секунди.

— С какво мога да ти помогна, Ричард? — попита Чейс накрая.

Гласът на Ричард беше спокоен, но твърд.

— Кажи ми къде е просеката.

Чейс моментално вдигна поглед.

— Каква просека? — в гласа му прозвучаха отбранителни нотки.

— Просеката, която води отвъд границата. Знам за нея, това, което не знам, е къде точно минава, а нямам време да я търся. — На Ричард не му беше до игрички и почувства как гневът му кипва.

— Кой ти каза това?

— Чейс! Отговори на въпроса ми!

Другият леко се усмихна.

— При едно условие. Че ви заведа сам.

Ричард си помисли за децата му. Опасностите бяха ежедневие за Чейс, но сега нещата се променяха.

— Не е необходимо.

Чейс измери Ричард с поглед.

— Това е моя работа. Мястото е опасно. Вие тримата нямате представа в какво се забърквате. Няма да ви пусна там сами. Освен това за границата аз нося отговорност. Ако държите да ви кажа, тръгвам с вас.

Всички чакаха мълчаливо решението на Ричард. Чейс не блъфираше, а времето беше скъпо. Ричард нямаше избор.

— Би било чест за нас да пътуваме заедно, Чейс.

— Добре. — Той удари с ръка по масата. — Просеката се нарича Кралеви порти. Намира се в едно затънтено място, наречено Южния град. На може би четири-пет дни езда от тук, ако хванем Пътеката на ловците. И понеже бързате, явно ще трябва да направим точно това. След няколко часа ще съмне. Вие тримата имате нужда от малко сън. Ние с Ема ще приготвим провизиите.

Стори му се, че току-що е заспал, когато Ема го събуди и покани всички долу на закуска. Слънцето все още не беше се вдигнало, нито пък някой друг в къщата, но петлите вече посрещаха с кукуригане новия ден. Вкусните аромати на готвено изведнъж го накараха да изпита глад. Усмихната, но не така ведро както предишната нощ, Ема напълни чинията му и каза, че Чейс вече се е нахранил и оседлава конете. Ричард винаги бе намирал Калан очарователна в странната си рокля. Сега реши, че новото й облекло не намалява ни най-малко привлекателността й. Докато Калан и Ема си говореха за децата, а Зед сипеше комплименти за храната, той се замисли върху онова, което ги очаква.

Когато силуетът на Чейс изпълни входната врата, в стаята се смрачи. Щом го видя, Калан потръпна. Върху светлокафявата му кожена туника имаше ризница, беше обут в тежки черни панталони и високи обувки, на гърба му имаше пелерина. В широкия си черен колан с тока, върху която се виждаше емблемата на граничните надзиратели, беше втъкнал чифт черни ръкавици. Навсякъде по тялото му висяха оръжия, достатъчни за въоръжението на цяла малка армия. Носени от обикновен човек, те биха направили смешно впечатление; Чейс обаче изглеждаше застрашително. Той беше пълно олицетворение на заплаха — на смъртна заплаха, която струеше от всяко носено от него оръжие. Обикновено лицето на Чейс изразяваше две неща — вяла, небрежна незаинтересованост или готовност за незабавно втурване в кървава битка. Тази сутрин беше второто.

На излизане Ема подаде на Зед един вързоп.

— Пържено пиле — каза. Той й се ухили широко и я целуна по челото. Калан я прегърна горещо и й обеща, че ще се погрижи да си получи обратно дрехите. Ричард се наведе и я прегърна топло.

— Пази се — прошепна тя в ухото му. Целуна съпруга си по бузата, което той благосклонно прие.

Чейс подаде на Калан дълъг нож в ножница и й каза да не се разделя с него. Ричард попита дали и на него не би заел един нож и обясни, че е забравил своя в къщи. От плетеницата от ремъци Чейс измъкна ножа и му го подаде.

Калан разгледа подробно въоръжението му.

— Мислиш ли, че всичко това ще ти потрябва?

Той й се усмихна накриво.

— Ако не взема някое от тях, то ще е първото, което ще ми потрябва.

Малката група — най-отпред Чейс, след него Зед, Калан и накрая Ричард — пое с отмерен ход през Еленовата гора. Беше ясна есенна утрин, въздухът режеше. Над главите им в небето се рееше ястреб като някакъв предупредителен знак в началото на пътешествието. Ричард си помисли, че всичко е ясно и без подобни знаци.

Сутринта преваляше, когато четиримата излязоха от Еленовата долина и се заизкачваха към Старата гора, като преди езерото Трънт се включиха в Пътеката на ловците, за да поемат малко по-късно на юг, следвани неотменно от змиевидния облак. Ричард се радваше на възможността да го отдалечи от къщата и децата на Чейс. Притесняваше се, че трябва да отидат толкова на юг, за да прекосят границата, тъй като времето им беше скъпо. Но Чейс беше казал, че дори да има друга просека, той не я знае.

Широколистните дървета отстъпиха място на стари борове. Между тях по пътеката се вървеше като в каньон. Стволовете им се разклоняваха чак някъде високо горе. В дълбоката им сянка Ричард се почувства малък като мравка. Винаги пътуваше с най-голямо удоволствие. Правеше го често и тъй като повечето от местата, край които минаваха, му бяха познати, на пръв поглед изглеждаше, че това е просто едно от обичайните му излизания. Но не беше. Отиваха там, където кракът му не беше стъпвал. В местности, изпълнени с опасности. Това тревожеше Чейс, затова предупреди останалите да внимават. Този факт накара Ричард да се замисли, тъй като знаеше, че Чейс не е човек, който се притеснява безпричинно; всъщност той неведнъж си беше казвал, че Чейс, общо взето, изпитва твърде малко притеснения.

Докато яздеха, Ричард наблюдаваше останалите трима: Чейс, който се носеше като мрачно привидение на гърба на коня си, въоръжен до зъби, страшен и за онези, които защитава, и за онези, които преследва, но незнайно как не и за децата; дребният магьосник, подобният на вейка Зед, непретенциозен, винаги усмихнат, бяла коса, проста роба, без никакъв багаж освен вързопа с пърженото пиле, който го правеше щастлив, но същевременно боравещ с магьоснически огън и с кой знае още какво; и Калан, смела, уверена, владееща някаква тайна сила, изпратена да застави магьосника да определи Търсач. И тримата му бяха приятели и все пак всеки от тях по свой начин го караше да изпитва притеснение. Чудеше се кой ли е най-опасният от тях. Те го следваха, без да задават въпроси и в същото време самите те го водеха. И тримата се бяха заклели да защитават с живота си Търсача. И въпреки това никой от малката група, заедно или поотделно, не беше достоен противник на Мрачния Рал. Всичките им усилия изглеждаха безнадеждни.